Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (32)

5

Как само се чувствуваше този ден, горкичката! Не разбираше какво й говорят, нито виждаше, нито чуваше нещо. Това беше почти физическа слепота и глухота. Змията, която се беше навила вътре в нея, от гърдите до мозъка й, изяждаше всичките й мисли и усещания и почти задушаваше вътрешния и живот. Искаше й се да заплаче, но какво щеше да каже фамилията, като я види потънала в сълзи? Ще трябва да обяснява повода… Не й липсваха силните и преходни реакции на всяка мъка, а когато дойдеше приливът на успокоение, чувствуваше кратко облекчение. Не, всичко беше измама, оня човек беше луд… Той е автор на некадърни романи и като не може вече да ги пише за читателите, опитва се да внесе в реалния живот плодовете на болното си от туберкулоза въображение. Да, да, да! Не може да бъде друго освен охтика на фантазията. Само в лошите романи се срещат тия изненадващи деца, които се появяват, когато трябва да се усложни сюжетът. Но ако разкритото от него можеше да бъде измислица, то можеше и да не е, и ето ти край на облекчението. Тогава змията вместо да се развие, още повече стягаше здравите си пръстени.

Този ден — дяволът си няма работа — Хуан беше много по-зле с хремата. Болният беше по-отегчителен и предвзет, отколкото можеше да си представи човек. Настояваше жена му да не се отделя от него и забелязвайки у нея някаква тъга, която й беше несвойствена, казваше сопнато: „Ама какво ти е, какво ти е, мила? Няма що, доволен съм… Аз съм се разкашкал тук като тесто, отегчен и в каинови мъки, а ти ми идваш сега с лице на съдия. Засмей се, за бога!“ А Хасинта беше толкова добра, че накрая правеше усилия да изглежда доволна. Дофина нямаше търпение да понася несгодите на една обикновена хрема и се отчайваше, когато започнеше една от ония броеници от кихания, които сякаш нямат край. Той упорито се мъчеше да избистри главата си и да се отърве от досадната слуз, като се секнеше гръмко и яростно.

— Имай търпение, синко — казваше майка му. — Ако беше някоя сериозна болест, какво щеше да правиш?

— Ами щях да се гръмна, мамо. Аз не мога да понасям това. Колкото повече се секна, толкова повече ми натежава главата. Омръзна ми да пия води. По дяволите тия води! Не искам повече буламачи. Стомахът ми стана на локва. А искате да имам търпение! Всеки ден имам търпение. Утре хуквам по улиците.

— Остава да те пуснем!

— Поне се смейте, разкажете ми нещо, разсейте ме. Хасинта, седни до мене. Погледни ме.

— Нали те гледам. Много си хубавичък с тая кърпа на главата, с червения си нос, с очите като домати…

— По-добре се подигравай. Тъй по̀ обичам… Все ще ти предам настинката си. Не, не искам вече карамели. С твоите карамели направи тялото ми на сладкарница. Мамо?

— Какво?

— Ще бъда ли здрав утре? За бога, имайте милост към мене, направете поносим живота ми. Изтезавам се. Потенето ме уморява. Разсъблека ли се, кашлям; облека ли се, къпя се в пот… Мамо, Хасинта, разсмейте ме; доведете ми Еступиня да се посмея малко с него.

Като остана отново сама със съпруга си, Хасинта се върна към мислите си. Тя го погледна иззад креслото, в което беше седнал. „Ах, как си ме измамил!…“ Защото започваше да вярва, че лудият беше казал истини. Безпогрешният усет на сърцето й подсказваше, че неприятната история с Питусо беше вярна. Има неща, които са неотвратимо верни, особено ако са лоши. Изведнъж горкичката съпруга бе обзета от свирепост, подобна на яростта на гълъбите, когато почнат да се бият. Виждайки съвсем близо до себе си главата на съпруга си, тя усети желание да го дръпне за косата, която се подаваше помежду гънките на копринената кърпа. „Побесняла съм — помисли си Хасинта, стискайки хубавите си зъби, — че е скрил от мен толкова сериозно нещо… Да има дете и да го изостави…“ Изведнъж всичко й се видя черно. Сякаш я обземаха гърчове. Оня непознат и тайнствен Питусо, онова творение на съпруга й, без да бъде, както се полага, и нейно творение, беше истинската змия, която се навиваше вътре в нея… „Но какво е виновно горкото дете?… — помисли тя, в миг преобразявайки се от благочестие. — Този, този измамник…“ Гледаше главата му и как й се искаше да му отскубне цял кичур коса, да го удари веднъж… Кой казва веднъж?… Два, три, четири пъти, та да се научи да не мами хората.

— Ама, жена, какво правиш там зад мене? — промърмори той, без да обръща глава. — Казвам ти, че днес сякаш си оглупяла. Ела тук, мила.

— Какво искаш?

— Мило мое момиче, направи ми една малка услуга.

От тази нежност цялата ярост на Хасинта се изпари заедно с желанието да го цапардоса. Тя стисна, зъби, заобиколи го и застана пред него.

— Бъди тъй добричка да ми сложиш второ одеяло. Мисля, че малко съм се простудил.

Хасинта отиде да търси одеяло. По пътя си казваше: „В Севиля той ми разказа, че се опитал да й помогне. Поискал да я види и не можал. Мама се помина; изтече време; не узнал повече нищо… Както е истина, че бог ми е отец, така и аз трябва да разбера колко истина има в това и ако… (тя се задавяше, като стигнеше до това), ако е вярно, че децата, които не му раждам аз, му ражда друга…“

Като му слагаше одеялото, тя рече:

— Покрий се добре, подлецо.

И на Хуанито не му убягна сериозността, с която го произнесе. Не след дълго той отново възприе галения тон:

— Хасинтиля, скъпо мое момиче, ангел мой, ела тук. Вече не обръщаш внимание на непристойното си съпруженце.

— Радвам се, че се познаваш. Какво искаш?

— Да ме обичаш и да ме глезиш много. Аз съм такъв. Признавам, че съм непоносим. Слушай, донеси ми подсладена вода… хладичка, нали? Жаден съм.

Като му даде вода, Хасинта пипна челото и ръцете му.

— Мислиш ли, че имам температура?

— На печено пиле. Имаш само сприхавост. По-лош си и от децата.

— Слушай, миличка, агънце, когато дойде „Ла Кореспонденсиа“, ще ми я прочетеш. Иска ми се да разбера как се развива Салмерон. После ще ми прочетеш „Ла Епока“. Колко си добра! Гледам те и не вярвам, че имам за жена серафим като теб. И че никой не може да ми отнеме тази печалба… Какво щеше да стане с мен без теб… болен, пребит!…

— И то каква болест! Да, щом се оплакваш, няма да остане…

Доня Барбара влезе, като каза авторитетно:

— В леглото, дете, в леглото. Вече е нощ и ще се простудиш в креслото.

— Добре, мамо, отивам в леглото. Нали не мога да гъкна, само се подчинявам на тиранката си… По-нисък съм и от тревата. Блас, Блас… ама къде изчезна този проклет човек?

Пресвета Дево, колко се бориха, за да го сложат да легне. За тяхно щастие те го вземаха на шега.

— Хасинта, сложи ми една копринена кърпа на гърлото… Мила, не стягай толкова, че ще ме удушиш… Остави, остави, ти не умееш. Мамо, ти ми сложи кърпата… Не, махнете ми я; нито една от двете не знае да връзва кърпа. Ама що за схванати хора!

Минава известно време.

— Мамо, дойде ли „Ла Кореспонденсия“?

— Не, синко. Не се откривай. Скрий тия ръце. Хасинта, покрий му ръцете.

— Добре, добре, вече са скрити. Да ги скрия ли още? Искате да се задуша! Сложили сте ми цял сандък отгоре! Хасинта, махни това, че тежестта ме смазва… Но, мила, не толкова, изтегли по-нагоре пухения юрган… тилът ми е леден. Мамо, казвам ви, че вършите всичко неохотно. Тъй никога няма да оздравея. А сега отивате да вечеряте. И сам ли ще остана с Блас?

— Не, глупчо, Хасинта ще вечеря тука с тебе.

Докато жена му вечеряше, той нито за момент не престана да й досажда:

— Ти не се храниш, ти нямаш апетит; с теб става нещо, ти криеш нещо… Мене ти няма да ме заблудиш. Откровено казано, човек никога не може да бъде спокоен… като все мисли дали няма да се разболееш. Ами трябва да се храниш, направи едно усилие… За да ме накараш да страдам ли не ядеш?… Ела тук, глупавичката ми, сложи главичката си тука. Че аз не се сърдя, че аз те обичам повече от живота си, още сега бих подписал договор за доживотна хрема, за да те видя доволна… Дай ми малко от тая калвила^[1]… Много е хубава! Нека да ти посмуча пръста…

Пристигнаха домашните приятели, които имаха навик да идват понякога вечер.

— Мамо, в името на Христа, не ми довеждай тук Апариси… Сега го избива на очевидно… очевидно отгоре, очевидно отдолу. Ако ми го доведеш, ще го изгоня с ритници.

— Хайде, не говори глупости. Може да влезе да те поздрави, ала веднага ще излезе. Кой влезе сега?… А! Струва ми се, че е Гилермина.

— И нея не искам да виждам. Ще ми дотегне с нейното здание. Ама че щуротия! Тая жена е луда. Снощи страшно ми досади с това, че успяла да измъкне дъски от шест реала по трийсет и осем всяка, а гредите от стъпка и четвърт — по шестнайсет реала стъпката. Забърка ми един такъв миш-маш от стъпки, че ми стъпка главата. Не ми я вкарвайте тука. Не ме интересува по колко вървят недопечените тухли и черчеветата… Мамо, застани на пост и тук да не влиза друг освен Еступиня. Нека дойде Пласидо, та да ми разправи за славното време, когато ходел на черния вход на Хил Имон да прави контрабанда и в криптата на „Сан Хинес“ да си разкървавява плътта с бич… Нека дойде, та да му река: „Дърдорко, дай си лапата.“

— Ама че си досаден! Нали знаеш, че бедният Пласидо си ляга между девет и десет. Трябва да е на крак в пет заранта, тъй като ходи да буди клисаря на „Сан Хинес“, който спи много тежко.

— И защото клисарят на „Сан Хинес“ е поспаливец, трябва аз да страдам? Да дойде Еступиня и да ми прави компания. Той е едничкият човек, който ме развлича.

— Синко, за бога, скрий тия ръце.

— Няма пък! Ако не дойде Росини, няма да ги скрия и ще се отвия целият.

Идваше Пласидо и му разказваше хиляди забавни неща, които, съжалявам, че не мога да възпроизведа тук. Понеже Хуан не се задоволяваше с това, искаше да се забавлява за негова сметка и като си спомнеше оня случай от живота на Еступиня, който му бяха разказали, настояваше:

— Пласидо, я разправи ни за това как си коленичил пред нощния пазач, като си мислел, че е предсмъртното причастие…

Като чуеше това, добродушният и словоохотлив старец се разстройваше. Отговаряше стеснително и отказваше с мънкане.

— Кой ти е разправил тая измислица?

Ненадейно Хуан изтърсваше:

— Ами я кажи, Пласидо, ти никога ли не си имал годеница?

— Гледай го, гледай го този Хуанито — казваше Еступиня, като ставаше да си върви, — днес му се приискала комедия.

Барбарита, която много ценеше своя добър приятел, се държеше настрана от тези шеги, които й досаждаха.

— Синко, не ставай такъв досаден… пусни Пласидо да си върви. Ти понеже си спиш чак до единайсет на обед, не се сещаш за оня, който става рано.

Междувременно Хасинта беше излязла за малко от спалнята. В приемната тя видя няколко души — Каса-Муньос, Рамон Вилюендас, дон Валериано Руис-Очоа и още някои — да говорят за политика с такова стреснато изражение, че по-скоро приличаха на заговорници. В будоара на Барбарита, в обичайния й ъгъл видя Гилермина да плете чорап от груба прежда. Насаме с нея тя й изложи плана си за следната сутрин. Щяха да отидат заедно на улица „Мира ел Рио“, защото Хасинта бе особено заинтересована да помогне на семейството на оня наивник, който прави абонаменти.

— После ще ви разправям, имаме да си говорим много.

Двете си шушукаха четвърт час, докато видяха да се задава Барбарита.

— Дъще, за бога, иди там. Откога те вика. Не се отделяй от него. Към Хуанито трябва да се отнасяме като към децата.

— Ама, жена, излизаш и ме оставяш така… И туй ми било душа! — кресна Дофина, когато видя съпругата си да влиза. — Ей че начин да се гледа болен! Никакъв… все едно, че съм куче.

— Мили мой, нали те оставих с Пласидо и майка ти… Прости ми, вече съм тук.

Хасинта изглеждаше весела, бог знае защо… Наведе се над леглото и започна да глези съпруга си, както би могла да прави това с едно тригодишно дете.

— Ах, какво дяволито ми е станало това дете!… Ще го напляскам… На — това за мама, това за тати, а това, голямото… за роднините…

— Сладурана!

— Та ти изобщо не ме обичаш.

— Хайде, подлизурке… ти не ме обичаш изобщо.

— Изобщо!

— Колко ме обичаш?

— Толкова.

— Малко е.

— Ами оттук до „Кибела“^[2]… не, до небето… Доволен ли си?

— Дя.

Хасинта застана сериозна.

— Оправи ми тази възглавница.

— Така ли?

— Не, по-високо.

— Добре ли е?

— Не, по-ниско… Великолепно! А сега ме почеши тук по плешката.

— Тук ли?

— По-надолце… По-нагорце… Там… силно… Ах, мило мое момиче, ти си безкрайно блаженство… Какво щастие е, че те притежавам…

— Когато си болен, ми казваш тия неща… Но ще ми платиш за всичко наведнъж.

— Да, аз съм негодник… Набий ме.

— На̀, на̀.

— Ухапи ме.

— Наистина ще те ухапя и ще си откъсна една мръвка.

— Ох, ох! Не толкова, по дяволите. Ако ни види някой…

— Ще си помисли, че съвсем сме оглупели — забеляза Хасинта, като се смееше някак меланхолично.

— Тези глупости не са за пред никого…

— Ще затвориш ли очи? Заспивай… нани…

— Туйто, искаш да заспя, за да хукнеш да навиваш тая маниачка Гилермина. Ти си виновна тя да се побърка напълно, защото я подклаждаш за зданието. Вече жадуваш да затворя очи, за да излезеш. Повече обичаш да си бъбриш, отколкото да стоиш при мене. Знаеш ли какво ще ти кажа? Че ако заспя, ти трябва да стоиш тук на пост, да гледаш да не се отвия.

— Добре, човече, добре. Ще стоя.

Той се унесе, ала веднага отвори очи и първото, което видя, бяха очите на Хасинта, впити в него с любящо внимание. Когато заспа наистина, часовият напусна поста си, за да изтича при Гилермина, с която й предстоеше един много интересен разговор.