Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (7)

4

Два месеца след венчавката и след един промеждутък от време, в който Барбарита бе нещо разсеяна, меланхолична и сякаш готова да се разплаче, с което тревожеше много майка си, във въпросния брак, сключен при толкова лоши условия, започнаха да се забелязват признаци на идилия. Балдомеро изглеждаше вече друг. В кантората той си тананикаше и търсеше поводи да излезе, да се качи в къщи и да каже една думичка на жена си, застигайки я в коридорите или където я намереше. Освен това често бъркаше при оформянето на някоя партида, а когато подписваше кореспонденцията, придаваше на очертанията на традиционния знак на фирмата един наистина грандиозен почерков размах, завъртвайки крайната черта нагоре като обръщение на признателност, отправено към небето. Излизаше много рядко и казваше на най-близките си приятели, че не би се сменил и с крал дори, нито със своя адаш Еспартеро^[1], понеже нямало блаженство като неговото. Барбара заявяваше на майка си с дискретна наслада, че Балдомеро не й създава и най-малката неприятност; че двата характера се съчетават превъзходно; че той е мек като най-топлия хляб и че е много интелигентен, което се разкриваше където и както трябва да се разкрива — според случая. Щом останеше десет минути в майчината къща, вече й ставаше непоносимо, защото биваше неспокойна и търсеше поводи да си тръгне, като казваше: „Отивам си, че мъжът ми е сам.“

Идилията се засилваше всеки ден, стигайки дотам, че прикривайки задоволството си, майката на Барбарита и казваше: „Ама, дъще, вие ще ударите в земята влюбените от Теруел^[2].“ Съпрузите излизаха заедно на разходка всеки следобед. Никога дон Балдомеро II не бе видян в театър, без да бъде до него и жена му. С всеки ден, с всеки месец и с всяка година ставаха все по-влюбени и се обичаха и уважаваха повече. Дълги години след венчавката сякаш бяха в медения месец. Мъжът винаги бе гледал на жена си като на свещено създание, а Барбарита винаги бе виждала у съпруга си най-съвършения и достоен за обичане мъж, който съществува на света. Как се взаимопроникнаха двата характера, как се образува небивалото единение между онези две души — би било много дълго за разказване. Господин и госпожа Санта Крус, които са още живи, и, дай боже, да живеят хиляда години, са най-честитата и най-прекрасната съпружеска двойка на настоящия век. Тези имена трябваше да се запишат със златни букви в отвратителните помещения на наместничеството за вечен пример на бъдещите поколения и би трябвало да се разпореди, когато свещениците четат посланието на свети Павел, да включат някое пасажче на латински или кастилски, отнасящо се до тези възвишени съпрузи. Доня Асунсион Трухильо, която почина през 1841 година в един скръбен мадридски ден, деня, в който разстреляха генерал Леон^[3], напусна този свят с дръзката мисъл, че за да постигне блаженството, нямало нужда да се позовава на друго освен на това, че е авторка на въпросната християнска венчавка. И да не й оспорва тази слава Хуана Трухильо, майка на Балдомеро, която беше умряла предната година, защото Асунсион ще докаже пред всички небесни канцеларии, че на нея й беше хрумнала великолепната идея, преди да хрумне на братовчедка й.

Нито годините, нито дреболиите на живота бяха отслабили изобщо тъй дълбоката обич на тези благословени съпрузи. И на двамата главите вече сивееха, а дон Балдомеро казваше на всеки, който искаше да го чуе, че обича жена си както първия ден. Винаги заедно на разходка, заедно на театър и на нито един от двамата не му харесваше представлението, ако другият не го гледа. На всички дати, които припомнят нещо щастливо за семейството, взаимно си правят подаръчета, а като връх на блаженството — и двамата се радват на великолепно здраве. Последното желание на господин Санта Крус е и двамата да умрат заедно в един и същи ден, в един и същи час, в същото брачно ложе, в което са спали през целия си живот.

Запознах се с тях през 1870 година. Дон Балдомеро беше вече на шестдесет години, Барбарита — на петдесет и две. Той беше един много хубав наглед господин с прошарена коса, гладко избръснат, зачервен, свеж, по-млад от много четиридесетгодишни мъже, запазил здрави всичките си зъби, пъргав и в добро настроение, бодър и весел, с благ израз, все с онзи поглед на голямо нюфаундленско куче. Неговата съпруга ми се стори, да го кажа с една дума, много хубава жена, почти съм готов да кажа: ненагледна. Лицето й имаше свежестта на откъснатите, ала още неувехнали рози, а тя не ползуваше друга козметика освен бистрата вода. Беше съхранила съвършени зъби и едно тяло, което все още, и без корсет, удряше в земята много шляещи се пристегнати кокони. Косата й вече беше побеляла цялата и й стоеше по-добре, отколкото когато беше прошарена. Приличаше на коса в стил Помпадур и тъй като беше толкова къдрава и тъй добре разделена на челото, мнозина твърдяха, че в същност не е бяла, а напудрена. Ако Барбарита искаше да парадира, би могла много лесно да съкрати петдесет и двете си години и да се озове в тридесет и осмата, без някой да я заподозре, защото лицето и изразът й бяха младежки и изящни, осветени от една усмивка, която беше самата благост… Та, ако бе поискала да парадира, със зла умисъл (казвам де!), ако не бе онова, което беше — най-достопочтена майка на семейство с всичката благодат божия в сърцето си, — щеше да види мъжете да налитат на нея, както налитат мухите на един от тия плодове, които започват да се набръчкват от презряване и всичката им захар се процежда по кората.

А Хуанито?

Ами Хуанито бе заочакван още от първата година на онзи несравним брак. Щастливите съпрузи се надяваха за него този месец, идния и другия и го виждаха да идва и тъй го желаеха, както евреите — месията. Понякога се натъжаваха от закъснението; ала вярата, която имаха в него, ги ободряваше. Щом все пак, рано или късно, щеше да дойде… беше въпрос на търпение. И хитрецът му с хитрец постави на изпитание търпението на родителите си, понеже се забави десет години някъде, като ги изтормози до крайност. Явяваше се на Барбарита само насън в различни хлапашки положения — било като си хапе юмручетата, с дантелена шапчица на главата, било пък пораснало, с пушчица на рамо момченце и с много дяволитост в очите. Най-сетне бог го прати в плът на смъртен, когато съпрузите започнаха да се оплакват от провидението и да разправят, че ги било излъгало. Ден на ликуване бе онзи септемврийски ден на 1845 година, в който Хуанито Санта Крус успя да заеме своето място в най-благополучното от домашните огнища. Кръстник на кърмачето бе дебелият Арнайс, който каза на Барбарита: „Ти не ми разправяй на мен! Тук е имало контрабанда. Това бозайниче си го донесла от приюта за подхвърлени деца, за да ни измамиш…“ А! Тези протекционисти са само прикрити контрабандисти.

Отгледаха го в охолство и много грижовно, ала без глезене. Дон Балдомеро нямаше сърце да сложи спирачка на шумната си бащина нежност, нито да се залови със сурово възпитание и да изгради момчето тъй, както са изградили него самия. Ако жена му разрешеше, снизхождението на Санта Крус би стигнало дотам да позволи на детето да върши всичко, каквото му хрумне. На какво се дължеше това, че бидейки възпитан толкова сурово от дон Балдомеро I, той беше самата благост със сина си? Резултати от еволюцията във възпитанието, успоредна на еволюцията в политиката! Санта Крус помнеше много отчетливо възпитателните жестокости на баща си, наказанията, които му налагаше, и лишенията, които го беше накарал да изтърпи. Всяка вечер го принуждаваше да чете заедно със служителите на фирмата молитвата за петнадесетте тайнства на света Богородица; докато навърши двадесет и петте, нито веднъж не отиде на разходка сам, а в компания на гореспоменатите служители; театъра виждаше само на Великден и му шиеха по едно ново костюмче всяка година, което обличаше само неделен ден. Караха го да работи в кантората или в склада от девет часа заранта до осем вечерта и трябваше да служи за всичко — било да премести някой денк, било да пише писма. Привечер баща му имаше навик да му се кара, че пали масленика с четири фитила, преди тъмнината да е завладяла напълно помещението. Що се отнася до игрите, никога не научи друго освен мус^[4], а джобовете му разбраха що е куарто^[5] много време след като започна да се бръсне. Всичко бе суровост, труд, скъперничество. Ала най-страшното беше, че като вярваше, че тая система е била много ефикасна за неговото изграждане, дон Балдомеро я смяташе за окаяна, когато ставаше въпрос за сина му. Това не беше липса на логика, а придържане към главната идея на онези времена — на прогреса. „Какво би станало със света без прогрес?“, си мислеше Санта Крус. И като си го мислеше, изпитваше желание да остави момчето да се отдаде на собствените си инстинкти. Беше чувал много пъти от икономистите, които се събираха у Кантеро, прочутата фраза laisser aller, laisser passer^[6]… Дебелият Арнайс и приятелят му Пастор^[7], икономистът, поддържаха, че всички големи проблеми се решават от само себе си, а дон Педро Мата^[8] изказваше същото мнение, като прилагаше към обществото и политиката медицинската система на изчакване. Природата се лекува сама — трябва само да бъде оставена. Възстановителните сили вършат всичко, подпомогнати от въздуха. Човекът се възпитава сам по силата на постоянните внушения, които поражда в духа му съзнанието, подпомогнато от социалната среда. Дон Балдомеро не го казваше така; но неговите бегли представи по въпроса можеха да се обобщят в един моден и много известен тогава израз: „Светът върви напред.“

За щастие на Хуанито съществуваше майка му, в която чудесно се уравновесяваха сърцето и умът. Умееше да взема пръчката, когато беше потребно, и да бъде снизходителна навреме. Ако никога не й мина през ума да принуждава едно момче, което ходеше в университета и посещаваше лекциите на Салмерон^[9], да казва молитвата за петнадесетте тайнства на света Богородица, затуй пък не го освободи от изпълнението на най-елементарните религиозни задължения. Момчето си знаеше, че ако изклинчи от неделната служба, няма да отиде на театър вечерта и че ако не изкара добри бележки през юни, няма да има джобни пари, нито бикове, нито излети из полето с Еступиня (после ще говоря за този тип) на лов за птици с мрежа или лепило от имел, нито останалите развлечения, с които се възнаграждаваше неговото прилежание.

Докато той получаваше средното си образование в колежа на Масарнау, където беше на полупансион, майка му преговаряше неговите уроци всяка вечер, натъпкваше ги в мозъка си с пълни шепи и насила, както се натъпква вълна във възглавничка. Ето как тая сеньора се превърна в гадателка и тълкувателна на цялата човешка наука, като разчиташе на детето си мъглявите места в книгите и му разясняваше всичките неясноти, както бог й го втълпяваше. За да покажем докъде стигаше енциклопедичната ученост на доня Барбара, подтиквана от майчината любов, достатъчно е да кажем, че тя дори му превеждаше упражненията по латински, макар че никога не е знаела и бъкел от този език. Истина бе, че преводът беше доста свободен, по-точно казано — либерален, почти демагогски, ала Федър и Цицерон не биха се обидили, ако слушаха през рамото на учителката, която извличаше максимална полза от малкото, което ученикът знаеше. Също тъй тя развиваше и паметта му, като я разтоварваше от излишна сбирщина, и му разясняваше задачите по елементарна аритметика, служейки си с нахутени или бобени зърна, понеже другояче не можеше да се движи по ония маршрути. По естествена история учителката имаше навика да вика на помощ лъва от Ретиро^[10] и само с химията двамата се запъваха, като се поглеждаха един друг, докато накрая натъпкваше формулите в главата му, след като обръщаше внимание, че тези неща ги схващат само аптекарите и че всичко се свежда до това, дали се слага повече или по-малко количество вода от кладенеца. Резултат — когато Хуан стана бакалавър по изкуствата, Барбарита заявяваше през смях, че с този именно миш-маш, без да усети, била станала една доня Беатрис Галиндо^[11] по латински и една универсална преподавателка.