Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (93)

4

Като видя съпруга си заспал, на Фортуната и се стори, че се отдалечава; тя се почувствува сама, обградена от лъжливо безмълвие и от предателски покой. Обиколи няколко пъти къщата, без да откъсва мисълта и погледа си от преградите, които отделяха нейното жилище от съседното, и тия прегради й се сториха прозрачни като тънък воал, позволяващ да се вижда всичко, което ставаше от другата страна. Като ходеше на пръсти по коридорите и из гостната, долови шепот. Ако долепеше ухо към стената, щеше да чуе може би ясно; но не се реши да го направи. През прозореца на трапезарията, който гледаше към едно вътрешно патио, се виждаше друг също такъв прозорец с перденца на стъклата. Там светеше лампа със зелен абажур и около нея се мяркаха силуети, сенки, неясни фигури на хора, чиито лица не можеха да се различат.

След като направи тези наблюдения, тя отиде в кухнята, където прислужницата приготвяше съдовете за другия ден. Тя беше много работна и толкова сръчна в занаята, че самата доня Лупе се удивяваше, като я гледаше, защото свършваше нещата завчас, без да се пребива от бързане. Но на Фортуната й беше неприятна поради нейната отегчителна любезност, зад която прозираше предателството.

— Патрисия — каза й нейната господарка, преструвайки се на безразлична. — Знаете ли що за хора са тия от съседното жилище?

— Господарке — отвърна прислужницата, без да я остави да довърши, — тъй като съм тук от деня преди да излезете от манастира, вече познавам всички съседи, знаете ли… Тук живее една много изискана госпожа, на която казват доня Сирила. Съпругът й е не знам какъв си по влаковете. Той носи фуражка с ширити и емблема. Тази вечер, когато слязох за свещите, срещнах съседката в дюкяна и тя ме попита за господаря. Каза, че каквото и да ви потрябва, знаете ли… Много е любезна. Вчера тя влезе тука да види наредбата, а после — аз у тях… Казва, че много й се иска да ви направи посещение.

— На мен! — възкликна Фортуната, като приседна на стола в кухнята до масата от бял бор. — Що за безцеремонно време е настанало! А вие защо сте се пъхнали там без причина?… Отде знаехте дали на мен ще ми хареса, или няма да ми хареса да вляза във връзка?…

— Аз… господарке… сметнах, че…

„Ето, предадена съм — помисли си Фортуната, — тази жена е самият демон.“

Известно време тя остана замислена, докато Патрисия, която накисваше нахута, я извади от унесеността й с лукавите думи:

— Доня Сирила ми каза, че сте много хубава, знаете ли… Сутринта ви видяла в църквата и сте й били много симпатична. Ще видите, когато я заприказвате, и вие ще я обикнете. Казва, че ще се радва много да наминете у тях, когато ви е удобно по свойски, и че вечер играят на бриска^[1] до дванадесет.

— Да намина там аз! Аз!

— Разбира се… Още тази вечер можете да наминете, тъй като господарят спи и е само десет часът… Искам да кажа, ако искате да се разсеете малко.

— Ама какво говорите вие! Да се разсея!

Фортуната би се оставила на първия порив на яростта, ако в душата й не се бе породил друг порив на търпимост, съчетан с известно отпускане на съвестта. Тя млъкна и в този миг се похлопа на вратата.

— Хлопа се!… Не отваряйте, не отваряйте — каза тя с предчувствие за близка опасност.

— Защо, господарке!… Какви са тия страхове?… Ще погледна през прозорчето.

И прислужницата отиде към преддверието. От кухнята Фортуната чу шушукане на вратата. То трая малко и Патрисия се върна с думите:

— Съседите… самата господарка Сирила похлопа. Ами дали не сме имали случайно разхладителни сиропи?… Казах й, че нямаме. Попита ме как бил господарят. Отвърнах й, че спи като заклан.

Фортуната излезе от кухнята, без да каже нищо, със сключени вежди и с треперещи устни. Отиде в спалнята и загледа съпруга си, който спеше дълбоко, упоен от лекарствата, и бълнуваше любовни думи, примесени с аптекарски термини: „Идол мой… От морфинов ацетат — един сантиграм… Слънце на живота ми! Амонячен хлорхидрат — три грама… да се разтвори…“

Като се върна в кухнята, тя прати прислужницата да си легне, но на госпожа Патрисия не й се спеше.

— Докато господарката не си легне, за какво да си лягам аз? Може да потрябвам нещо.

И голямата хитруша искаше да завърже разговор с господарката си, но тя не й отговаряше. Изведнъж с изострения си слух Фортуната, чиято мисъл беше съсредоточена в капана, който според нея й се готвеше, реши, че чува шум зад вратата. Сякаш внимателно опитваха ключове отвън, за да отворят. Отиде там, примряла от страх, а като се приближи, шумът престана: тя беше напрегната и повика Патрисия:

— Бих се заклела, че има някой зад вратата… Ама какво, вие не спуснахте ли мандалото?

Едва тогава съгледа, че мандалото не беше спуснато, и тя го затвори много внимателно, за да не вдига шум.

— Ако пък се доверя на вас да вардите къщата!… Я тихо, тихо… Не усещате ли слаб шум, сякаш някой опитва бравата?… Виждате ли? Сега натискат… Какво е това?

— Господарке… знаете ли, това е вятърът, който играе на стълбите. Не бъдете такава плашлива…

Най-странното беше, че като спускаше мандалото, самата Фортуната беше почувствувала някъде в най-скришното кътче на душата си едно игриво желание да го върне на мястото му. Може би се лъжеше, но тя мислеше, сякаш вратата беше стъклена, че вижда човека, които по нейно мнение беше зад нея… Познаваше го, колко странно, по начина на натискане, по начина да драска по бравата, по начина да опитва ключ, който не става. Известно време господарката и прислужницата не се погледнаха. На Фортуната й трепереха ръцете и в главата й беше тревожна бъркотия. Прислужницата заковаваше в господарката котешките си очи и нейната иронична усмивка можеше да бъде както единствената комична страна на сцената, така и най-страховитата и драматичната. Но неочаквано, без да знаят как, те кръстосаха погледите си и сякаш мигновено се разбраха. Патрисия й казваше с пронизващите си очички: „Отворете де, глупачке, и стига сте се превземали.“ Господарката казваше: „Мислите ли, че е добре да отворя?… Вярвате ли, че?…“

Ала изведнъж Фортуната бе обзета от благоприличие и се отказа с чест и достойнство.

— Продължи ли това — каза тя, — ще събудя съпруга си. А, изглежда, че крадецът вече си отива, понеже сигурно е крадец…

Пипна мандалото, за да се увери, че е спуснато, и отиде в гостната. Патрисия се върна в кухнята.

„Във всеки случай е прекалено рано“, помисли си Фортуната, като седна на един стол и започна да размишлява. Това бе като отстъпка от лошите мисли, които тъй пъргаво изскачаха от мозъка й, както мравките излизат от мравуняка в дълга върволица, черни и подвижни. После се опита да отрезнее наново:

„Решително утре ще кажа на съпруга си, че къщата не ми харесва и че се налага да се преместим. А тази безсрамница ще я изхвърля на улицата.“

Какви неща стават! Изведнъж, поддавайки се на един неудържим порив, почти чисто механичен и фатален, Фортуната стана и като излезе от гостната, приближи се до вратата. Всичко, което формираше моралната й същност, беше изчезнало в душевното помрачение на една нещастна жена; имаше само физически пориви и тя се самозалъгваше, като го смяташе за просто любопитство. Долепи ухо до вратата… Ами да — човекът, крадецът или каквото е, още беше там. Несъзнателно, както самоубиецът поставя пръста си на спусъка, тя посегна към мандалото; но така, както самоубиецът, пак несъзнателно се стресва и не стреля, дръпна ръката си от мандалото.

Тогава през отворите на решетката отвън навътре проникнаха тихи думи, преминали сякаш през много гъсто сито: „Дете, дете… Сега вече няма да ми избягаш.“

Фортуната не се помръдна. Беше се превърнала в статуя. Мислеше, че е сама, и видя, че Патрисия се приближава стъпка по стъпка като котка. Не с думи, а като че ли с онуй котешко лице и оная уста, която сякаш винаги се облизва, тя казваше: „Господарке, отворете и не се преструвайте повече. Щом ще отворите сутринта, защо не отворите тази вечер?“

Сякаш това беше изразено гласно и госпожата отвърна гласно:

— Не, няма да отворя.

— Ама за бога…

Последва дълго и нерешително мълчание. След това чуха, че се отваря и затваря вратата на съседното жилище. Фортуната въздъхна. Другият, уморен от чакане, се прибираше.

— Ама за бога — повтори Патрисия, сякаш казваше: „Толкова угризения, за да му паднеш сетне…“

Като мина четвърт час, чуха, че пак се отваря вратата отляво. Фортуната изтича до прозорчето и погледна предпазливо… Другият излизаше, като се загръщаше в наметалото си с червена подплата. Вълнението, което почувствува, като го видя, бе толкова голямо, че се вцепени, без да знае къде се намира. От три години не бе го виждала… Забеляза нещо много неприятно: като излизаше, той не погледна към вратата отдясно, както би било естествено… Без съмнение беше ядосан…

И движена от същия машинален порив, съпругата на Рубин изтича към балкона на гостната и внимателно отвори крилото… Видя го наистина да прекосява улицата и да завива на ъгъла на „Дон Хуан де Аустрия“. Той не погледна и към балконите на къщата, както беше естествено да погледне злополучният покорител на една крепост, като се оттегля от стените й.

Патрисия си позволи фамилиарността да сложи ръка на рамото на господарката си с думите:

— Сега вече можем да си легнем. Какъв страх брахме!

Фортуната й отвърна:

— Страх, аз?… Ами!

Всичко това се казваше с предпазливо шушукане; те биха го казали по същия начин, дори и там да нямаше болен, чийто сън не трябваше да се смущава. Прислужницата се плъзна меко по тъмните коридори, а господарката влезе в спалнята. Като видя съпруга си, тя усети сякаш онова, което е на сто хиляди левги от нас и изневиделица застава до нас. Макси се беше въртял в леглото и спеше като птица — с глава под крилото. Жалкото тяло се губеше сред широтата на тъй голямото легло и съпругът можеше да се разхожда там в съня си като из неизмеримите простори на рая.

Съпругата не си легна, а приближи едно кресло до леглото, седна в него и притвори очи. И някъде на разсъмване тя бе оборена от съня, а в главата й се носеше мъчително гъмжило от вдигащи се мандала, от прекрачвани прагове, от прозрачни прегради и от мъже, които се вмъкваха у тях, прониквайки през стените.