Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (104)

3

От осем до десет кафенето бе препълнено и миризмите, димът и парата се смесваха в атмосферата, като задръстваха дробовете. В девет, когато се появяваха Ла Кореспонденсия и останалите вечерни вестници, глъчката нарастваше. Гърбавата и един от братята й, също малко превит в гърба, влизаха с куп вестници и като протягаха ръце към масите в центъра, ги подаваха на всеки, който поиска. Малко след това напливът започваше да намалява: някои отиваха на театър, групичките от студенти се разотиваха, защото се прибираха много рано, за да учат. Във всички кафенета доста посетители се разотиват между десет и единадесет. Към дванадесет заведението отново се оживява от хората, които се връщат от театрите и имат навик да пият течен шоколад или да вечерят, преди да си легнат. След един часа остават само пристрастените към разговорите — истинските постоянни клиенти на кафенетата, като че ли са залепени за дивана или столовете.

Хуан Пабло не си тръгваше, докато не затвореха вратите, и единственият от всичките му приятели, който го придружаваше по тия часове, бе Мелчор де Релимпио. Заедно отиваха до квартала му, а понякога продължаваха да вървят до вратата на къщата му до момента, в който идваше нощният пазач да отвори. Ако нощта бе хубава, приказваха още час, като се разхождаха по улиците.

За какво разговаряха тия мъже в продължение на толкова часове? Испанецът е най-приказливото същество на земята и когато няма тема за разговор, говори за себе си; и то се знае, говори зле. В нашите кафенета се говори за всичко, което е предмет на човешки разговор, откакто свят светува. В такива места се чуват груби вулгарности, а също и умни, дискретни и навременни концепции. Защото в кафенетата ходят не само корумпирани и нездрави типове, а и образовани и възпитани хора. Има групи от военни, инженери, чиновници, студенти, които са най-многолюдни, и от провинциалисти, изпълващи последните празни места. В кафенето се чуват най-глупавите, а също и най-възвишените неща. Има някои, знаещи всичко за философията което са чули на масата на някое кафене, от което се съди, че други преди тях на същата маса са изнасяли интересни лекции по философски въпроси. Има личности от трибуната или пресата, които са научили всичко, което се знае в кафенетата. Хора с голяма способност за асимилиране и притежаващи известен обем знания, без да са отворили една книга, и то защото са приели в тия нощни срещи идеи, изказани от просветените, които си позволяват един час развлечение в това приятно и фамилиарно общество. И учени също ходят в кафенетата; чуват се също така красноречиви и много съществени забележки, синтезирани изложения на задълбочени доктрини. Не всичко е лекомислие, улични анекдоти и лъжи. Кафенето е като голям панаир, в който се разменят безбройни продукти на човешката мисъл. Разбира се, преобладават евтините, но между тях се намират понякога незабележими скъпоценности.

Масата, ръководена от Хуан Пабло Рубин, бе втората при влизането, отдясно… На същия кръг приятели беше и съседната маса, следваше тази на свещениците от войската, наречена така, защото на нея седяха трима-четирима свещеници от тия, които можем да наречем свободни и които през нощта и част от деня водеха светски живот. На нея именно се настаняваше обикновено Николас Рубин, облечен както другите, светски, служейки за връзка между едната и другата група, в която се намираше брат му. Двете съседни групи поддържаха чудесни отношения и понякога уважаваните личности, които ги съставяха, се смесваха. След масата на презвитерианците следваха две на писателите, журналистите и драматурзите. Федерико-Руис твърде често ходеше там и тъй като беше много контактен човек, разговаряше със свещениците, така че те се сприятелиха, от една страна, с хората на перото, и от друга, с приятелите на Рубин и Фейхо. След писателите идваха уличните момчета, които заемаха трите ъглови маси. Там започваше това, което наричаха „чукът“ или напречната галерия на обширното заведение. Тази галерия бе като втора част от заведението и бе завладяна от студентите, повечето от тях от Галисия и Леон, които вдигаха адски шум.

Тъй като всичко това, което разказвам, се отнася за 74-та година, естествено бе в кафенето да се говори главно за гражданската война. През тази година се случиха много значителни събития и стълкновения: обсадата на Билбао, смъртта на Конча и най-сетне метежът в Сагунто. Нямаше ден, в който вестниците да не правеха извънредни съобщения за някои битки, смяна на генерали и други неща, които обикновено даваха повод за безкрайни коментари.

— Научихте ли, Рубин? — казваше Фейхо, като заемаше място на ъгъла на масата и сваляше чинийката със захар от чашата. — Изглежда, че Мендири^[1] се е измъкнал към Виена.

— Не се тревожете — отвръщаше Хуан Пабло важно. — Няма да излязат от рамките на провинциите на баските. Добре ги познавам… Всички шефове отиват само за да си натъпчат кесията… В деня, в който се намери правителство, което да ги откупи, войната ще свърши.

— Но, човече!…

Няма какво друго да се каже. Тук мошеничество, там мошеничество и накрая едно голямо мошеничество.

— А тук има много глад — казваше единият от войсковите свещеници, като извисяваше глас от съседната маса. — Войната не свършва, защото военните с голямо удоволствие играят мъжествената си игра. И тия тук, и ония там не са за мир. Какви ми ги разправяте на мен, дето съм виждал всичко това? Служил съм в четвърти конен, виждал съм отблизо войната… и тя ще продължава да ни наказва, докато има кой да суче от нея.

— Колко е силен господин свещеникът! — каза Фейхо, като се усмихваше. Не можа да каже нищо повече, защото влезе дон Басилио и с тайнствен глас произнесе следното:

— Когато казвам, че има новини…

След като му сервираха кафето, наведе глава и в кръга, образуван от четири-пет глави на приятелите му, които се скупчиха, за да го чуят, направи следното признание:

— Казвам го пред вас съвсем секретно.

— Но какво е?

— Загадка!… Сагаста^[2] е разочарован. Каза ми го частният му секретар.

— А! Аз също го чух — забеляза Релимпио. — Вярно е… като че ли има зъбобол.

— Причината — добавила Каня сияещ — не я знам. Всеки да мисли каквото иска. Единственото, което аз си позволявам да кажа, е това, че е много лошо… много лошо и че има мъртво вълнение.

— Но не знаете ли повече? — попита Фейхо подканващо. — Мислех, че ще ни съобщите за конференцията на дука с Елдуайен^[3]… А разправяте, че Сагаста бил в лошо настроение. Бог ни опазил… Но това за конференцията вярно ли е или не?

Дон Басилио имаше навик да държи в устата си клечка за зъби и като я вземаше в пръсти, я показваше и размахваше, сякаш тя беше част от предмета на разговора.

— Това, което знам — потвърди той с патетичен тон, размахвайки отново клечката пред очите на приятелите си, — това, което знам, е, че не е никак на добро. Тоест за Лоренсана: да поразмислим.

Кръгът, образуван от главите, отново се скупчи и в него дон Басилио изпусна въздишка като ораторите, преди да започнат да говорят. Тази въздишка се оказа неприятна за носа на Фейхо, който дискретно се отдръпна.

Дон Басилио се поколеба между съвестта си, която го заставяше да мълчи, и желанието да задоволи любопитството на приятелите си. Накрая се насили малко, за да каже:

— Днес следобед Ромеро Ортис излязъл от министерството в четири и като минавал с файтон по улица „Амор де Диос“, видял един приятел, качил го в колата си и отишли…

— Но кои е бил приятелят?

— Всичко не трябва да се казва… Е, хайде, добре. С него бил онова гълъбче Ромеро. Отишли… това вече е много… в къщата на Антонио Кановас… „Мадера Баха“ номер едно.

След като каза това, Каня стана много сериозен, като се наслаждаваше на ефекта, който възпроизведоха думите му. Отново постави клечката между зъбите си и гледаше приятелите си с известно съжаление.

— И какво? — каза Рубин негодуващ. — Не виждам смисъла.

— Ами, приятелю мой — отвърна дон Басилио с тон на по-високопоставен, който не желае да се ядосва, — ако вие не искате да видите смисъла, какво да направя аз?

— Е та какво от това дали ще отидат, или не в дома на Кановас!

— Нищо, нищо… в това няма умисъл. Дребнички нещица са… От какъв хляб правя трохите си, приятелю? От твоя, който не може да втаса от съмнения.

После си позволи да се разсмее, нещо, което беше много странно и необичайно за него.

— Тоя дон Басилио…

— Приятелю! — каза Фейхо с обичайна откровеност. — Признайте, че новината, която ни донесохте, може да е и глупост.

— Добре, господин дон Еваристо, мислете каквото искате. Аз си измивам ръцете.

Ла Каня повтаряше много често „измивам си ръцете“, но фактите не отговаряха на думите му, което се доказваше и от най-обикновеното наблюдение.

— Можете да си мислите каквото ви е угодно — повтаряше писарушката по финансовите въпроси, като се стремеше да приповдигне достойнството си на всезнайко пред шегите на приятелите си, — но това, което поддържам, е, че преди да мине и месец, принц Алфонсо ще застане на трона. Избухна всеобщ смях. Дон Басилио се зачервяваше и след това побледняваше. Устните му трепереха при докосване до ръба на чашата.

— Няма да я бъде! — каза разгневен Хуан Пабло. — Това никога. Предпочитам да се върнат кантонците. Като че ли ние в Испания сме простаци! Господа, може ли да ви се побере в главата, че ще дойде тук принц Алфонсо? А след него доня Исабел. Хубаво бъдеше!… Отново умереността. Но питам аз — добави възбуден, като килна назад шапката си, а плащът му се свлече: — Питам аз, какви хора има принцът до себе си? Да видим, отговорете ми!

Дон Басилио не се осмеляваше да отговори. Задоволяваше се само да си придава вид на дълбокомислен човек, който не се решава да изпусне кълбото от идеи, които бръмчаха в главата му.

— Отговорете ми!

— Никой… — няколко души — каза Монтес.

— Тия, дето не успяха да защитят майка му, когато я изгонихме, господа… — А сега… — Ако дон Басилио желае, да направим преглед на всички персонажи от алфонсизма. Хайде, започвайте, страхливци.

Дон Басилио, ако можеше, би се мушнал под масата. Само хапете клечката и ръмжеше като овчарско куче, което не се осмелява да лае, но не иска и да мълчи.

— Алфонсизмът е престъпление — потвърди с голяма тежест Леополдо Монтес, който можеше винаги да изрази мнението си безцеремонно.

— Но престъпление против нацията — добави Рубин.

— Това е, което казах снощи на Релимпио, който също залита натам. В този момент, когато не се знае какво ще излезе от войната!… — Ами какво, ако дон Карлос не беше глупак, нямаше ли да е в Мадрид вече?

— А това какво доказва? — намеси се най-после дон Басилио, като зърна благоприятния изход от объркването, в което го беше поставил неговият противник. Какво общо има?… Логика, господа, логика.

— Нищо, човече, само че това дете няма да дойде… Главата си залагам.

— Ама…

— Няма ама… Няма да дойде и не го увъртайте, господин ла Каня.

— Кажете ми причините?

— Няма да дойде… Вие ще се убедите, ще видите… Въпрос на време.

— Ами, на време.

— Няма, човече, няма. Ако, докато дойде принцът, не ви върнат във вашия бранш, малко неща ще направите.

— Не става въпрос за това да направя или да не направя нещо — реагира дон Басилио, като се ядоса и показа надъвканата клечка.

Но Рубин започна да говори с Фейхо, който го разпитваше за необяснимата женитба на брат му с компрометирана жена. Дон Басилио се разприказва с войсковите свещеници и с Николас Рубин. Там му обръщаха повече внимание, отколкото на неговата маса, и му беше по-приятно да се изявява. След като мненията се обособиха, свещеникът от четвърти конен гласуваше за принца, но свещеникът Рубин и другите двама, които бяха там, щом като чуеха да се говори за алфонсизъм, се намръщваха. Дон Басилио се наклони към тях, облегнат на лакътя си, и им заразказва много въздържано разни тайни. Оставаше само да се очертаят още някои неща. Всичко беше готово и този, който бе най-наясно по въпроса, бе Серано.

— Това, което чувате… Навреме… Вие ще го видите… и то скоро.

След това прибираше всички бучки захар от масата, ставаше и се сбогуваше с всеки един поотделно с ръкостискане или с потупване по гърба и си отиваше у дома.