Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (152)

9

Вестта за завръщането на фамилията Санта Крус, която й бе предадена от Каста, съживи у вдовицата на Хауреги желанието да поднови оправдателната кампания в полза на племенницата си. Хвана я под ръка и отново започна да й опява:

— Сега или никога. Врагът е на прага. На твоите заповеди съм ако поискаш съвет или план за защита по всички правила.

Веднага след това се опита да изкопчи от устата й потвърждение на подозренията си, че любовникът й е дал тлъста сума.

Фортуната не отделяше поглед от дрехата, която кърпеше.

— Разбирам — изрече госпожата с тон на депутат в парламента, — че ти е неудобно да ми доверяваш някои неща, но аз съм напълно откровена: не те смятам за по-лоша, отколкото си; за разлика от някои други не вярвам, че слабостта ти е користна и че обичаш тоя човек, защото е богат, че нямаше да го обичаш, ако беше беден. Не, няма да те засегна по такъв начин… Да си наясно. Сигурна съм, че каквато си безсрамна и изобщо луда и без грам разсъдък, греховете ти са плод на любовта, а не на интереса, и глупостите, които вършиш заради един богат човек, който ти дава големи суми пари, щеше да ги вършиш и с някой беден нехранимайко, на когото щеше ти да купуваш цигарите.

— За какви големи суми приказвате? — запита Фортуната, като я гледаше с изненада и готова да прихне.

— Не, не искам да ми издадеш точната цифра. Премълчи я, моля те… Някои неща е най-добре да ги запазиш за себе си. Недей да мислиш, че държа да ми връчиш тоя капитал, за да ти го вложа… Не, вече знаеш да се оправяш сама…

— Но, какво говорите, госпожо?

— Не, нищо не казвам. Отвратително ми е да боравя с тия пари, можеш да ми повярваш?

— Ама за какви пари приказвате?… Сънувате.

— Хайде де! Да не би да искаш да преглътна лъжа, по-голяма от тая къща? Не ме карай да ти вярвам, че не ти дава.

— На мен!

— Не ме прави на глупачка…

— Не зная откъде ви е дошло на ума. Веднъж завинаги ви казвам: нямам нищо. Ако се нуждаех, щеше да ми даде. Предложи ми един път, но аз не пожелах да ги взема.

Доня Лупе се приготви да даде нов залп. „Голям късмет ти се е паднал, тъпачка такава. Толкова си глупава, че не те бива и да пропаднеш като хората.“ Но се сдържа и преглътна гнева си, след което го изля в бурен монолог: „Не съм срещала друга като нея. Няма нито срам, нито здрав разум. Каква негодница и в същото време какво говедо! Ако имаше ад на глупаците, право там щеше да отидеш.“

Максимилиано постепенно се връщаше към нормалния живот, без това да означава, че от главата му бе изчезнала онази идея. Беше се преобразил и както при чернодробните кризи се излива злъч, така и при това умствено разстройство като че ли се отприщи порой от чувства. Сега бе не само кротък, но и изключително нежен, чувствата му струяха като течност през дестилатор. Ласкавите думи, с които се обръщаше към леля си и жена си, бяха необикновено благи, дори сладникави; ако причинеше някоя неприятност, се натъжаваше и като изразяваше голяма благодарност за грижите към него, правеше всичко възможно да ги избягва. В него започна да се проявява известна склонност да си налага лишения и страдания; оскърбленията, които по-рано го вбесяваха, колкото и леки да бяха, сега му доставяха удоволствие. Ако в разговора или при семейните спорове на масата изпуснеше някоя по-силна дума, след това изпитваше угризения, загдето я е произнесъл, и само плахостта му пречеше да си я вземе обратно, като поиска прошка.

Един ден, когато Папитос бе забравила да му почисти обувките, той каза:

— Виж я ти тая малката… Ще те науча аз!

Като излезе от къщи, усети такава мъка от тия невъздържани и обидни думи, че за малко не заплака. „Кога ще ме остави тоя порочен навик да обиждам нещастните! Какво значение има дали обувките са лъснати или не? Трябва да блести душата, не обувките. Невероятно е, че ние — хората, отдаваме такова значение на подобни детинщини. Бях несправедлив с бедното момиче! Невинно и ангелско създание! Какво животно съм… Но кой хубавец под звездите разбира от справедливост и я проявява? Смятаният за справедлив върши на ден безброй мерзости. Доста трудничко е да се изцериш от тая наследствена краста, с която човек се ражда и с която живее, докато настъпи часът на освобождението.“

— Какъв бръмбар ви е влязъл в главата? Да измъкна ли пръчката? — рече му Балестер с обичайната си суровост, която според него бе най-ефикасният лек. — Струва ми се, че днес сме настроени много евангелистки. Внимавайте. Знаете как постъпвам.

— Бийте ме. Не ме интересува — отвърна Макси, като окачи шапката си на закачалката. — Заслужавам го като всеки друг, който се сърди, че не са му изчистили обувките. Какво глупаво човечество! Приятелю Сехисмундо, колко красива е смъртта!

— Ако още веднъж кажете, че смъртта е красива — рече другият, като хвана пръчката и я размаха смешно, — ще ви нашаря целия. Да ми говори, че е красива тая вещица, тоя изрод, по-грозен от глада! Вижте я, вижте отвратителното й лице… Вижте я, и кажете ли, че е хубавица, ще ви направя на пух и прах.

Сочеше едно изображение, изрисувано на тавана на аптеката, в което бяха ефектно съчетани змията на Ескулап, пясъчният часовник на времето, един дестилатор, реторта, бюстът на Хипократ и един череп.

— Ако искате да съзерцавате цялата прелест на света, гледайте мен — каза Балестер, като остави пръчката, хвана пешовете на сюртука си и се завъртя. — Бива ме, нали?

Тоя ден Балестер се перчеше с нови обувки, нов костюм от тънък вълнен плат от най-евтините, бе ходил на бръснар, където след като му бяха разчепкали гривата, я бяха накъдрили с маша.

— Наистина сте елегантен — каза Макси, като се приготви да мери дози за хапчета.

— Още по-елегантен трябва да бъда утре. Сестричката ми се омъжва утре за Федерико Руис, много талантливо момче. Познавате ли го? Вестниците непрекъснато пишат за него и винаги слагат пред името му някое духовито прозвище. Сега го наричат изтъкнатия мислител. Защо вас не нарекат така, въпреки че мислите толкова много? Защото вие не разсъждавате разумно, а той разсъждава.

Вечерта освен Балестер в аптеката бяха и двамата практиканти Падиля и Рубин. Когато на отсрещния тротоар се появи прочутият критик, Сехисмундо бе завладян от комичния гняв, който му вдъхваше присъствието на тази несъмнено важна личност в републиката на буквите.

— Тоя господин — рече — не мога да го трая… Особено след като похвали онази толкова слаба творба, която се игра за пръв път през зимата, разправяйки, че в нея се повдига въпросът и други подобни. Става дума за моралната драмичка, в която се препоръчват бракът и добрите нрави; според нея излиза, че всички ергени сме негодници, а младеж, който се връща късно и харчи по някое и друго дуро за развлечения, е наричан чудовище и папата го анатемосва… Има една сцена, в която всички припадат, защото един злодей, който се оказва човек, отдаден на науката, заявява най-нахално, че не вярва в бога, та ако ще да го разстрелят. С една дума, като я изгледах, имах чувството, че съм погълнал всичките церове за повръщане в аптеката. Поуката от творбата е, че без религия щастие няма, затова тоя божи ангел, тоя алкалоид на претенциозността я превъзнася до облаците.

Стъмни се и Понсе се приготви за размяната на послания с любимата. От балкона се спускаше въженце, на което младежът прикрепяше хартийка.

— Изпраща й последната си статия — каза управителят на приятелите си, дебнейки от вратата на аптеката. — В момента въженцето се спуска с една сладка… Като снощи, също като снощи. Ще видите, ще видите каква шега съм му приготвил.

С трескава бързина влезе във вътрешното помещение на аптеката и извади от чекмеджето един бял предмет, който приличаше на сладка. Падиля се превиваше от смях, а Макси наблюдаваше с добродушен поглед.

— Ама трябва да ми помогнете. Ти, Падиля, понеже го познаваш, излизаш, правиш се, че уж си го срещнал случайно, заговаряш го за драматична литература, задържаш го известно време с гръб към мен, а аз се промъквам с най-голяма предпазливост покрай стената в момента, в който се спуска канапът със сладката. Вземам я, нали… и слагам тая тук. Снощи я приготвих. Стрихнин кучешка доза, а вкусът е подправен с женско биле и захар. Изяжда я и изгърмява като бомба.

Падиля примираше от смях, а Макси го вземаше за шега.

— Човече, не го убивай — каза Падиля. — Трябваше да я направиш от ялапа, скамоний^[1] или нещо подобно…

— Не, братче, искам да пукне… Ще ида в затвора… Ще се погубя. Какво от туй? Не мога да му простя… Да обижда учените и ергените.

В желанието си да доведе шегата докрай, Балестер настояваше, че сладката е отровна, но понеже другият отказваше да участвува в това убийство, разгорещеният аптекар отстъпи и заяви, че топчето е от захар с рициново масло, което не е нищо друго освен силно действуващо очистително. Макси, който му бе помогнал да я направи, се усмихваше. Тия приказки им отнеха доста време и когато Балестер реши да пристъпи към изпълнението на шегата, въженцето беше вече долу заедно с една сладка с кокосов орех и критикът я ядеше. Балестер се утеши с мисълта, че друг път ще осъществи ужасното си отмъщение.

— Трябва да го изяде — рече, като прибра топчето. — Да не ме наричат Сехисмундо, ако не го глътне и тогава ще извикам като моя адаш^[2]: „Слава тебе, господи, че можа да стане!“