Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (43)

2

Когато тя влезе в стаята на Дофина, Барбарита го караше да изпие чаша чай с коняк. В трапезарията олелията продължаваше, но духовете бяха поуспокоени.

— Сега — каза майката — поведоха разговор за политиката. Саманиего казва, че докато не се отсекат двеста-триста глави, няма да има мир. Маркизът не е за проливане на кръв, а Еступиня го пита защо не е приел депутатското място, което са му предложили. Тутакси той почервеня и каза, че не може да се бърка в…

— Не е казал това — Хуанито, като спря да пие.

— Така каза сине; каза, че не нека да се бърка в тези… не знам какво си.

— Не е казал това, мамо. Не изопачавай и ти истината.

— Но, синко, аз го чух.

— Дори да си го чула, уверявам те, че не е могъл да каже това… хайде.

— А какво?

— Маркизът не може да каже „да се бъркам“… Залагам си главата, че е казал „намесвам се“… Нали зная как говорят изисканите хора.

Барбарита прихна да се смее.

— Ами да… имаш право; тъй, тъй беше… Че не искал „да се намесва“…

— Виждаш ли? Хасинта…

— Какво искаш, глезено дете?

— Поръчай да дойде Апариси. Но веднага.

— За какво? Знаеш ли колко е часът?

— Щом узнае повода, ще довтаса тук с един скок.

— Но за какво?

— Ще видите. Мислиш ли, че ще остави да мине това „намесвам се“? Искам да знам как ще се отърве от тая муха…

Двете дами го поздравиха за шегата, докато му оправяха леглото. Гилермина беше излязла от къщи, без да се сбогува, и полека-лека си затръгваха и останалите. Преди дванадесет часа всичко беше тихо и родителите се оттеглиха в покоите си, след като поръчаха на Хасинта да внимава много да не се отвие Дофина. Той сякаш беше заспал дълбоко, а съпругата му си легна будна, с дух, по-скоро готов да стои на пост, отколкото да си почива. Не беше минал и час, когато Хуан се събуди неспокоен, заговорвайки малко необичайно. Хасинта помисли, че бълнува и се надигна в леглото си; но не беше бълнуване, а безпокойство и бръщолевене. Помъчи се да го успокои с гальовни думи, но той не се предаваше.

— Искаш ли да позвъня?

— Не, късно е и не искам да ги тревожа… Това е от нерви. Уплаших се насън. Ясно е — цял ден в тази отегчителна дупка. Чаршафите парят, а тялото ми е студено.

Хасинта наметна пеньоара си и изтича да седне на ръба на неговото легло. Стори й се, че той има малко температура. Най-лошото беше, че изваждаше ръцете си и отмяташе одеялата. Страхувайки се, че ще се простуди, тя опита всички средства, за да го успокои. И като видя, че не може, свали пеньоара си и се пъхна при него в леглото, готова през цялата нощ да го завива насила като децата и да му гука, за да заспи той. И наистина така той малко се успокои, защото обичаше ласките и да се безпокоят за него и да го забавляват, когато не спеше. И как се правеше на дете, когато жена му го вземаше в прегръдките си с възхитителна майчина нежност и го притискаше към себе си, за да го приюти, отдавайки му собствената си топлина? Хуан скоро заспа дълбоко благодарение на тези ласки. Хасинта не откъсваше очи от неговите, наблюдавайки с повишено внимание дали заспива, дали мърмори някакво оплакване, дали се поти. В това състояние чу ясно един, един и половина, два удара, звъннали от камбаната на „Пуерта дел Сол“, с такъв ясен звук сякаш тя биеше в къщи. В спалнята светеше мека светлина, процеждаща се през порцелановия абажур.

А когато минаваше доста време, без Хуан да мръдне, Хасинта се отдаваше на своите размисли. Изваждаше мислите от главата си, както скъперникът вади монетите, когато никой не го вижда, и започва да ги брои и разглежда, за да види дали сред тях няма някоя фалшива. Изведнъж си спомняше за дяволията, която беше приготвила на съпруга си, и душата й трепваше от удоволствието на детското й отмъщение. Питусо се настаняваше начаса в мислите й. Виждаше го! Мисленото съзерцаване на онова, непознатото в неговите черти, наследеното от чертите на майката, ето кое най-много объркваше Хасинта, размътваше благочестивата й радост. Тогава усещаше гъдела, това не заслужава друго име, гъдела на оная детска ярост, която обикновено я връхлиташе. Чувствуваше освен това по ръцете си някакъв сърбеж, желание да притисне така силно неверника, та да го накара да усети яростта й на гълъбица. Но истината беше, че тя ни най-малко не го притискаше от страх да не смути съня му. Решеше ли, че го тресат тръпки, тя го прегръщаше, разбира се, нежно, увивайки се около него, за да му предаде цялата си топлина. Когато той стенеше или дишаше много тежко, тя го люлееше, потупвайки го нежно по гърба, и без да освобождава ръцете си, приближаваше носа или бузата си до челото му, за да разбере дали той се поти или не.

Навярно беше три часът, когато Дофина отвори очи, разсънвайки се напълно, и погледна жена си, чието лице беше съвсем близо до неговото.

— Колко добре се чувствувам сега! — каза й той с нежност. — Потя се; вече не ми е студено. А ти не спиш ли? Ах! Голямата печалба се падна на мен. Ти си моята голяма печалба. Колко си добра!

— Боли ли те главата?

— Нищо не ме боли. Добре съм, но се разсъних, не ми се спи. Ако и на теб не ти се спи, разкажи ми нещо. Хайде, кажи ми къде ходи тази сутрин.

— Да броя монасите, които съм загубила. Тъй ни отговаряше мама, когато сестрите ми и аз я питахме къде е ходила.

— Отговори ми направо. Къде беше? — Хасинта се смееше, защото й хрумна да си направи една закачлива и грубичка шега със съпруга си.

— Какво смешно време! На какво се смееш?

— Смея се на теб… Колко са любопитни мъжете! Света Дево! Всичко искат да знаят.

— Разбира се, и имаме право на това.

— Не може човек да отиде и на покупки…

— Хайде пак магазините. Конкуренция на мама и Еступиня. Това не може да бъде. Ти не си ходила на покупки.

— Ходих.

— И какво купи?

— Плат.

— На мен, за ризи? Аз имам… мисля, че са двадесет и седем дузини.

— На теб, за ризи, да; но ти ги шия мънички.

— Мънички!

— Да, и също така ти правя много хубави лигавчета.

— За мен, лигавчета за мен!

— Да, глупчо, ако ти потекат лигите.

— Хасинта!

— Хайде де… и се смее наивникът. Ще видиш какви ризи! Само че ръкавите са такива… ще ти влезе само единият пръст.

— Наистина ли ти… Хайде бъди сериозна… Ако се смееш, няма да ти повярвам.

— Виждаш ли колко сериозна ставам?… Ти ме караш да се смея… Добре, ще ти говоря сериозно. Приготвям чеиз.

— Хайде, не искам да те слушам… Шегаджийка!

— Истина е.

— Ама…

— Да ти го кажа ли? Кажи, да ти го кажа ли?

Известно време те се гледаха. Усмивката на двамата сякаш беше една, обща, която скачаше от уста на уста.

— Ей че си бавна!… Кажи го по-скоро…

— Ами добре… Ще имам дете.

— Хасинта! Какво ми говориш? С тези неща шега не бива — каза Санта Крус с такава радост, че жена му трябваше да го вразуми.

— Е, сериозно. Ако се отвиеш, млъквам.

— Ти се шегуваш… Та ако това беше истина, нямаше да го признаеш така, с половин уста… при желанието, което имаш! Щеше да го кажеш и на глухите. Но мама знае ли?

— Не, никой не знае още.

— Ама, жена… Остави ме, ще дръпна звънчето.

— Глупчо… щурчо… стой мирен или ще те плесна.

— Нека станат всички в къщи, за да узнаят… Ама това някой твой фарс ли е? Да, познавам го по очите ти.

— Ако не слушаш, нищо повече няма да ти кажа…

— Добре, ще слушам… Но отговори, това твое предположение ли е или…

— Истина е.

— Сигурна ли си?

— Толкова сигурна, сякаш го виждам и го чувам да тича по коридорите. Най-забавното, най-палавото!… Хубаво като ангел и същият шмекер като баща си.

— Пресвета дево Мария, какво избързване! Още не се е родило, а ти вече знаеш, че е момче и че е същият шмекер като мен.

Хасинта не можеше да сдържи смеха си. Двамата бяха тъй долепени един до друг, че тя сякаш се смееше с устните на съпруга си, а той се потеше през порите на жена си.

— Виж ти моята госпожа какво криела от мене! — добави Хуан недоверчиво.

— Радваш ли се?

— Не бива ли да се радвам? Ако е вярно, още сега ще вдигна на крак цялата фамилия, за да го узнаят; татко сигурно ще нахлупи шапката си и ще изхвръкне като куршум навън да купува рождество. Но я да видим, обясни, кога ще бъде това?

— Скоро.

— След шест месеца. След пет?

— По-скоро.

— След три?

— Още по-скоро… Много скоро, много.

— Ха!… Слушай, тия шеги са дръзки. Значи ненавреме? Ама никак не ти се познава.

— Защото го крия.

— Да, тъкмо ти ще го криеш. С мерака си за деца ти би излязла всички да видят шкембето ти и би пратила Росини с бележка до „Ла Кореспонденсия“.

— Ама казвам ти, че вече има сигурен ден. Хайде, човече, когато го видиш, ще се убедиш.

— Ама кого ще видя?

— Твоето… синче, твоето скъпо момченце.

— Казвам ти сериозно, че ме объркваш, защото за шега е вече прекалено; а пък ако беше истина, нямаше да го криеш така досега.

Като разбра, че не може повече да поддържа грубата шега, Хасинта пожела да бие отбой и го накара да спи, защото разгорещеният разговор можеше да му причини вреда.

— Има време да говорим за това — каза му тя — и вече… вече ще се убедиш.

— Доблѐ — рече той с прелестна детинщина, приемайки тона на дете, което приспиват.

— Да видим дали ще заспиш… Затвори тия очички. Нали ме обичаш?

— Повече от живота си. Но, мила моя, колко си силна! Как стискаш!

— Ако ме мамиш, ще те хвана и… на̀, на̀…

— Ах!

— Ще те строша като бисквита.

— Каква наслада!

— А сега да нанкаме…

Тази и други думи, които се говорят само на децата, ги разсмиваха; ала доверието и самотата придаваха чар на някои изрази, които щяха да бъдат смешни посред бял ден и пред хора. Не след дълго Хуан отвори очи, казвайки с тон на мъж:

— Но наистина ли ще имаш дете?

— Дя… и нанкай… на… ни…

Полугласно му пееше приспивна песен, потупвайки го по гърба.

— Какво удоволствие е да си бебе — промърмори Дофина, — да се чувствуваш в майчини ръце, да поемаш топлината на майчиния дъх и…

Мина още време и Хуан, разсънвайки се и имитирайки плача на ревливо дете в кърмаческа възраст, изпищя:

— Мамо… мамо…

— Какво?

— Цица.

Хасинта задуши едно прихване.

— Не тлябва… акана цица… лошо нещо…

Двамата се забавляваха с такива глупости. Това беше средство да убиват времето си и да изразяват нежността си.

— На̀ ти цица — каза му Хасинта, бутайки пръста си в устата му; а той го смучеше, казвайки, че е много вкусно, и още много други глупости, оправдани само от случая и нежната интимност.

— Ако някой ни чуе, как ли ще ни се смее!

— Но тъй като никой не ни чува… Четири часът. Колко е късно!

— Кажи колко е рано. Пласидо скоро ще стане, за да отиде да събуди клисаря на „Сан Хинес“. Колко ли му е студено!

— А колко добре сме си ние тук, тъй загърнати!…

— Струва ми се, че вече ще заспя, мила.

— И аз също, сърце мое.

Заспаха като два ангела, буза до буза.