Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

2

— На борсата не се знаеше нищо. Аз го узнах на черната борса в десет часа — каза Вилялонга. — Отидох в казиното да занеса новината и когато се върнах отново там, консолидираните[1] вървяха по двадесет.

— Ще ги видим и по десет, господа — каза маркиз де Каса-Муньос с хамлетов глас.

— Банката — по сто седемдесет и пет!… — възкликна дон Балдомеро, поклащайки глава и забивайки в земята мрачен поглед.

— Извинете, приятелю, по сто седемдесет и два — поправи го Морено-Исла. — И ако вие искате да купите моите по сто и седемдесет, още сега ги пускам. Не искам повече книжа от милата родина. Утре се връщам в Лондон.

— Да — каза Апариси и направи пророческа физиономия, — защото тая работа, дето ще се забърка сега тук, няма вече да се повтори.

— Господа, да не бъдем чувствителни — заяви маркиз де Каса-Муньос, който обичаше да владее положението с поглед отвисоко. — Този добър господин, а и как няма да е, се е уморил и е казал: „Дотук.“ В неговия случай аз бих сторил същото. Ще има някаква размирица; ще си има малко република; но вие знаете, че нациите не умират.

— Ударът идва отвън — заяви Апариси. — Предвиждах това. Франция…

— Да не смесваме въпросите, господа — каза Каса-Муньос с физиономия на парламентарист. — И ако трябва да говоря откровено, ще ви кажа, че мене не ме плаши републиката; мене ме плаши републиканизмът.

Той изгледа всички, за да види как им се беше понравила фразата. Не щеше и дума, че тя беше посрещната с одобрение.

— Господин маркиз — заяви Апариси, подтикван от скъперничество, — испанският народ е достоен народ… който в момент на опасност умее да застава…

— А какво общо има едното с другото? — скочи маркизът ядосан, сразявайки своя противник с убийствен поглед. — Не смесвайте въпросите!

Апариси, собственик, а официално общински съветник, беше човек, който се перчеше, че слага точката върху „и“-то; но неговото самодоволство не минаваше пред маркиз де Каса-Муньос, нетърпящ да му се налагат, и беше способен да тури точка даже и върху „хаш-а“. Между двамата имаше едно негласно съперничество, което се проявяваше в надпреварата да подхвърлят синтезирани наблюдения за всичко. Дълбоката антипатия беше едничкото, което понякога обединяваше тези двама атлети на мисълта в духовното им единоборство. Вилялонга, който беше много дяволит наблюдател, уверяваше, че е открил между Апириси и Каса-Муньос антагонизъм или конкуренция в изговарянето на подбрани думи. Състезаваха се кой да говори по-изискано и ако маркизът се въртеше все около „внедрявам“, ad hos, sui generis[2] и други латински термини, веднага другият напрягаше мозъка си и извличаше оттам такива отбрани фрази, като „навързване на идеите“. Понякога изглеждаше победител Апариси, говорейки, че това или онова било „прекрасният идеал“ на народите; но Каса-Муньос се засилваше и като кажеше desideratum[3], правеше на пух и прах своя противник.

Вилялонга разправяше и се кълнеше, че преди години бил чувал Каса-Муньос, когато още не бил маркиз, да говори нелепости като тая, че вратите били херметически отворени; ала това не можеше да се докаже. Като оставим шегата настрана, можем да кажем, че маркизът беше твърде забележителна личност, много обикновен и много приветлив в обноските си, чудесен в отношенията си към семейството и приятелите си. Маркизът бе на едни години с дон Балдомеро, ала на него те не му отиваха тъй добре. Зъбите му бяха изкуствени, а боядисаните му бакенбарди имаха карминен отблясък, контрастиращ с небоядисаната му коса. Апариси, по-млад от него, бе човек, който се перчеше с малък крак и с хубави ръце; имаше румено лице, кестеняв мустак, увиснал по китайски, големи очи и една от тия плешивини на главата, която за своите притежатели бе диплом за интелигентност. Най-характерното у вечния общински съветник беше изражението на лицето му: като на човек, който мирише нещо много неприятно. Това се дължеше на някаква контракция на назалните мускули и на горната устна. Колкото до останалото, бе добър човек, не дължеше нищо никому. Притежавал бе склад за дървен материал и се говореше, че по едно време е турил точката върху „и“-то на боровите гори на Балсаин. Беше човек без образование и… работата е, че… тъкмо защото не беше образован, обичаше да се прави на такъв. Хитрецът Вилялонга разправяше, че преди години Апариси употребявал израза на Галилей „е pur si muove“[4], ала горкичкият не знаел истинското му значение и мислел, че прочутата фраза означава „за всеки случай“. Тъй го чуваха да казва неведнъж. „Изглежда, че няма да вали; но ще взема чадъра “е pur si muove"."

Хасинта сграбчи съпруга си за ръката и го отведе малко настрана.

— Е, какво, дете, има ли барикади?

— Не, мила, няма нищо. Успокой се.

— Няма ли пак да излезеш тази нощ?… Знай, че много ще се страхувам, ако го направиш.

— Тогава няма да изляза… Какво… какво правиш?

Смеейки се, Хасинта плъзгаше ръката си по хастара на сюртука му, като търсеше вътрешния джоб.

— Ах, исках да видя дали мога да ти измъкна портфейла, без да ме усетиш…

— Виж я ти, джебчийката…

— Ами! Не съм… Това прави добре Гилермина, която измъква песети от жилетката на Маноло Морено, без той да усети… Я да видим…

Хасинта, вече хванала портфейла, го отпори.

— Ще се разсърдиш ли, ако ти взема тази банкнота от двайсет дуро? Трябва ли ти?

— Не, разбира се. Вземи колкото искаш.

— За Гилермина е. Мама и даде две, а не й достига малко, за да може да плати утре наема на приюта за тримесечието.

Дофина стисна много разчувствуван и двете й ръце и смачка банкнотата, която беше в тях.

Щом Гилермина докопа това, които не й достигаше, за да допълни сумата си, остави шиенето и си сложи наметалото. Като се сбогува с двете госпожи, тя бързо прекоси гостната.

— Дръжте я, дръжте я! — извика Морено. — Сигурно отмъква нещо. Господа, вижте дали не ви липсва часовникът? Барбара, под шала на църковната мишка се вижда вързоп… Тука нямаше ли сребърни свещници?

Сред веселата врява, която тези шеги предизвикаха, Гилермина излезе, като раздаваше на всички неземни усмивки, сякаш ги благославяше.

Веднага всички се нахвърлиха с настървение на сочната тема за отпътуването на краля. Всеки излагаше мнението си, като се мислеше едва ли не за пророк, сякаш през целия си живот само това бе вършил. Вилялонга вече виждаше дон Карлос да влиза в Мадрид, а маркиз де Каса-Муньос говореше за произволите на враговете на свободата, за червената и за бялата демагогия, като че ли ги виждаше нарисувани на отсрещната стена; бившият заместник-министър на вътрешните работи Саламеро съвсем ясно четеше в бъдещето името на крал Алфонсо[5], а общинският съветник казваше, че алфонсизмът[6] е още в мъглата на неизвестното. Самият Апариси и Федерико Руис пророкуваха на една и съща струна… Гледай ти! Те не се плашеха от републиката и сякаш предчувствуваха, че няма да се случи нищо. Лошото е, че ние сме много чувствителни и от всяка неприятност ни се струва, че небето ще падне върху нас. „Аз ви уверявам — казваше Апариси с ръка на гърдите, — че няма да се случи нищо, ама нищо. Вие си нямате идея какво представлява испанският народ… Аз отговарям за него; осмелявам се да отговарям с главата си даже…“ Морено не гадаеше, той само повтаряше: „Утре заминаваме за Лондон, да не би да стане напечено.“ Тоя богаташ-ерген парадираше, че е напълно лишен от чувство за родина и така се чуждееше, че нищо испанско не му харесваше: драматурзите, както и ястията, железниците, както и дребните индустрии — всичко му се струваше плачевно долнопробно. Обикновено заявяваше, че тук дюкянджиите не умеят да увият в хартия една либра от каквато и да е стока. „Вие купувате нещо и след като ви го премерят зле и ви вземат от скъпо по-скъпо, хартиената опаковка, която ви дават, се разваля по пътя. Няма какво да го увъртаме — ние сме толкова некадърна раса, че повече не може и да бъде.“

Дон Балдомеро отговаряше с оттенък на тъга нещо много смислено: „Да беше жив дон Хуан Прим!…“ Хуан и Саманиего се отделиха от кръга и побъбриха с Хасинта и доня Барбара, мъчейки се да разсеят страха им. Нямало да има нито стрелба, нито размирици… Вероятно нямало да се наложи и да се запасяват… А Барбарита вече мечтаеше за това. На следващата сутрин, ако нямаше барикади, тя и Еступиня щяха да се заемат с покупките.

Лека-полека гостите се разотидоха. Беше дванадесет часът. Апариси и Каса-Муньос тръгнаха към черната борса да научат новини и не пропуснаха случая на излизане отново да проявят своето съперничество. Официалният общински съветник беше така възбуден, че ноздрите му се разшириха, сякаш беше усетил миризма на бучиниш. Саламеро, който отиваше в министерството, поиска да отведе Дофина, ала той, уловен за ръка от жена си, отказа да излезе… „Жена ми не ме пуска.“

— Съименничке — каза Вилялонга, — ставате много антиконституционална.

Най-сетне домашните останаха сами. Дон Балдомеро и Барбарита целунаха децата си и отидоха да спят. Хасинта и съпругът й също си легнаха.

Бележки

[1] Става дума за консолидирани заеми или такива с определени източници за изплащане. — Б.пр.

[2] Своего рода, своеобразно (лат.). — Б.пр.

[3] Предмет на постоянно желание или най-достойното да бъде пожелано. — Б.пр.

[4] „И все пак се върти“ (ит.), думи на Галилей пред съда на инквизицията, когато го карали да се откаже от учението за въртенето на Земята. — Б.пр.

[5] Алфонс XII (1857–1885), провъзгласен за крал на Испания в 1874 г., заел се дейно с умиротворяване на кралството, сложил край на карлистката война и в 1876 г. свикал Кортесите (испанския парламент) за изготвянето на нова конституция. — Б.пр.

[6] Привързаност към някой от испанските крале на име Алфонс (в случая към Алфонс XII). — Б.пр.