Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (170)

1

На 4 януари Фортуната чу някой да звъни и отиде да отвори, като преди това надникна през дупките на металната шпионка (най-стар модел). Беше Еступиня, който също надничаше от другата страна с най-властен вид. Младата жена отвори и великият Росини със сърдит жест, леко намръщен, хванал в едната си ръка бастун, чиято дръжка представляваше глава на папагал (тоя подарък му донесоха от Севиля младите Санта Крус), тикна към нея със свободната си ръка лист хартия с марка.

— Месечната вноска — произнесе той с гласа на азиатски деспот, който осъжда някого на смърт.

— Влезте, дон Пласидо — мило се усмихна тя. — Искам да ви кажа нещо.

— Няма да вляза. Чакам парите. Нямам желание за разговори.

Изявлението, че няма желание за разговор, бе толкова вярно, колкото и това, че в морето няма вода. Но упоритостта му беше по-силна от невъобразимата му страст да приказва.

— Исусе, как се е ядосал тоя човек! Ще ви дам парите. Няма да имате по-добри наемателки от нас…

— Да, особено след главоболията, които ми създава Сегунда. Не… Няма да вляза, не ставайте досадна.

— Искам да разгледате жилището, за да се уверите, че в него християни не могат да живеят.

— Тогава идете другаде.

— Ама че тиран сте станали. Не съм виждала по-лош хазаин… Поне да белосам кухнята, прилича на склад за въглища. Да не говорим за дупките. Не мога да живея в такава мръсотия. Знаете ли какво ще ви кажа? Ако не искате да направите ремонта, ще го направя аз за своя сметка… Това е.

— Това е друго нещо. Естествено, аз ще надзиравам и…

— Влезте, влезте да видите…

Накрая Пласидо благоволи да прекрачи прага. Влезе в кухнята, хвърли един поглед на вътрешната спалня, цялата в пукнатини…

— Край няма да има, ако почнат да се правят ремонти всеки път, щом някой наемател поиска. Ще вземете да се преместите и тоя, който наеме жилището, като види прясна вар, ще поиска да се поправят и други неща. Не можем. Миналия месец изхарчих повече от двайсет хиляди реала за ремонт. Да се разплащаме, че бързам.

— Много припрян сте станали. Седнете за малко. Кажете ми…

— Нищо няма да ви кажа. Тръгвам си.

— Какъв кибритлия човек! Ще си скъсите живота така.

— По-добре. Достатъчно съм живял.

— Седнете. Веднага ще ви дам парите, но ми кажете едно нещо, което искам да зная — кой е собственикът на къщата сега?

— Това вас не ви засяга. Мислите, че разполагам с излишно време? Къщата е на господаря си. Повтарям, че нямам желание за разговор. Може би желаете да я купите? Хайде, побързайте… Известно ви е, че не съм от приказливите.

— Не сте от приказливите? Аз пък мисля, че сте от тях. Като сте се родили, сте приказвали за сто души. Кажете ми чия е къщата?

— На господаря си. Хайде, достатъчно говорихме… В края на краищата е разкошна, оценена е за тридесет и пет хиляди дуро. Само камъните от основите и стълбището струват цяло състояние. Ами стените? Преди известно време зидарите искаха да пробият дупка, но изобщо не можаха, щяха да си строшат инструментите в тия изпечени тухли, твърди като диамант… Но да свършваме, нямам желание да разговарям. Когато прочетоха завещанието на дон Мануел Морено-Исла, мир на праха му, завещание, направено отпреди три години, се разбра, че тая къща и старата сграда на улица „Релатореси“ се наследяват от доня Гилермина Пачеко… Госпожата ипотекира и двете, за да довърши приюта. Затова строителството напредва, та пушек се вдига. Тая година ще го довършат… Хайде.

Протегна ръка, уловил в другата бастуна си като жезъл.

— Значи доня Гилермина ми е хазайка — замислено каза Фортуната, като подаде парите. — Тогава нея ще моля за ремонта. Тя ми е приятелка.

— Тъкмо на вас да ви е приятелка — саркастично забеляза Еступиня. — Ако искате да я видите разярена, говорете й за нещо друго освен за приюта. Сбогом, останете си със здраве!… А, бях забравил, внимавайте със саксиите на перваза. Видя ли да прокапе вода, ще ви изхвърля, като нищо ще ви изхвърля… Пресвета Богородице, колко много растения сте сложили! Цяла градина… Доста тежат, както ми се струва… Какъв хубав изглед! Тая година не е добра за коледните сергии. Бедните продавачи са побеснели. Ясно е. Такива дъждове. А днес, струва ми се, ще падне сняг. Не съм виждал досега по-студена зима от тая. Знаете ли, че глухият, дето държеше сергия за месо, умря? Снощи… Неочаквано. Завчера ми се видя толкова добре и толкова здрав… Какво нещо е животът!… Сега да вървя при тия от втория етаж вляво да видя дали няма да измъкна нещо. Дължат ми наем за пет месеца. Ах, какви хора! Ако госпожата ме оставеше, отдавна да съм им изхвърлил парцалите на улицата. „Дон Пласидо, за бога, не ги изхвърляй… Ще платят клетите, сега сигурно нямат пари.“ „Но, госпожо, ако ми бяха дали дарите, дето ги харчат за ракия и в сладкарницата на Ботин…“ Мисълта ми е, че с хазайки като моята тия мошеници си я карат, както си знаят.

Добрият човек така се разприказва, че Фортуната, която го бе молила да влезе, сега трябваше да го отпрати деликатно:

— Дон Пласидо, ще закъснеете…

— Ах, да! Вие с вашата бъбривост сте виновна. Всичко хубаво, всичко хубаво.

Фортуната не излизаше никога на улицата. Сама си приготвяше яденето, а Сегунда й купуваше продуктите.

След първото посещение на домоуправителя, мисълта, че е била за кратко време приятелка на доня Гилермина, не й излизаше от ума. „Ако някой ми кажеше, че ще живея в нейната къща, нямаше да го повярвам. Как се променя светът! По онова време изобщо не си представях, че ще се върна тук, а и къщата не беше нейна. Какво ли ще си помисли, когато дон Пласидо й каже, че съм нейна наемателка? Дали няма да се разгневи и да ме изхвърли на улицата? Може би не, може би не…“ Когато тия мисли оживяваха спомена за нечуваната сцена и кавгата в стаята на светицата, бедната жена усещаше голям смут в душата си и не можеше да се успокои дори с това, че другата я беше предизвикала. „Ослепях от ярост, не знаех какво правя. Ако ми се удаде случай, непременно ще помоля доня Гилермина да ми прости.“

Самотата, в която живееше, спомагаше за съживяването на миналото й й даваше ясна представа за нейните чувства и постъпки. Виждаше всичко пронизано от светлината на разума и от онова разстояние което позволява да прецениш формата и големината на предметите също както усамотението на манастира дава възможност на оттеглилите се от света да видят грешките и злините, които са извършили в него. „А Хасинта, ще поискам ли и от нея прошка?“ — питаше се тя и не намираше отговор. Веднъж мислеше, че трябва да го стори, в следващия миг обратното. Съпругата на Санта Крус я беше оскърбила дълбоко тъкмо когато споделяше със светицата мъката си и затруднението, в което се бе озовала. Накрая след дълги размишления, белязани от обзелата я тъга, започна да клони към утвърдителен отговор. Разбира се, че трябваше да й поиска прошка за намерението си да й издере лицето — какъв ужас! — също и за думите, които й се бяха изплъзнали. Но за пълното тържество на тая мисъл оставаше да се изясни следния въпрос:

Беше ли прегрешила Хасинта с господин Морено? Защото, ако това бе така, разлика между двете нямаше. Едната беше толкова добра, колкото и другата. Госпожа Рубин тъй и не можа да стигне до окончателно решение на този толкова тъмен въпрос. На моменти вярваше във вината на небесната красавица, после отхвърляше тая мисъл. „Какво ли не бих дала — възклицаваше тя с очи към небето — да узная истината, известна сега само на нея и на бог, след като третият, който я знаеше, е мъртъв. Сигурно я знае и изповедникът на Хасинта, ако си го е признала. Но никой друг, никой друг. Бих дала всичко да се измъкна от съмненията. Любопитството ме изгаря… Малка разлика има между двете неща… Съгрешила ли е, всичко се променя и няма да се унижавам да я моля за прошка, но ако не е… Ах, щастливата красавица е стъпила върху мен също като свети Мигел върху дявола.“

След това мислите й вземаха друга посока. „Сега положението ни е еднакво. Не обича нито мен, нито нея. И двете сме нещастни… Бихме могли да се утешим взаимно, защото в известен смисъл аз също съм добродетелна, искам да кажа, че не съм му изменяла с никого. Ако си даде сметка за това, можем да се сближим и заедно да открием развратницата, която сега го забавлява, и хубаво да я подредим… Ами да, защо да не се сближим, щом като сме еднакви сега с Хасинта? Каквото и да разправят, аз също съм се изфинила малко. Като внимавам, почти не говоря глупости. Ако не ме хванат бесовете, не изричам грозни думи. Сестрите от «Микаелас» ме възпитаваха, а мъжът ми и доня Лупе ме шлифоваха и добих известен блясък. Защо да не се сприятелим и да забравим всичките шеги, дето си ги казахме? Но само в случай, че е почтена, не е ли, няма да се унижа. Всеки си има достойнство.“

Неусетно минаваше към нова мисъл: „Тя обаче няма да пожелае… Много е горда и е голям инат, особено сега, когато завистта ще започне да я гризе. Ах, сега да вземе да ми приказва за правата си… Какви ти права? Глупости! Това, дето е вътре в мен, не е пушек, не е. Колко съм щастлива! Когато разбере, така ще побеснее, че ще умре от мъка. Нека разправя, че била законната жена… Вятър! Всичко се свежда до няколко латински думи, които произнася свещеникът, и до церемонията, която не струва нищо… Това, което аз нося, мила госпожо, е нещо повече от латинските думи. Нека ви е яд… Свещениците и адвокатите, дано чумата ги тръшне, ще кажат, че е без значение, аз обаче казвам, че има значение. Това е моята идея. Когато природата говори, хората трябва да си затварят устата.“

Това дълбоко убеждение й вдъхваше сили да понася самотния си и тъжен живот.