Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (79)

1

В Мадрид има три изправителни девически манастира. Два от тях се намират в стария град, третият — и разширената зона в северната част, любимо място на новите религиозни институции и на общностите, отстранени от центъра поради революционното конфискуване на техните исторически къщи. В този северен район църковните сгради са толкова много, че е трудно да се преброят. Тук, в тези основани от Сан Висенте де Паул^[1] модерни ордени, чието предназначение се състои в това да приютяват старци, да обслужват болни или да обучават деца, има монахини-затворнички и други, които живеят във връзка с външния спят и в жестока битка с човешката мизерия. Видяхме в онази зона да се издигат като по чудо големи каменни домове със съмнителна архитектурна стойност, които показват колко действена е все още религиозната пропаганда и колко практични резултати се получават от религиозните спестявания или на точно от милостинята, поощрявана от добра ръка.

„Сестрички на бедните“, „Робини на Мария“ и други манастири, така ценени в Мадрид заради големите помощи, които дават на жителите, са построили в тази зона своите сгради тъй бързо, както се издигат строежите по договор. Има само едно училище за свещеници — голямо, обикновено и тъжно като общежитие. Послушничките, изхвърлени от манастира на доня Барбара, също имаха ново убежище, както и старите монахини, събрали и запазили костите на дон Педро Жестокия, се бяха настанили там на височините в квартал „Саламанка“.

Равнината Чамбери, от „Лос Пасос“ и „Санта Барбара“ до отвъд Куатро Каминос, е предпочитано от новите ордени място. Там се издига приютът на Гилермина Пачеко, вечната и изключителна жена, а също и манастирът „Микаелас“. Тези сгради, скалъпени набързо и всички съчетали евтинията с бързината, са строени от неизмазани тухли, и смесица от арабски и християнски стил и с ненужни украси от френска готика. Църквите вълнуват с фините гипсови отливки отвътре и с претенции за стил и елегантност като базиликата в Лоурдес^[2]. Те правят впечатление със спретнатостта и реда, които очароват погледа, и с един плачевен архитектурен стил. Заимствуването на нови благочестиви стилове, като този на „Сакре кьор“ и тези орляци недорасли свещеници, изгонени от Франция, ни донесоха нещо добро — спретнатостта на светите места, и нещо лошо — перверзния вкус в религиозната украса. Наистина Мадрид беше почти беззащитен против това нахлуване, защото църквите в селищата, освен че са много мръсни, са истинско недоразумение като произведение на изкуството. Така че нямахме много с какво да се перчим. Неприятният барок на нашите европейски църкви, мръсотията по оградите им, параклисите, покрити с ужасии гипсови отливки, потънали в прах, и всичко останало, от което се състои некрасивата тривиалност на мадридските храмове, нямаше какво да противопостави на претенциите за елегантност на тази съвсем нова монументалност. Тя е въоръжена също с крехки гипсове и с излишество от злато и темперни бои, но поне мирише на чисто и е обкръжена от красотата на места, в които се използуват много повече тяхна светлост метлата, водата и сапунът.

Голямата постройка, която наричаме „Микаелас“, беше разположена по-високо от онази на Гилермина, там, където къщите стават все по-нарядко и незастроените места повече от застроените. През някои отвори на постройката се вижда обширна блестяща степ, огради на гробища, украсени с кипариси, стройни фабрични комини, като палми без клони, големи лошо поддържани пасбища на кози и на матрини, отглеждани за мляко. Къщите са ниски като в селата, а някои са само с един коридор и със стаи, разположени от двете страни. Сградата на „Микаелас“ е била обикновена. Към нея е било прибавено едно вътрешно крило от двете страни на градината във форма на половин манастирски двор и в същото време на отсрещната страна е била построена църквата, широка и модерна — с неизмазани тухли в арабски стил и с камъни от Новелда^[3] в готически стил. Тъй като църквата още не беше завършена, литургиите се отслужваха във временния параклис, който представляваше дълъг коридор вляво от вратата.

Приготовленията на този коридор за превръщането му във временен храм разкриваха доброто желание, грижливостта и артистичната простота на прекрасните сестри, които съставяха църковната община. Стените бяха измазани, защото това струва евтино в Мадрид и е много хигиенично. В дъното беше олтарът, както е известно, от платина и злато, в толкова познат и простичък стил, като че ли е нарисуван. Отляво и отдясно в голям размер и с много хром — двете свети сърца, а над тях се отваряха две съвсем тесни прозорчета, отгоре с аркада от бели, червени и сини стъкла на ромбове, каквито се използуват край стълбищата в модерните къщи.

Близо до вратата имаше една дървена решетка, която отделяше монахините от посетителите, които идваха в четвъртък и неделя. От решетката навътре подът беше покрит с балатум и отстрани — място, което спокойно можем да наречем кораб, имаше две редици молитвени столове. Отдясно на кораба — две не много големи врати: едната водеше към олтара, другата — към стаичката за хора. Оттам долитаха нежните звуци на един хармониум, който свиреше чисто, с акорди от тониката и доминантата и с най-елементарни модулации; оттам долитаха и екзалтираните гласове на две или три монахини-певици. Музиката беше достойна за архитектурата, звучеше като сантиментална сарсуела или песен, с която се поздравяват дописниците на модерните вестници. Величествената църковна песен стигна до такова положение, защото беше изоставена от онези, които се занимават с тези неща, и поради бавните темпове, с които навлизат новостите в строгия католически култ.

Грешницата беше отведена в „Микаелас“ няколко дни след Великден. Същия ден, щом се събуди, на Макси нещо му заседна в стомаха, но така силно, като че имаше пръчка между гърдите и гърба. Подобно нещо чувствуваше, когато имаше изпити, но не толкова силно. Фортуната изглеждаше доволна и искаше да дойде по-скоро часът, за да се съкратят очакването и объркаността, в която се намираха двамата влюбени, без да знаят какво да си кажат. На нея поне не й идваше наум какво да каже и макар че на него му минаваха много неща през главата, той имаше известно вродено отвращение към театралното и в подобни случаи не обичаше да говори празни приказки. Ако трябва да се каже истината, този ден Макси изпитваше към годеницата си някаква сладка и спокойна нежност, примесена с малко тъга. И той се мъчеше да придаде на разговора фамилиарен тон, като говореше за времето или като даваше наставления на момичето да внимава да не забрави някоя важна дреха. Николас, който беше там, също нямаше да разреши сладникави любовни думи, нито целувки и помагаше да се събират и опаковат всички неща, които трябваше да се вземат, прибавяйки практични забележки: „Вие вече знаете, че нито парфюми, нито украшения, нито някакви други екстравагантни предмети се внасят там. Целият светски багаж се оставя пред вратата.“

Когато дойде момчето, което трябваше да вземе багажа, Фортуната бе вече готова, облечена съвсем просто. Максимилиано погледна няколко пъти часовника си, без да разбере колко е часът. Николас, който беше по-сериозен, погледна своя и каза, че вече закъсняват. Тримата излязоха и тръгнаха бавно и мълчаливо към улица „Орталеса“, за да наемат файтон. С немалко усилия младежът се настани на допълнителната седалка, защото полите на бъдещата му съпруга и одеждите на свещеника пречеха и ако пътят беше по-дълъг, мъчението на шестте крака, незнаещи как да се наместят, щеше да бъде голямо. Новопокръстената гледаше през прозореца, като вниманието й бегло и разсеяно се спираше на минувачите. Сигурно гледаше навън, за да не гледа навътре; Максимилиано я поглъщаше с очи, докато свещеникът напразно се мъчеше да оживи разговора с някакви съвсем неуместни шеги.

Най-после пристигнаха в манастира. На вратата имаше две или три стари просякини, които молеха за милостиня, и Максимилиано изостана, за да им я даде. В устата му горчеше много и тънкият му глас излизаше на пресекулки от гърлото му, на синкопи, като у астматик. Вълнението му го караше да потърси убежище в обикновените неща. „Ех, че са досадни тези бедняци… Изглежда, че има служба, защото се чува камбанният звън за причастието… манастирът е хубав и приветлив, да, наистина приветлив.“

Влязоха в една зала, която беше вдясно, на противоположната страна на параклиса. В нея приемаха посещения послушничките и затворничките, на които се разрешаваше да видят своите близки в четвъртък следобед за час и половина в присъствието на монахините. Залата бе украсена с простота, граничеща с бедност, имаше само няколко портрета на светци и една голяма картина на свети Йосиф с маслени бои, направена като че ли от същата ръка, която бе нарисувала Хауреги в къщата на доня Лупе. Подът беше с плочки, добре измит и изтъркан, защитен от студа само с тръстикови рогозки пред двете пейки. Тези пейки, столовете и едно канапе с криви крака бяха различни по стил и всеки знаеше, че цялата бедна покъщнина тук идва чрез дарения или милостиня от тази или онази фамилия. Не чакаха и пет минути, защото веднага влязоха две монахини, които бяха предупредени, и почти по петите им влезе капеланът, много сърдечен човек, който се смееше на всичко. Казваше се дон Леон Пинтадо^[4] и с нищо не отговаряше на името си. Николас Рубин и този добряк, едър и жизнерадостен, се прегърнаха и се поздравиха, говорейки си като близки. Едната от двете монахини беше млада, румена, с привлекателна уста и очи, които биха били прекрасни, ако не бяха кривогледи. Другата беше суха и в зряла възраст, с очила и недвусмислено показваше, че в манастира притежава по-голяма власт от другарката си. На произнесените думи, пропити с онази сладникава вежливост, характерна за стила и за металния глас на религиозните дейци днес, новопокръстената щеше да отговори нещо подходящо за случая, но се спря и от устата й не можа да излезе нищо повече от едно „хм, хм“, което другите не разбраха. Церемонията беше кратка. Без съмнение сестрите от „Микаелас“ не обичаха да си губят времето. „Сбогувайте се“, каза и сухата жена, хващайки я за ръката. Фортуната стисна ръцете на Макси и на Николас, без да прави разлика между тях, и се остави да я отведат. Максимилиано направи крачка, оставяйки сами двамата свещеници, които разговаряха, като си държаха взаимно пискюлите на одеждите, и видя любимата си, идола си, илюзията си да изчезва зад онази врата, боядисана в бяло, която свързваше залата с останалата църковна обител. Беше врата като всяка друга, но когато се затвори, на влюбения младеж му се стори нещо различно от всичко, което може да има в необятното царство на вратите по света.