Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

6

Изненадани от една монахиня в този приятен разговор, който ги караше да припадат над работата, те трябваше да замлъкнат. Маурисия пусна мръсната вода, а Фортуната отвори крана, за да се напълни коритото с чиста от прокатния резервоар. Човек би помислил, че това символизираше нуждата да се влеят бистри мисли в малко нечистия диалог на двете приятелки. Коритото се пълнеше бавно, защото в резервоара имаше малко вода. Големият диск, който предаваше на помпата силата на вятъра, този ден беше много мързелив, движеше се само от време на време с лениво величие; след като изпъшкваше за миг, сякаш е работил неохотно, апаратът оставаше бездеен сред безмълвието на полето. На двете затворнички им се искаше да продължат да си бъбрят, но монахинята не ги оставяше и поиска да види как изплакват прането. После приятелките трябваше да се разделят, защото беше четвъртък и Фортуната трябваше да се облече, за да приеме посещението на семейство Рубин. Маурисия остана сама да простира прането.

Същия следобед Максимилиано заяви категорично, че по решение на семейството и със съгласие на игуменката през идващия месец септември затворничеството на Фортуната ще приключи и тя ще излезе, за да се омъжи. Старите монахини не се оплакваха и хвалеха нейната скромност и послушанието й. Тя не се отличаваше като Белен и Фелиса с горещо религиозно усърдие, — нещо, което показваше у нея липса на призвание за монашески живот, — но изпълняваше точно задълженията си и това бе достатъчно. Беше напреднала много по четене и писане и знаеше наизуст вероучението, с чието озарение манастирът „Микаелас“ считаше своята питомка за достатъчно просветена, за да се ръководи сама по правите или криволичещи пътеки на тоя свят. И беше сигурен, че владеенето на тези принципи дава на питомките му невероятна сила, за да устоят на всички колебания. Трябваше да се разчита на естеството, на духовния скелет, на вътрешната и трайна форма на човека, която обикновено взема връх над всички повърхностни преображения, причинени от обучението. По отношение на Фортуната никоя от старите монахини, дори и ония, които бяха най-близки с нея, нямаха основания да мислят, че е лоша. Считаха я малко образована, много послушна и лесно направляема. Вярно е, че върху всичко, което се отнася до необятното царство на страстите, монахините малко упражняваха своите възпитателни способности, било защото не го познаваха, било защото се страхуваха да надникнат в неговите предели.

Трябва да се каже, че онзи следобед, когато Максимилиано говори на своята годеница за скорошното излизане, чувствата й изведнъж изстинаха. Да излезе, да се омъжи!… Нейният честит годеник й се стори по-отблъскващ от всякога и тя забеляза със страх, че великолепните селения на душевната красота не са били открити от нея в самотата и светостта на манастира „Микаелас“, както й беше предвещал Николас Рубин, въпреки че тя се беше молила толкова много и бе чула толкова много проповеди. Защото капеланът казваше от амвона, че трябва да правим всичко възможно, за да се спасим, да бъдем добри и да не съгрешаваме; казваше също, че трябва да се обича господ повече от всичко и че господ, сам по себе си, е много красив и такъв, какъвто го вижда душата; но тя си мислеше, че под всичко това сърцето си остава свободно за светската любов, че тя влиза през очите или по симпатия и няма нищо общо с това дали любимият човек прилича, или не прилича на светците. По този начин се сгромолясваше цялото учение на свещеника Рубин, който разбираше от любов толкова, колкото от подковаване на комари.

В крайна сметка чувствата на нашата ближна към нейния бъдещ съпруг не се бяха променили изобщо. Но когато Максимилиано й каза, че вече е избрал къщичката, която щял да наеме, и се посъветва с нея за мебелите, които щял да купи, това предложение пробуди в душата на Фортуната чувството за собствено порядъчно домашно огнище и мисли за достойнствата на новия живот. Тя се почувствува подтикната към тоя човек, който я освобождаваше и я прераждаше. Ето защо успя да изрази своето задоволство от скорошното си излизане и да каже хиляди уместни неща за мебелите и дори за кухненските принадлежности.

Разделиха се щастливи и Фортуната се прибра, обхваната от този род мисли. Почтено и спокойно домашно огнище! Това тя беше желала през целия си живот!… Никога не беше я привличал разкошът, нито бляскавият и порочен живот!… Винаги бе обичала сянката и покоя, а проклетата й съдба я водеше към публичност и тревоги!… Винаги беше мечтала да се види обградена от обичани хора и да живее, както бог повелява, като силно обича своите и бъде силно обичана от тях, прекарвайки живота си без мъки… Тя бе тласната към лош живот от отчаяние и против волята си и той не й харесваше, наистина не й харесваше!… След като много мисли за това, тя се обърна към съвестта си и се замисли какво й бе дала религията в манастира. Ако в извисяването на душата беше напреднала твърде малко, то в друга област бе постигнала нещо. Радваше се на известен душевен покой, непознат за нея преди, покой, тревожещ само Маурисия, която хвърляше в ушите й по някоя заядлива фраза. И това не бе единственият успех, понеже в нея пусна корен и идеята за примирението, и убеждението, че трябва да приеме нещата от живота такива каквито са, да посрещаме с радост всичко, което ни се дава, и да се стремим към идеално и пълно осъществяване на нашите желания. Внушаваше й го същото онова сияние, онази бяла идея, която се отделяше от потира. Лошото беше, че в онези дълги, понякога отегчаващи часове, които прекарваше на колене пред причастието, с лице, обвито в голям воал като мрежа против комари, грешницата имаше навик да се вторачва повече в потира, рамка и вместилище на свещената форма, отколкото в самата форма, поради асоциациите, които тази скъпоценност пробуждаше в паметта й.

И наивницата стигаше дотам да вярва, че формата, бялата идея, й говори с обикновени думи, подобни на нейните: „Не гледай толкова това кръжило от злато и камъни, което ме обгражда, а погледни мен, дето съм Истината. Аз ти дадох едничкото благо, което можеш да очакваш. Колкото и малко да е, то е повече от онова, което заслужаваш. Приеми го и не искай от мен невъзможни неща. Да не мислиш, че сме тука, за да нареждаме например да се наруши законът на обществото само защото това се е приискало на прислужница като теб? Мъжът, когото ми искаш, е много важен господин, а ти — бедно момиче. Лесно ли ти се струва? Аз да женя господарските синчета за прислужниците или да превърна в дами момичетата от народа? Ей че неща ви хрумват, дъще! И освен това, глупачке, не виждаш ли, че е женен, женен по моята религия и пред моите олтари? И за кого! За един от моите женски ангели. Мислиш ли, че е достатъчно да се направи тъй, че да овдовее един мъж, за да се задоволи прищявката на една никаквица? Вярно е, че на мен ми е изгодно, както ти рече, да докарам тук Хасинта. Но това не е твоя работа. И допусни, че я докарам, допусни, че той остане вдовец. Ха! Вярваш ли, че ще се ожени за тебе? Да, беше твой. Но той нямаше да се ожени за теб, дори и да беше се запазила порядъчна, а още по-малко — след като толкова си пропаднала! То си е, както аз казвам: сякаш съвсем сте полудели и порокът ви е изсушил мозъка. Искате ми едни глупости, дето не знам как още ги слушам. Важното е да се обръщате към мен с чисто сърце и праведно намерение, както ви рече вчера вашият капелан, който не вярвам да е открил Америка; но в края на краищата е добър човек и знае задължението си. Тебе, Фортуната, те гледах със снизхождение сред безпътните, защото по някой път ти обръщаше очи към мен и аз видях у теб желание за изкупление; а сега, дъще, ми казваш, че ще бъдеш порядъчна, толкова порядъчна, колкото аз поискам, стига само да ти дам мъжа, който желаеш… Ей че остроумно!… Но в края на краищата не искам да се ядосвам. Реченото — речено, проявявам безкрайно милосърдие към тебе, като ти давам благо, което не заслужаваш, предлагам ти един порядъчен съпруг, който те обожава, но ти пак мърмориш и искаш още, още, още… Ето виждате ли защо се уморявам да казвам «да» на всичко… Тези нещастнички не обмислят нещата, не се водят. Аз уреждам на тоя или на оня мъж да му се втълпи в главата мисълта да ги прероди, а после те идват и се оплакват. Или казват, че трябва да бъде хубав, или че трябва да бъде еди-кой си, и ако не е — не. Мили мои рожби, аз не мога да подправям моите дела, нито пък да не се съобразявам с моите собствени закони. Само хубави мъже! Тъй че примирете се, рожби мои, че и кози да сте, не ще ви изостави вашият Пастир; вземете пример от овцете, с които живеете; а ти, Фортуната, искрено ми благодари за благото, дето ти го давам и дето не го заслужаваш и престани да се превземаш и да искаш излишни неща, защото тогава няма да ти дам нищо и пак ще хванеш гората. Тъй че полекичка…“

Когато затворничките отмятаха воалите си и се оттегляха ония, които бяха най-близо до Фортуната, забелязваха, че тя се усмихва.