Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

VI. Манастирът „Микаелас“ отвътре

1

Когато двете калугерки — кривогледата и сухата, я отведоха вътре, Фортуната бе много развълнувана. Усещаше онова чувство на страх и срам, което изпитва ученикът, изправен пред своите другарчета — бъдещи негови приятели, гледащи го при първата среща с ирония и враждебност. Послушничките, които срещаше по пътя си, я оглеждаха толкова безочливо, че тя силно се изчервяваше и не знаеше какво изражение да придаде на лицето си. Калугерките, пред чиито очи се бяха изнизали много лица на грешници, преминали през „Микаелас“, се отнесоха към красотата на новоприетата с известно безразличие. Бяха като лекарите, които не се плашат от никакъв патологичен случай, попаднал в клиниката им. Доста време измина, преди момичето да се успокои и да се опита да размени няколко думи с другарките си по съдба. Но за разлика от учениците при жените ледът се разчупва още при първите часове и постепенно се зараждат симпатиите, лягащи в основите на бъдещите приятелства.

Така както тя желаеше и очакваше, сложиха й бяло було, но в манастира нямаше огледала, за да прецени отива ли й или не. След това я накараха да облече дреха от груб вълнен плат. Но тази одежда се използваше само при слизане в параклиса или в часовете за молитва, а по време на работа я сваляше, за да облече пола от собствения си гардероб и дебела блуза, също от вълна. Послушничките се разделяха на две групи, едните се наричаха Филомени, а другите Хосефини. В първата група бяха жените, които трябваше да се пречистят, а втората се състоеше от момичета, чиито родители бяха избрали тази система на възпитание или чиито мащехи искаха да се отърват от тях. Тези две групи никога не общуваха помежду си. Естествено Фортуната принадлежеше към групата на Филомените. Разбра, че по-голямата част от времето тук бе посветено на религиозни занимания, сутрин молитви, а следобед — вероучение. След това узна, че всеки четвъртък и всяка неделя има причестяване с много дълги и занимателни церемонии, придружени с музика. За това събитие и за утринната литургия затворничките, както и монахините, влизала в църквата с голямо колкото чаршаф було на главата. Вземаха го от стаята до входа и на излизане го оставяха пак там.

Проститутката беше свикнала да става сутрин в девет или десет часа и ранните събуждания в манастира бяха за нея истинско мъчение. В пет часа сутринта сестра Антония влизаше в спалнята със звънче в ръка, чиито удари сякаш разкъсваха ушите на заспалите нещастници. Ранното ставане беше най-доброто средство, използувано за дисциплина и обучение, а бденето до късните часове на нощта — лош навик, който премахваха с усърдие като вреден за душата и тялото. Затова дежурната монахиня минаваше на проверка по спалните в различни часове на нощта и ако чуеше тайно шушукане, прилагаше най-строги наказания.

Работеха най-различни неща и при трудни условия. Учителките обръщаха специално внимание на възпитанието на тези порочни и пламенни натури, като се стараеха да умъртвят плътта и облагородят духа с умора. Фините работи, като шиенето и бродерията, за които тук имаше работилница, най-малко привличаха Фортуната, която не изпитваше влечение към изкусното боравене с иглата поради несръчните си пръсти. Предпочиташе да пере, да търка постланите с плочки коридори, да мие прозорците и други подобни занимания, присъщи на слугините от най-низшата класа. Седенето на едно място и бродирането на красиви монограми по дрехите безкрайно я отегчаваше. Обичаше да стои в кухнята и да изпълнява нарежданията на сестрата-готвачка и с удивление можеше да се види как търка медните и фаянсовите съдове по-добре и по-бързо и от най-усърдните.

Монахините проявяваха особена строгост и бдителност към отношенията между каещите се, независимо дали са от Филоменитес или от Хосефинитес. Зорко бдяха над приятелствата, които можеха да се зародят, или над двойките, които взаимната симпатия оформяше. На старите, проверени и изпитани в покорността проститутки, се заповядваше да придружават новите и подозрителните. На някои се разрешаваше да разговарят с приятелките си само в общия кръг по време на почивката.

Но въпреки прилаганата строгост, която имаше за цел да попречи на образуването на интимни двойки или групи, винаги имаше известно нарушение на това правило. Беше невъзможно сред тези четиридесет или петдесет жени да се избегне две или три да поведат разговор при изгоден случай по време на различните занимания в манастира. Една съботна сутрин сестра Нативидад — игуменката, сухата монахиня, която прие Фортуната в деня на пристигането, й заповяда да търка плочките в приемната. Сестра Нативидад, бискайка по рождение, беше толкова взискателна към чистотата в манастира, че държеше той да бъде излъскан като сребърна чашка, и когато забележеше и най-малката бучица кал, прах или каквато и да е друга мръсотия, тя избухваше и крещеше до небесата, сякаш светът беше сполетян от някое страшно бедствие или ставаше дума за нов първи грях или нещо подобно. Фанатичен апостол на чистотата, тя се отнасяше приветливо и глезеше онези, които спазваха нейните изисквания. Онези, които злоупотребяваха, биваха жестоко проклинани, както повеляваше строгият морал на чистотата. Понякога правеше скандали само защото не са изчистени… какво мислите?… златните главички на гвоздеите, които придържаха гравюрите в залата. Картините трябваше да се почистват както отпред, така и отзад.

— Ако нямате душа или не изпитвате поне малко уважение към бога — казваше тя, — ще смятам, че не само сте лоши, а сте свине.

Същата събота, както казах, тя заповяда на Фортуната и на една нейна другарка да излъскат и изтъркат пода на залата, та да грейне като ясно слънце.

За Фортуната тази работа беше не само лесна, но и приятна. Харесваше й да надене на десния си крак голямата четка и влачейки парцала с левия, да ходи от единия до другия край на голямата стая с балетна стъпка или пързаляне, с ръце на кръста, със зачервено лице и да раздвижва в приятна гимнастика всичките си мускули, докато се изпоти и усети радостни тръпки по цялото тяло. Партньорката, която сестра Нативидад и даде за тази трудна работа, беше от Филомените, в чието лице новопокръстената се беше взирала неведнъж, струвайки й се, че я познава. Беше виждала това лице някъде, но не си спомняше къде, нито кога. Двете се вглеждаха една в друга, искайки сякаш да се сетят откъде се познават, но не бяха разменили нито думичка. Фортуната знаеше, че тази жена воюва с монахините поради сприхавия си и променлив характер.

Веднага щом игуменката ги остави сами, тя спря да търка и заговори. Застана до Фортуната и каза:

— Май че се познаваме, а? Мен ме наричат Маурисия Мъжкараната. Не си ли спомняш, че сме се виждали в къщата на Пака?

— А… да… — спомни си Фортуната и премествайки тежестта си върху десния крак, отиде към другия край, като търкаше пода с все сила.

Маурисия Мъжкараната беше на около тридесет години или малко повече и нейното лице би могло да бъде познато на всеки, който разбира малко от историческа иконография, тъй като бе съвсем еднакво с това на Наполеон Бонапарт, преди той да стане първи консул. Тази странна, хубава и храбра жена беше с подрязана коса, винаги лошо сресана и неподредена. Когато се движеше бързо, буйните й коси, стигащи до раменете, се отмятаха и тогава приликата й със завоевателя на Италия и Египет беше поразителна. Маурисия не вдъхваше симпатия на хората, но който веднъж я видеше, не я забравяше никога и изпитваше желание отново да я зърне. Неотразимо обаяние оказваха върху всеки човек правите й високи вежди, големите трескави очи, надничащи като из засада под веждите, неспокойните променящи се зеници, изпъкналите скули, хлътналите бузи, здравата челюст, римският нос, изрязаната уста, завършваща с енергични ъгли, и най-после замечтаното и меланхолично изражение. Но когато Маурисия проговореше, сбогом, илюзии… Гласът й беше дрезгав, по-скоро мъжки, отколкото женски, и нейният вулгарен език разкриваше една объркана природа от тайнствени редувания на поквара и приветливост.

След като се разпознаха, те помълчаха известно време, работейки усърдно. По-късно, изморени, седнаха на земята и тогава Маурисия, като се промъкна по-близо до приятелката си, й каза:

— Онзи ден… помниш ли? Малко след като ти си отиде от къщата на Пака, дойде Хуанито Санта Крус.

Фортуната я погледна ужасена.

— Кой ден? — едва отрони тя.

— Не си ли спомняш? Същия ден, когато и ти беше, в деня, в който се запознах с теб… Правиш се на глупавичка. Аз се сбих с Виситасион, най-безсрамната крадла, защото ми открадна една кърпа. Протегнах ръка — дръпнах ухото й и обицата й остана в ръката ми. Едва не й отнесох половината лице. Тя ме ухапа по ръката, погледни, още имам белег, но аз добре й посиних окото… още не може да гледа, одрах й парче кожа от същата страна, от слепоочието… до брадата. Ако не ни бяха разтървали, ако ти не ме бе дръпнала за колана, а Пака — нея, щях да я разкъсам… не вярваш ли…

— Спомням си тази кавга — каза Фортуната, като със страх гледаше към приятелката си.

— Направи ли ми някой нещо, плаща си го. Не зная дали си спомняш Матилде, русата силфида.

— Не, не я познавам.

— Тъй де, взе да пробутва едни клюки, тогава аз имах работа с_ _момчето на Телерия и… Хванах я един ден, проснах я на земята и се поразходих по нея колкото ми душа иска… след това взех една лопата и от първия удар й направих дупка на главата колкото едно дуро… Закараха я в болница. Разправят, че през дупката й се виждал мозъкът… Добър урок й дадох. Друг път, когато бях в Модело… да ти кажа… една развратна и надута леля ми каза, че съм била такава-онакава, ама с един удар я гътнах и тя навири копита. Тъй де, трябваше да ме вържат… Та исках да ти кажа де, че в същия ден, когато се скарахме с Виситасион…

Но тъй като игуменката се зададе, те станаха бързо и започнаха да търкат. Монахинята погледна пода, като наведе лицето си така, както птиците се взират в земята, и се оттегли. Веднага след това двете покаяници продължиха разговора си.

— Повече оттам не съм минавала. След това попитах Пака дали Санта Крус е идвал пак, но тя ми отвърна: „Ох, не питай, момиче, защото снощи тук казаха, че се разболял от пневмония…“ Бедничкият едва не го умори. На ръба на пропастта беше… Питах Фелисиана за теб една вечер, когато отидох да й покажа манилските шалове, които продавах, и тя ми каза, че ще се жениш за аптекар. Както вече знам, това е племенникът на доня Лупе де лос Павос. О, тази доня Лупе толкова добре я познавам. Попитай я за мене. Продала съм повече нейни бижута, отколкото косми имам на главата си. Ех, колко добре бях тогава! Но изведнъж всичко се обърка, започнаха такива болки в стомаха ми, че от нищо не минаваха, каквото й да хапнех, дори капка вода да пийнех, сякаш огън гореше вътре. Сестра ми Севериана, която живее на улица „Мира ел Рио“, ме отведе у тях и там като започнаха едни спазми, помислих, че умирам… една нощ, като видях, че от нищо не минава, излязох незабелязано и право в кръчмата; пресуших три чаши ракия една след друга, хоп, хоп, хоп, излязох на средата на улицата, паднах на земята и момчетата ме наобиколиха, а след това дойдоха ченгетата и ме закараха в ареста. Севериана искаше да ме вземе пак в дома си, но една госпожа, която познаваме, доня Гилермина… сигурно си чувала да се говори за нея, ме взе под свое покровителство и ме докара в това заведение. Доня Гилермина е една от тези, които са се отдали на благотворителност, и знаеш ли, проси милостиня и строи сиропиталище ей там долу. Сестра ми и аз сме отгледани в нейната къща. Голяма е къщата на господарите Пачеко! Много богати хора, ти казвам, майка ми беше гладачка у тях. Затова доня Гилермина толкова се грижи за нас и винаги, когато съм в затруднение, ме подкрепя, заявявайки, че колкото съм по-лоша, толкова повече ще ми помага. И така, ща не ща, ме вкараха тук. Вече ме бяха затваряли веднъж, но останах само една седмица, защото избягах по оградата на градината като котка.

Тази история, разказана с толкова ужасяваща искреност, направи силно впечатление на другата Филомена. Продължиха да танцуват из залата, плъзгайки се като кънкьори върху лъснатия вече под, и Фортуната, която гореше от желание да научи нещо повече за онова, което й беше загатнала Маурисия Мъжкараната, каза:

— Аз съм посещавала къщата на Пака само два пъти и ако зависеше от мен, никога не бих отишла. Но нуждата, момиче… Не се върнах повече там, защото се запознах с момчето, за което съм сгодена.

След малко, като си спомни доста неща от миналото, сметна, че е уместно да каже нещо съгласно строгия морал, който манастирът налагаше:

— И защо пак ме търси този човек? Защо? За да ме погуби отново? Свършено е вече.

— Мъжете са много капризни — заключи с философски глас Маурисия Мъжкараната, — когато някоя им е на разположение, обръщат й внимание колкото на един парцал, но ако тя тръгне с друг, първият веднага пожелава да се приближи до сладкиша, който вторият му отнема. Затова казвам… ако някоя реши да стане честна, мръсниците не оценяват това, но ако тя започне да се моли, да се изповядва и да се причестява, мераците им се разпалват и те лудо се влюбват в нас, докато един ден приемем религията… И какво, не вярваш ли, че Хуанито обикаля манастира, откакто знае, че си тука… Глей колко си глупава… Повярвай, така е, и един от файтоните, които чакат хей там, е негов.

— Какви ги дрънкаш, не говори глупости — каза приятелката й пребледняла. — Не може да бъде… Защото нали той се разболя от пневмония през февруари…

— Колко добре си осведомена…

— Знам го от Фелисиана, на която един приятел на Вилялонга е разказал всичко преди известно време. Затова чуй: разболял се е през февруари, а в тоя промеждутък аз се запознах с момчето, за което съм сгодена… А другият — около два месеца е бил много болен… на ръба на пропастта. След като оздравял, през март заминал с жена си за Валенсия.

— И какво?

— И още не се е върнал.

— Много си наивна… Това е само предположение. И ако не се е върнал, ще се върне. Искам да кажа, че ще те ухажва, когато се върне и разбере, че си станала религиозна.

— Ти наистина не разбираш… остави ме на мира. И да си въобразявам, че като се върне, ще ме ухажва… Мен какво ме интересува това?

Сестра Нативидад огледа излъскания под. Голямо задоволство проблесна по сухото й личице. Погледна към тавана, мъчейки се да открие някоя черна точица, оставена от мухите, но нищо не намери; дори главичките на гвоздеите по стената, изчистени един ден преди това, блестяха като златни звездички. Игуменката местеше погледа си от предмет на предмет, за да забележи нещо, за което да ги укори; ала не видя нищо, което да заслужи строгата й критика. Нареди да почистят и изтупат мебелите, преди да ги внесат, та прахът да остане навън; посъветва ги тази операция да се извърши по жилите на дървото и тъй като двете работнички не разбираха добре какво означава това, тя самата взе един парцал и нагледно им показа, при това много сериозно, каква е нейната система. Когато отново останаха сами, Маурисия рече на приятелката си:

— Трябва да удовлетворяваме желанието на тази смахната леля, която не е лош човек, и тъй като ще търкаме мебелите по жилите, ще станем добри приятелки с нея.

Маурисия имаше лоши дни. Монахините я смятаха за лунатичка, защото ако повечето пъти успяваха да я подчинят с изтощителен труд, то понякога я обхващаше особена лудост и тя избухваше и вършеше безумни неща. При първия пристъп монахините се развълнуваха, но тъй като бесът беше обуздан, без да се прилага насилие, те не отдаваха голямо значение на зачестилите след това изблици на непослушание и безочливост. Внушителен и дори забавен беше спектакълът, който от време на време Маурисия устройваше на обитателите на манастира. Фортуната изпита истински ужас, когато за първи път видя това.

Налудничавите пристъпи у Маурисия започваха както при боледуване — със сигурни симптоми, които постепенно се изявяват, очертавайки целия патогенен процес. Повод обикновено биваше скарването с някоя послушница на закуска за течния шоколад или това, че на входа нарочно са я бутнали. Монахините се намесваха и Маурисия млъкваше веднага, за около два-три часа преставаше да говори, упорито отказваше да работи и всичко, което и заповядваха, вършеше наопаки. Нейното поразително усърдие се заменяше с нехайство. Монахините я порицаваха и тя нищо не им казваше в лицето, но когато си тръгваха, зад гърба им се чуваше ръмжене, примесено с неприлични думи. След това обикновено следваше неочаквано шумна олелия, за да предизвика смеха у някои Филомени и възмущението на сестрите. Маурисия издебваше, когато в работилницата беше тихо, за да хвърли в центъра й котка със завързана за опашката консервена кутия или да извърши друга щуротия, присъща по-скоро на дете, отколкото на зряла жена. Сестра Антония, въплъщение на самата доброта, я гледаше с цялата си строгост, която се побираше в ангелския й характер, а Маурисия отклоняваше погледа си и изричаше с нахална жестокост:

— Да не би да съм аз… Хайде де… За какво пък толкова сте ме зяпнали… Да не искате да ме снимате?

Същия ден сестра Антония извика игуменката. Още с влизането си тя попита:

— Пак ли се е разбунтувал врагът?

Тя заповяда Маурисия да бъде заключена в стаята, която служеше за затвор, когато някоя затворничка не се подчинява. При тази вест именно избухна бесът на проклетата жена:

— Мен да затворят… Наистина?… Поне вие не ми го казвайте, мила…

— Маурисия — каза монахинята с мъжка твърдост и употреби израз от своя роден край, — стига вече с вашите тинтири-минтири, а се подчинявайте. Няма да ни изплашите с безразсъдството си, знаете добре това. Тук не се плашим от никакви вещици. Знаете също, че само от състрадание и човечност не ви изхвърляме на улицата. Хайде, дъще, по-малко говорете и изпълнявайте каквото ви нареждат.

Челюстта на Маурисия трепереше, очите й придобиваха зловеща непрозрачност, като на котките, когато нападат. Затворничките я гледаха със страх, а някои от монахините, за по-голяма тежест, заобиколиха игуменката.

— Гледай с к’во ми излиза сега тая смахната леля! Мен да затворят! Ако тръгна, ще тръгна само към къщи, хайде де! Моята къща, откъдето с измама ме измъкнаха тези безсрамници, по дяволите; бях измамена, чиста бях като слънце, а тук ме учат само на низости… Ха-ха-ха! Хайде де, какви добродетелни госпожи! Ха-ха-ха!

Произнасяше гърлените едносрични с най-ниския от най-ниските регистри на гласа си, с безочлив и груб сарказъм, който би изкарал от равновесие хората с по-малко невъзмутимо търпение, отколкото го имаха сестра Нативидад и нейните приятелки. Те бяха свикнали да се отнасят с тях по този начин, бяха укротявали и по-ужасни зверове и обидите вече не им правеха впечатление.

— Хайде — каза игуменката, като свъси вежди. — Млъквайте и слизайте в двора.

— Ама че ми харесва светостта на тези църковни мръсници… Ха-ха-ха! — извика нахалницата, с ръце на хълбоците и оглеждайки тълпата от послушнички. — Затварят се тук, за да задоволяват свободно страстите си със свещеничета с лигавчета… Ха-ха… Какви лицемерни!… И без лигавчета…

Много от затворничките си затваряха ушите. Други, подпрели се на рамката на прозореца, гледаха към калугерките и се изненадваха от спокойствието им. Внезапно в залата се появи странна фигура. Беше сестра Марсела, възрастна монахиня, куца и почти джудже, най-нещастната жена, която човек може да си представи. Лицето й — мургаво, грубо, сплеснато, изглеждаше като направено от картон. Тя беше японски тип, очите й бяха изразителни и приветливи като на четириногите животни. Тялото й беше лишено от женски форми, а като ходеше, се клатушкаше и накланяше наляво, сякаш нанасяше на земята сух удар, неизвестно дали с тоягата или със самия чукан на осакатения си крак. Грозотата й можеше да се сравни само с безстрашието и презрението, с които погледна Маурисия.

Сестра Марсела носеше в дясната си ръка голям ключ и побутвайки с върха му гърдите на престъпницата, премлясна с език и каза само:

— Тръгвай.

Със светкавично движение звярът дръпна булото си, разтърси коси и излезе в коридора, като изричаше жестоки обиди. Куцата отново я побутна да върви и Маурисия, размахвайки ръце като крила на вятърна мелница, започна да крещи:

— Лицемерки! Искате значи да ме опозорите и да ме затворите като някоя престъпница. Безделнички! Стига да искам, с три замаха всички ще ви съборя на земята и ще навирите копита…

Въпреки нейната свирепост куцата я буташе напред с невъзмутимо спокойствие, тъй както се води куче, което много лае, но се знае, че не хапе. По средата на стълбата харпията се обърна, огледа с пламнали очи монахините, които останаха в коридора, и изпищя:

— Крадли, крадли над крадлите… Велики тарикатки…

Куцата нежно постави ръка на рамото й, бутайки я напред. На двора се наложи да я хване за ръка, защото Маурисия искаше да се върне по стълбите.

— Не ти обръщат внимание, глупачке — каза й монахинята, — не ти говориш, а демонът, дето ти се мотае в устата. Млъкни вече, за бога, и не досаждай повече.

— Демонът си ти — отвърна разярената Маурисия, която поради силната си възбуда, изглежда, вече не съзнаваше какви глупости говори.

— Плашило, чучело, чудовище…

— Плюй, плюй още отрова — мърмореше сестра Марсела спокойно, като отваряше вратата на карцера. — Тъй по-скоро ще ти мине бесът. Хайде, вътре и утре да си като памук. Довечера ще ти донеса да ядеш. Търпение, дъще…

Маурисия полая още малко, ала с такава словесна ярост тя не оказваше истинска съпротива, тъй че клетата недъгава старица се разпореждаше с нея като с дете. Бе достатъчно да я хване за ръка, за да я вкара в карцера след толкова глъч, без никаква трудност. Сестра Марсела тури ключа, като го завъртя два пъти, и го прибра в джоба си. Лицето й, тъй приличащо на японска маска, си оставаше невъзмутимо. Когато прекосяваше патиото в посока към стълбите, тя чу смеха на Маурисия, подала се през едно от двете прозорчета с железни пръчки в горния край на вратата. Монахинята не се спря да чуе оскърбленията, които зверкинята изричаше.

— Ей, куцо, костенурко, върни се само и ще видиш какъв шамар ще ти зашлевя… Ама че плашило!… Конопено семе, крак и половина…