Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (91)

2

Чувството, което й вдъхваше тая жена в „Микаелас“, необяснимата смесица от ужас и притегляне, се появи в тоя миг в душата й с още по-голяма сила. Маурисия и вдъхваше страх и в същото време — тайнствена и непреодолима симпатия, сякаш й внушаваше мисълта за достойни за порицание и едновременно приятни на сърцето й неща. Погледна приятелката си, без да я заговори, а тя я приближи усмихната, сякаш искаше да й каже: „Ти най-малко очакваше да ме видиш тук сега…“

— Наистина ти ли си?…

И забеляза, че Маурисия носеше много хубави обувки от жълта кожа, привързани със сини връзки, завършващи с пискюли.

— И с какви хубави обувки!…

— А ти какво си мислеше?

После погледна лицето й. То беше много бледо; очите й изглеждаха по-големи и коварни, дебнещи от дълбоките си виолетови кухини под правите черни вежди. Носът й изглеждаше като от слонова кост, устата й по-стисната, а двете гънки, които я ограждаха, по-решителни. Цялото изражение на лицето й разкриваше меланхолия и дълбока замисленост; поне тъй предположи Фортуната, без да може да каже защо. Маурисия носеше голям нов шал, а на главата си — копринена кърпа на турскосини и яркочервени ивици, престилка на квадратчета и фуста от тартан^[1], а в ръка — вързоп в кърпа, завързана за четирите краища.

— Няма ли я доня Лупе? — рече тя, като седна най-безцеремонно.

— Вече ви казах, че я няма — отвърна Папитос недружелюбно.

— Не питах тебе, любопитке, досаднице. Пръждосвай се в кухнята си и ни остави на мира.

Папитос си излезе с мърморене.

— Какво си понесла? — я попита Фортуната, която усещаше много силно сърцебиене, откакто я видя да влиза.

— Ами нищо… Пак препродавам дрехи, а тук нося едни шалове да ги види оная клюкарка…

— Ама как говориш! Поправи се, бе жена… Забрави ли вече каква я свърши в манастира? Ей че скандал? Много съжалявах за теб. Същия този ден се разболях.

— Не ми говори, мила… Наистина се побърках. Но всеки може да има изкушение. И какво, много ли ги наприказвах? Аз не си спомням. Не бях на себе си, не знаех какво върша. Спомням си само, че видях пречистата, а после поисках да вляза в църквата и да взема пресветото тайнство… Сънувах, че изяждам нафората… Никога не ме е удряло толкова силно, мила… Какво ли не ти хрумва, като ти влезе дяволът в главата! Повярвай ми, защото аз ти го казвам — когато ми се проясни съзнанието, бях объркана… Единствено на капелана се сърдех. Бих го изяла къс по къс. Госпожите — не. Идваше ми да отида да им искам прошка; ама зарад дустоинствуту не отидох. Най ме мъчеше туй, че хвърлих тухла по доня Гилермина. Туй, виж, няма да понеса, няма да го понеса… И тъй се наплаших от нея, че като я видя да върви по улицата, цялата се изчервявам и отивам на друга страна, за да не ме види. Рекла на сестра ми, че ми прощава, виждаш ли, и че все още смята да стори нещо за мен.

— Ти си ужасна… — каза й Фортуната. — Ако не оставиш тоя порок, ще свършиш зле…

— Я остави и не ме кори повече… Та аз, откакто съм излязла от „Микаелас“, не съм опитвала повторно… Сега съм, както се казва, друга. Не искам да живея със сестра си, защото Хуан Антонио и аз се разбираме добре; обаче сега никой няма да ме надмине по порядъчност. Повярвай ми, защото аз ти го казвам. Вече няма и да вкусвам. А пък ако не вярваш, сама ще видиш… И да минем на друго — вече знам, че утре се венчаваш.

— Откъде го научи?

— Туй, аз… Всичко се знае — отвърна Мъжкараната лукаво. — Е, падна ти се от лотарията. Аз се радвам, защото те обичам.

В този миг Маурисия рязко се наведе и прибра от пода един малък предмет. Беше копче.

— Добър знак, гледай — каза тя, като го показваше на Фортуната. — Знак, че ще бъдеш честита.

— Не вярвай в магьосничества.

— Да не вярвам ли?… Май си малко нещо будала. Като намериш копче, ще рече, че ще ти се случи нещо. Ако копчето е като това, бяло и с четири дупчици, добър знак; обаче, ако е черно и с три — лош.

— Това е глупост.

— Това е самата истина, мила. Пробвала съм го много пъти. Сега ще живееш нашироко. Знаеш ли какво?

Тя каза това последното тъй лукаво, че Фортуната, чието вълнение растеше, без да знае защо, видя зад „знаеш ли какво“ едно извънредно сериозно признание.

— Какво?

— Ще се опариш.

— Как тъй ще се опаря?

— Ами тъй, бе жена, ще се опариш — много е близко до теб. Обичаш ясните неща, нали? Тогаз слушай. Върнал се е от Валенсия много добричък и много влюбен в теб. Както ти казвах, мила — още щом разбрал, че си отишла в „Микаелас“ да ставаш вярваща, меракът му пламнал и всеки следобед минавал оттам с файтона си. Мъжете са такива — туй, дето имат, го пренебрегват, а онуй, дето видят завардено под ключ и катинар, то им се прищява.

— Стига, стига… — каза Фортуната, като искаше да изглежда спокойна. — Не ми разправяй бабини деветини.

— Сама ще го видиш.

— Как тъй сама ще го видя? Ей че те прихващат…

Маурисия прихна да се смее тъй безцеремонно, че приятелката и си помисли, че това е самата духовитост на красив демон-изкусител. Посред адския смях избликваше израз, който караше Фортуната да настръхва:

— Да ти го кажа ли?… Да ти го кажа ли?

— Ама какво?

Двете се погледнаха. В хлътналите и морави кухини на очите дебнеха зениците на Маурисия със свирепостта на ловна птица.

— Да ти го кажа ли? Ами въпросният знае как да постигне целта си. А бе хитър и изобретателен е той! Приготвил ти е капан, в който ще паднеш… Все едно, че си вече с едното краче вътре.

— Аз?…

— Да… ти. Ами наел е жилището отляво, в съседство на твоето.

— Стига!… Не говори глупости — отвърна Фортуната, като искаше да си даде вид на смела.

Фустата от черен атлаз, която поправяше, се плъзна от коленете й на пода.

— Както го чуваш, мила… Там ще бъде. Още щом си влезеш в къщи, ще усетиш дишането му.

— Стига, стига… Не искам да те слушам.

— Аз пък знам_ _какво приказвам. За твое сведение, преди половин час говорих с него у една приятелка. Ако не паднеш в клопката, мисля, че ще се пръсне горкичкият… толкова е унесен по тебе.

— Жилището в съседство… отляво, като се влиза… моята — от тази страна… така че… Не ме подлудявай…

— Наела го е за негова сметка една, която наричат Сирила… Ти не я познаваш, аз — да. Също беше комисионерка на бижута и имаше пансион. Омъжена е за един, който бе от тайната полиция, а сега твоят господин я нае.

Фортуната почувствува, че се изчервява. Главата й гореше.

— Хайде де, всичко, туй са приказки… Мислиш ли, че ще повярвам на тия измишльотини?… Той хич не си и спомня за мене!… Нито пък трябва.

— Ти сама ще видиш. Ах, какво момче! Да го съжалиш, като го видиш… Лудо по тебе… и разкаяно за грозния номер, дето ти изиграл. Ако може да го поправи, ще го поправи… Повярвай ми, защото аз ти го казвам.

В това време влезе Папитос под предлог да попита нещо госпожата, но в същност от любопитство. Още щом я видя, Маурисия й се скара най-жестоко.

— Слушай, момиченце, не се ли пръждосаш, тогаз ще видиш.

Заплаши я с движение на ръката, предвещаващо силна плесница, ела глезлата й се възпротиви, като пищеше:

— Не ща пък… Вие какво? Тя ми е господарка…

Фортуната й каза:

— Папитос, иди в кухнята.

И хлапачката се подчини, макар и много неохотно.

— Ами аз… — продължи Фортуната, — ако е вярно, ще кажа на съпруга ми да наеме друга къща.

— Ще трябва да му кажеш причината.

— Ще му разкажа… какво пък.

— Хубавичък скандал ще вдигнеш… Това е, мила, ще ти заложат капана, където и да идеш, и пфу!… пак същото.

— Тогава… няма да се омъжа — каза годеницата вече крайно смутена.

— Ами! Колкото и глупава да искаш да бъдеш, няма да сториш това. Мислиш ли, че тоя късмет се пада всеки ден? Избий си го от главата. Омъжена можеш да вършиш каквото си искаш, като запазиш приличието за пред хората. Неомъжената жена е робиня — не може и да шавне. Която е омъжена, си позволява всичко.

Фортуната мълчеше и гледаше с блуждаещ поглед в пода, подпряла брадичка на ръката си.

— Какво гледаш? — каза Мъжкараната, като се навеждаше. — А! Друго копче… и това е черно, с три дупчици… Лош знак, мила. Това ще рече, че не се ли омъжиш, заслужаваш да те набият.

Като прибираше копчето, тя го погледна отблизо. Свечеряваше се и в гостната притъмняваше. Малко след това Фортуната виждаше само силуета на своята приятелка и жълтите й обувки. Започваше да я хваща страх, но не искаше Маурисия да си отиде, за да говори още и още на същата страшна тема.

— Казвам ти, че няма да се омъжа — повтори девойката, чувствувайки, че в душата й се възвръщаше ужасът от брака с младия Рубин.

И замислите, изградени с толкова труд в „Микаелас“, тутакси се объркаха. Онзи малък олтар, издигнат с упорити размишления и упражнения на разума, се пропукваше, сякаш земята се тресе под него.

— Жилището отляво… Значи… Все едно да съм продадена… Една врата тук, друга там…

— Както ти казвам — с едното краче в капана; остава само да сложиш и другото.

И наново прихна да се смее с онази дръзка откровеност, която се харесваше на Фортуната, и странно защо пробуждаше в душата й усещане за сладката порочност.

— Край, аз няма да се омъжа, няма пък да се омъжа, какво! — заяви годеницата, като стана и закрачи насам-натам, сякаш искаше с това движение да си даде сила, която й липсваше.

— Ако пак го кажеш… — добави Маурисия и направи шеговито заплашителен жест. — Мислиш ли, че такъв късмет се намира под път и над път? Стига, мила на венчило бият камбаните. В туй огледало други са петимни да се видят. И за да свършиш с това, мила, омъжи се и гледай да не паднеш в капана. Е, стани честна, каквито поне бог ни е създал… Слушай какво ти казвам, това е истината, мила, чистата истина.

Фортуната застана срещу приятелката си, а тя я накара пак да седне до нея.

— Това е, ще се омъжиш… защото твоето спасение е да се омъжиш. Иначе ще минаваш от ръка на ръка до края на света. Не ставай глупава; щом искаш да бъдеш честна, бъди, мила. Не бери грижа — има да опрат нож на гърлото ти, за да съгрешиш.

— Ами да — каза Фортуната, обнадеждавайки се, — какво ме засяга мен капанът? Щом аз не искам да падна…

— Разбира се. Другият там редом… ами гръм да го удари. Ти какво? Ти кажи „аз съм честна“ и толкова. След няколко дена ще кажеш на възлюбения си съпруг, че къщата не ти харесва, и ще наемете друга.

— Нали… ще наемем друга и край на капана — забеляза годеницата, вземайки на сериозно съветите на своята приятелка.

— Истината е, че той няма да се уплаши и където и да идеш, той, ще е след теб. Повярвай ми, че е луд. А ще ти кажа и друго — прислужницата, дето имаш, тая Патрисия, която господин Торкемада я препоръча на доня Лупе, е подкупена.

— Подкупена!… Ах!… — възкликна Фортуната с нов ужас. — Ето защо тая жена не ми хареса, когато я видях тази сутрин. Много е угодлива, много предвзета и досущ прилича на голяма змия… Ами това е — ще му кажа на съпруга ми, че не ми харесва и още утре ще я уволня.

— Тъй… и да живее хърактера. Ти слушай добре какво ти казвам — винаги, когато поискаш_ да бъдеш порядъчна, бъди;_ но да не се омъжиш, да не се омъжиш! — туй да не ти минава през главата, мило мое момиче.

Фортуната сякаш възвърна спокойствието си от това наставление на своята приятелка, изказано ласкаво и с добро сърце.

— Хрумна ми друго нещо — извести тя после с радостта на корабокрушенец, който вижда край себе си да плува дъска. — Ще кажа на мъжа си, че съм болна и да ме заведе да живея в онова село, където е получил наследството.

— Село!… И какво ще правиш ти на село? — каза Маурисия с израз на отчаяние като майка, която се грижи за бъдещето на своята дъщеря. — Слушай и повярвай, защото аз ти го казвам — по-трудно е да бъдеш почтена в едно малко село, отколкото в тези големи градове, където има много хора; защото в селата се отегчаваш, и тъй като има само двама-трима изтънчени човека и винаги ги виждаш, какво пък! — накрая се залюбваш с някого от тях. Аз знам добре какво са селата от личен опит. Оказва се, че кметът, ако не кметът — лекарят, и ако не той — съдията, ако го има, ти хвърлят око и да не ти разправям нататък. В последна сметка тъй се отегчаваш, че ти става нещо и се сваляш с господин свещеника.

— Стига, стига… Каква гадост!

— Та, мила, не мисли за напускане на Мадрид — прибави вещицата, като я хвана за ръка, привлече я към себе си и я настани върху коленете си. — Мила дъще, кого обичам аз? Само тебе. Каквото и да ти кажа, е за твое добро. Остави, омъжи се и ако има капан, да има. Каквото трябва да стане, става… Стига си бягала и ме послушай, защото те обикнах и съм ти също като майка.

Фортуната щеше да отговори нещо, но камбанката извести, че се приближава доня Лупе.

Когато тя нахълта в гостната, вече знаеше от Папитос кой е там.

— Къде е тази луда? — каза тя, като влизаше. — Ей че мрак? Нищо не виждам. Маурисия!…

— Тука съм, мила госпожо доня Лупе. Можеха вече да ни донесат светлина.

Фортуната отиде за лампата, а в това време вдовицата каза на своята посредница:

— Какво, носиш насам? След толкова време!… А как си? Влезе ли в пътя? Защото отец Пинтадо разказа на Николас ужасии за теб.

— Не обръщайте внимание, госпожо. Дон Леон много си пада по басните и си отваря устата повече, отколкото трябва. Беше ме прихванало нещо.

— Ама че те е прихванало!… А какво носиш тук?

Фортуната влезе със запалената лампа и вещицата започна да показва големи манилски шалове, един японски килим и един плюшен юрган с дантели.

— Вижте, вижте какви прелести. Този шал е на госпожа маркиза Тейериа. Дава го за къшей хляб. Решете се, госпожо, ще направите подарък на племенницата си за утре, та туй да бъде началото на пълното щастие.

— Я остави!… За какво й са на нея шалове! В тези времена! И на каква цена?… Петдесет дуро! А-ха-ха… много забавно! Аз имам такива от самия Сенка, много по-пъстри от тоя, и ги давам по двайсет и пет.

— Искам да ги видя… Знаете ли какво ще ви кажа? Тук да пукна още сега, ако не е вярно, че ми предложиха трийсет и осем и не речих да го дам… Вижте, честен кръст.

И като направи кръст с два пръста, го целуна.

— И ти си намерила къде да дойдеш!… Та аз с шалове съм…

— Ама не ще да са като този.

— По-хубави, сто пъти по-хубави… Но се радвам, че си дошла — ще ти дам едно украшение, та да ми го продадеш.

И продължиха да бъбрят така, докато влезе Максимилиано, и доня Лупе нареди да донесат супата. Като разбра, че има гостенка, годеникът пристъпи тихичко до вратата, за да види кой е.

— Маурисия е — каза му неговата годеница, излизайки да го посрещне.

И двамата отидоха в трапезарията да чакат там леля си да свърши с посредницата. Когато тя си тръгна, Фортуната не пожела да излезе да я изпрати от страх, че ще каже нещо, което може да я злепостави.