Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (63)

7

Предложението на Максимилиано беше потопило Фортуната в голяма и мъчителна обърканост. Същата нощ и следващите тя спа зле поради възбудената си мисъл и противоречивите идеи, които й хрумваха. Легна си, но веднага стана, уви се в одеялото, хвърли се на дивана в гостната, но мислите й не оставаха в леглото, а вървяха с нея, където и да отидеше. Първата нощ, след дълъг спор победиха най-сетне положителните мисли. „Да се омъжа аз, да се омъжа за порядъчен човек, за почтен човек!…“ Повече не можеше и да желае… Да има име, да не общува с други хора, а само с кавалери и дами! Максимилиано беше щастливец и сигурно щеше да я направи щастлива и нея. Така си мислеше сутринта, след като се изми и запали огъня, а след това взе кошницата, за да отиде на пазар. Наметна си шала, сложи кърпата на главата си и излезе навън. Още щом стъпи на улицата, мислите й се промениха: „Но да живея все с това момче… каквото е грозно! Да се хване за рамото ми и ще го вдигна като перце. Мъж, който е по-слаб от жена си, не е, не може да бъде съпруг. Горкичкият, той е една божа кравичка, но аз няма да мога да го обикна даже да живея с него хиляда години. Това ще бъде неблагодарност, но какво да се прави? Не мога да направя нищо…“

Беше толкова разсеяна, че месарят я попита три пъти какво иска, без да получи отговор. Най-сетне тя се съвзе.

— Днес ще взема само половин либра месо за косидо^[1] и едно котлетче от филе. Господин Пако, претеглете ми го добре.

— Вземете, хубавице, и заповядайте пак.

Купи и две унции сланина, после — една зелка от сергията за зеленчуци в месарницата, а от магазина на ъгъла — ориз, четири яйца и кутия червени чушки. Като се върна в къщи, постъкна огъня и се зае да чисти и да мете. Докато бършеше праха от мебелите, пак се върна на въпроса: „Не всеки ден може да се намери мъж, който се решава да се нагърби с такова нещо.“

Оправи леглото и след това започна да се реше. Като видя в огледалото хубавото си бледо лице, хрумна й да прави сравнения: „Защото, пресвета Богородице, ако Максимилиано се състезава по грозота, никой няма да го победи… а и как вонят аптеките! Трябвало е нещо друго да учи… бог да ми е на помощ… Ако имах дете, щях да се посъветвам с него… но… къде ти!“

След тази недомлъвка, която по категоричността си изглеждаше родена от дълбоко убеждение, тя продължи да се съзерцава и да се възхищава на хубостта си. Тя се гордееше с черните си очи, толкова хубави, че според нейното собствено мнение биха пронизали сърцето и на светия дух. Цветът на лицето й беше прелестен, с матовата си чистота, с прозрачността си и с оттенъка на току-що обработена слонова кост; устата малко голяма, но толкова свежа и хубава в смеха, колкото и в гнева… А пък какви зъби! „Имам зъби — казваше тя, показвайки ги, — бели като сирене.“ Носът беше съвършен. „Нос като моя трудно ще намериш…“ И най-сетне, като нагласи косата си, черна и обилна като лошите й мисли, каза: „Ама и каква косица ми е дал господ!“ Когато привършваше, дойде и наум нещо, което вече не беше ново. Мислеше си го всеки ден и беше следното: „Колко по-хубава съм сега, отколкото… преди! Много по-хубава съм.“

А след това я обзе тъга. Белите като сирене зъби изчезнаха под стиснатите устни, а над веждите й надвисна тъмен облак. Гръм ехтеше вътре в нея и сякаш казваше: „Ако ме видеше сега!…“ Под тежестта на тази мисъл дълго време остана неподвижна и няма с невиждащ от взиране поглед.

Най-сетне се събуди сякаш от летаргия и като се погледна отново, оживи се от отражението на хубавото си лице в огледалото. „Да казват каквото щат, ама най-хубави са ми веждите… Даже като се сърдя, са хубави… Я да видя каква ставам, като се разсърдя? Така, така… А, викат ме!“

Звънчето на вратата я принуди да остави огледалото. Отиде да отвори с гребен в ръка и с кърпа на раменете. Беше изкупителят й, който влезе много доволен и й каза да се досреше. Понеже й оставаше малко, скоро всичко бе готово. Максимилиано я похвали за решението й да не ползва фризьорки. Защо жените не се решат сами? Която не знае, да се научи. Същото казваше и Фортуната. Горкото момче не преставаше да изказва възхищението си от уредността и пестеливостта на годеницата си, която вършеше със собствените си ръце работата, която тъй лошо вършат тия пладнешки разбойнички, които се наричат домашни прислужнички. Фортуната го уверяваше, че този неин навик не е някакво достойнство, тъй като работата й харесвала.

— Ти си едно малко бижу — казваше с гордост любовникът й. — А колкото до фризьорките, те всички са големи своднички и в която къща да влязат, там не може да има мир.

По-нататък ще си вземат някоя прислужница, защото също не беше уместно тя да се бъхти с работа. Сигурно ще бъдат с добро положение и може някой ден да им дойдат гости. Прислугата е необходима, а сигурно ще дойде ден, когато няма да могат да минат и без бавачка. Като чу това, Фортуната едва не прихна да се смее, но се сдържа, като си позволи само да си помисли: „За какво му са бавачки на този нещастник!“

Младежът веднага подхвана темата за женитбата и каза такива неща, че Фортуната не можа да не подчини духа си на това душевно великодушие и благородство.

— Твоето държане ще реши съдбата ти — увери я той, — и тъй като то ще бъде добро, защото душата ти притежава всички предпоставки за доброто, ние сме към края на пътя. Аз слагам на главата ти венеца на порядъчната жена; ще го пазиш да не пада и ще го носиш достойно. Миналото си е минало, а разкаянието не оставя и следа от безчестие, ама никаква. Какво ще кажат хората, това нас да не ни интересува. Какво са хората? Помисли и ще видиш, че са нищо, ако няма съвест.

Очите на Фортуната се насълзиха, защото беше много чувствителна и винаги, когато й говореха тържествено и с благородство, тя се разчувствуваше, макар че не разбираше някои думи. Тогава реши, че е въпрос на съвест да направи една забележка на приятеля си.

— Мисли добре какво вършиш — му каза тя — и да не изложиш заради мен твоето…

Искаше да каже достойнство, но не намери думата, тъй като през живота си беше употребявала малко думи от този род. Ала се изхитри и изрази недодялано мисълта си, като каза:

— Помисли си, щото ония, които ме познават, ще ти викат „съпругът на Фортуната“ вместо с истинското ти име. Благодаря ти много за всичко, което правиш за мене; но понеже те уважавам, не искам да те видя с…

Искаше да каже с клеймо на челото, но не познаваше думата, пък и да я познаваше, нямаше да може правилно да я изговори. „Не искам да те вземат на подбив зарад мен“, каза тя и запази много непринуден вид, очаквайки, че го е убедила. Но Максимилиано, чувствувайки се силен с идеята си и със съвестта си като в непревземаема крепост с двойни стени, избухна в смях. Подобни аргументи звучаха за него така, както би звучала за владетелите на Гибралтар заплахата от враг, въоръжен с тръстика. Той не обръщаше никакво внимание на глупостите на простолюдието!… Когато съвестта му кажеше: „Виж, сине, това е пътят към доброто, върви по него“, целият човешки род можеше да дойде да го спира, можеха да го заплашат и с оръжие, все едно. Защото той ще покаже такъв характер, за който хората не знаеха още нищо, стоманен характер. А всичко онова, което се говореше за неговата плахост, бяха празни приказки.

— Важното е да си добра, почтена и вярна, останалото е моя работа, остави на мен това, остави го на мен.

Малко след това Фортуната обядваше, а Максимилиано учеше, като от време на време си разменяха по някоя дума. През целия следобед в душата на младата жена преобладаваха оптимистични настроения, защото той се изпусна да й каже нещо и за наследството си, за земи и ипотеки в Молина де Арагон, като твърдеше, че неговите „лозя можели да му родят и повече“. Вечерта си поръчаха кафе и момчето от „Ла Пас“ го донесе. Олмедо и Фелисиана дойдоха на приказки. Бяха сърдити и едва си говореха, сигурен признак за семеен раздор. И ако и най-задружните семейства се пропукват, когато домакинството, къщата, семейното огнище, семейството или каквото е там, не върви, както трябва, то тяхното не можеше да преживява аномалиите на един бюджет, чието постоянно състояние бе дефицитът. Фелисиана беше вече заложила най-хубавичките си дрехи, а Олмедо окончателно беше загубил кредиторите си. По липса на кредит се затриват републики, както и монархии. И добрият Олмедо вече не си правеше илюзии относно близката катастрофа. Приятелите му, които го познаваха добре, откриваха вече у него по-малко кураж да играе ролята на вятърничав и често през маската му прозираше добрият му нрав. Разказаха на Максимилиано, че били изненадали Олмедо да учи тайно в Ретиро. Когато приятелите му го видели, той скрил книгите в листака, защото му било неприятно да открият тая негова слабост. Той отдаваше голямо значение на последиците от човешките постъпки и смяташе за позор внезапно да зареже рубашката и отличителните белези на покварения. Какво щяха да кажат хората, приятелите, сополанковците, по-млади от него, за които той беше модел? Изпадаше в положението на един от тия хлапаци, които, за да си придадат мъжествен вид, запалват много силна пура, започват да пушат и им се завива свят, но те се мъчат да овладеят гаденето, за да не им кажат, че са се опили. Олмедо не можеше да понася повече жестоката досада, повдигането и световъртежа, който усещаше; но си оставаше с пура в уста, правейки се, че дърпа от нея, без да всмуква нещо.

Фелисиана, от своя страна, беше започнала да действува безскрупулно. Казаното си е право — честността и любовта са много хубави неща, ала не дават хляб. Празноглавецът по занаят не си позволи оная вечер никаква лудория. Само като влязоха и седнаха четиримата да пият кафе, той каза, както обикновено, без стеснение.

— По дяволите, тук вече се е събрал цял-целеничък. demi monde^[2].

Фортуната и Фелисиана нищо не разбраха, но Рубин почервеня и му стана много неудобно; защото да се употребяват такива думи за хора, готови да се свържат в свещен съюз, му се струваше липса на уважение, простащина и свинщина, да, господине, свинщина… Но си замълча, за да няма разпри и да не развали тона на благоразумие и сериозност. Спомни си, че нищо не беше говорил на своя приятел за замислената женитба, което беше очевидно, та Олмедо от незнание говореше по толкова либерален начин. Реши, впрочем, да му разкаже намерението си при първия удобен случай, та по-нататък Олмедо да премерва и претегля по-добре думите си.