Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (20)

6

Санта Крус даде необходимия отговор с известно закъснение. Той чертаеше линии с бастуна си по земята. Накрая се изрази така:

— Узнах, че наистина имаше…

Хасинта има милостта да му спести последните думи от изречението, като ги каза сама. На Дофина планина му се смъкна от гърба.

— Опитах се да я видя… търсих я и тук, и там… и нищо… Ама какво, не вярваш ли? После не можах да се заема с нищо. Сполетя ни смъртта на майка ти. Изтече известно време, без да помисля за нещо подобно, и не бива да крия от теб, че изпитвах някакво угризенийце в душата си… Някъде през януари тази година, когато се приготвях да правя нови опити, една приятелка на Сегунда ми каза, че Хлапачката се била махнала от Мадрид. Къде? С кого? Нито тогава узнах, нито по-късно. И сега ти се кълна, че не съм я виждал повече, нито пък съм имал новини от нея.

Съпругата изпусна дълбока въздишка. Не знаеше защо; ала на душата й тежеше някаква горест и в своята принципност тя поемаше върху себе си част от отговорността на съпруга си в онзи грях; защото, не ще и дума, грях имаше. Хасинта не можеше да приеме другояче факта на изоставянето, макар то да означаваше триумф на законната любов над престъпната и на брака над извънбрачието… Те не можеха да се занимават повече с излишни приказки, защото мислеха да заминат за Кадис същия следобед и трябваше да приготвят багажа си и да купят някои дреболии. От всяко селище трябваше да занесат в Мадрид подаръчета за всички. С трескавостта, присъща на деня преди пътуване, с покупките и някои сбогувания, двамата се разсеяха тъй добре от неприятните мисли, че следобед тези мисли се бяха изпарили.

Едва три дни по-късно внезапно отново се размърда онуй червейче в главата на Хасинта, предизвикано от нещо неопределено, от тези тайнствени инициативи на паметта, които не знаем откъде излизат. Човек си спомня за някои неща против всяка логика и понякога нанизването на мислите става с една чудатост и дори нелепост. Кой би повярвал, че Хасинта си спомни за Фортуната, като чу да предлагат бокас де ла Исла^[1]? Защото любопитният ще рече, и с право, та какво общо имат бокас с оная жена. Нищо, абсолютно нищо.

Съпрузите се връщаха от Кадис с пощенския влак. Не мислеха да се спират вече никъде и щяха да пристигнат направо в Мадрид. Бяха много доволни, жадуваха да видят близките си и да дадат на всекиго подаръка. Хасинта, макар и човъркана от онуй червейче, беше решила да не подхваща повече въпроса, погребвайки го в паметта си, докато времето го изтрие завинаги. Ала като пристигнаха на гара Херес^[2], случи се нещо, което неочаквано съживи онова, дето и двамата искаха да забравят. Та… от бюфета на гарата те видяха да излиза проклетият англичанин от злополучната вечер, който ги позна веднага, и отиде да ги поздрави много изискано и елегантно и да им предложи някоя и друга чашка. Като се отърваха от него, Санта Крус го проклина и руга, като казваше, че някой ден трябва да му се удаде случай да удари двете плесници, които англичанинът си е заслужил. „Този, смахнатият, бе виновен да се подредя оная нощ тъй и да ти наговоря онези ужасии…“

Оттук започна да се заплита разговорът, докато повторно стигна черната точка. Хасинта не искаше да таи в душата си една мисъл, която пазеше, и в първия удобен случай я изтръгна от себе си:

— Горките жени! — възкликна тя. — Все най-лошият дял е за тях.

— Мила моя, нещата трябва да се преценяват в подробности, да се проучват обстоятелствата… да се види обкръжаващата среда… — каза Санта Крус, приготвяйки всички сечива за конвенциалната диалектика, с която се доказва всичко, което трябва.

Хасинта се остави да бъде ласкана. Не се сърдеше. Ала в душата й ставаше нещо съвсем ново за нея. Две различни чувства се размесваха там, като се редуваха да вземат превес едно над друго. Тъй като обожаваше съпруга си, тя се чувствуваше горда, че той е презрял друга, за да вземе нея. Тази гордост е първична и всякога ще съществува, дори и в най-съвършените създания. Другото чувство произлизаше от дълбоката принципност, която укрепваше в благородната й душа и й вдъхваше протест против опозоряването и безжалостното изоставяне на непознатата. Колкото и да го умаловажаваше Дофина, той беше опозорил човешкия род. Хасинта не можеше да го скрие от себе си. Победите на нейното самолюбие не й пречеха да види, че под триумфа й имаше една смазана жертва. Може би жертвата си го заслужаваше, ала победителката нямаше нищо общо с това, дали го заслужава, или не и в олтара на душата си запалваше на тая жертва една свещица на състрадание.

С проницателността си Санта Крус го разбра и се мъчеше да отърве съпругата си от неудобството да съчувствува на онази, която, без съмнение, не го заслужава. За целта той пускаше в ход цялата машинария, повече лъскава, отколкото солидна, на своите разсъждения, заучени в търговията с човешкото лекомислие и в повърхностните четения. „Мила моя душице, трябва да се съобразяваме с действителността. Има два свята — тоя, който се вижда, и оня, който не се вижда. Обществото не се управлява с чисти идеи. Добре щяхме да се наредим… Аз не съм толкова виновен, колкото изглежда на пръв поглед; забележи добре. Различията по възпитание и по класа винаги дават една голяма разлика на поведението в човешките отношения. Това не го казват десетте заповеди; казва го действителността. Социалното поведение си има своите закони, които не са записани никъде, ала които се чувствуват и не могат да се нарушат. Допуснах грешки, кой го оспорва, но я си представи, че бях останал сред ония хора, че бях изпълнил обещанията си към Хлапачката… Не искам да ти говоря повече. Виждам, че се смееш. Това ми доказва, че подобна постъпка е абсурд. Лудост би било да се измине пътят, който, гледан оттам, изглеждаше правият път. Гледан оттук, вече е нещо друго, различно. По отношение на морала правото и кривото са според това, откъде се гледа. И тъй, нямаше друг изход, освен да сторя онова, което сторих, и да се спася… Да пропада, който ще пропада. Светът е такъв. Аз трябваше ли да се спася, да или не? Тогава, щом трябваше да се спася, нямаше друг изход, освен да скоча от кораба, който потъваше. При корабокрушенията винаги има някой, който се удавя… А в конкретния случай с изоставянето също има още много да се говори. Някои думи не означават нищо от само себе си. Трябва да се видят фактите… Аз я търсих, за да й помогна; тя не пожела да се появи. Всеки си има своята участ. Нейната беше тази — да не се появи, когато аз я търсих.“

Никой не би помислил, че човекът, който разсъждаваше по този тъй изкусно тънък и парадоксален начин, беше същият, който няколко нощи преди това под въздействието на алкохола беше излял цялата си душа с оная прибързана и брутална искреност, дето може да се сравни само с физическо повръщане, предизвикано от някакъв много силен еметик^[3]. А после, когато избистреният му ум го правеше господар на всички ония хитрини, които владее начетеният и светски човек, от устните му не се откъсна нито едно недостойно слово, нито една спонтанност, пазена в съзнанието му тъй, както се пазят пъстроцветни дрипи в някой ъгъл на къщата на човек, който е бил комедиант, макар и само от увлечение. Всичко беше условност и изкусна фраза у тоя човек, който обличаше мислите си в думи като в дрехи, изгладени от езика му.

Хасинта, която още не познаваше живота, се оставяше да бъде заслепена от примамливите способности на съпруга си. И го обичаше толкова много, може би заради същите тия способности, както и заради други, та нямаше нужда да прави никакво усилие, за да повярва всичко, което той й казваше, макар че му вярваше повече от доверие, отколкото от убеденост. Те бъбриха дълго време, смесвайки споровете си с дискретни ласки (защото в Севиля се качиха хора във вагона, та не можеше и да се мисли за целувки), а когато нощта падна над Испания, по чийто диагонал я прекосяваха, те заспаха някъде към Деспеняперос^[4], сънуваха колко много се обичат и се събудиха най-сетне в Алкасар^[5] с приятната мисъл, че скоро пристигат в Мадрид, че ще видят близките си, че ще разкажат всички перипетии на пътешествието (освен сценичката от оная нощ) и че ще раздадат подаръците.

На Еступиня носеха бастун, чиято дръжка представляваше глава на папагал.