Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (86)

5

С Хосефините Фортуната нямаше никаква връзка. Всички бяха момиченца от пет до десет-дванадесет години, които живееха отделно, като заемаха предните стаи. Хранеха се преди другите в същата трапезария и слизаха в градината в различно от Филомените време. Цялата сутрин момиченцата повтаряха в хор уроците си с отмерени и плачливи писукания, които се чуваха из цялата къща. Следобед изучаваха вероучението. За да отидат в черквата, излизаха от помещението си в процесия две по две, с черни забрадки на глава, и заставаха от двете страни на олтарната начело с двете монахини-учителки.

Тъй като Фортуната завързваше всеки ден нови приятелства сред Филомените, тука трябва да спомена две от тях, може би най-младите, които се отличаваха с прекалените си религиозни прояви. Едната беше почти дете, изящна и руса, с много хубавичък глас. В хора пееше припевите с твърде съмнителен вкус, с който се възхваляваше присъствието на миропомазания господ. Тя се казваше Белен и през времето, което беше прекарала там, даде безпогрешни доказателства за желанието си да се поправи. Нейните грехове сигурно не бяха много, понеже беше твърде млада; ала каквито и да бяха те, момичето изглеждаше готово да не остави в душата си и диря от тях, ако се съди по това, какъв кучешки живот водеше, как свирепо се покайваше и с каква трескавост се посвещаваше на благочестивите задължения. Казваха, че е била хористка в оперетата и оттам тръгнала към по-лош живот, докато една състрадателна ръка я измъкнала от тинята, за да я постави в това сигурно място. Неразделна от нея беше Фелиса, малко по-възрастна, също изящна като госпожица, без да е такава. Двете се събираха, щом им се удадеше случай, като работеха на един и същи гергеф и се хранеха от една и съща паница, образувайки неразделна двойка в часовете за отмора. Произходът на Фелиса беше твърде различен от тоя на приятелката й. Беше принадлежала на театъра само по косвен начин, като слугиня на една известна актриса, и пак театърът я беше погубил. В „Микаелас“ я заведе доня Гилермина Пачеко, която я хвана, може да се каже, из улиците на Мадрид — пускайки след нея двама души от обществения ред, и без друг мотив освен волята си, сложи ръка на нея. Гилермина често постъпваше така и това, което направи с Фелиса, го беше направила с много други, без да дава обяснения на никого за това покушение срещу личните права.

Ако искаха да разсърдят Фелиса и Белен, трябваше само да ги заговорят за връщане към външния свят. От какво се бяха отървали! Тук си бяха толкова добре, че не си спомняха за онова, което бяха оставили зад гърба си, освен за да съчувствуват на нещастниците, които все още бяха в ноктите на демона. В цялата къща нямаше други по-молещи се от тях. Ако ги оставеха, нямаше да излязат от параклиса през целия ден. Дългите благочестиви усърдия през годината — осем дни след причастието, проповеди през Велики пости, цветя за Света дева Мария, все им се струваха малко. Белен с такава жар поставяше музикалните си способности в служба на бога, че пееше куплетчета до прегракване и би пяла до гроб. И двете се изповядваха често и задаваха на капелана въпроси около много деликатните колебания на съзнанието. С това те напомняха прилежните студентчета, които пресрещат професора на излизане от час с молба ла им разясни някой труден въпрос. Монахините бяха доволни от тях и макар че им харесваше такова благочестие, като опитни хора и познавачки на младостта ги наглеждаха много внимателно, грижеха се никога да не остават сами. Фелиса и Белен бяха заедно през целия ден и се разделяха нощем, понеже спалните им помещения бяха различни. Старите монахини проявяваха ревностно усърдие да разделят през часовете на почивка ония, които по време на работа се стремяха да се съберат, подчинявайки се на естествените притегляния на симпатията и сродството на духа.

Връзките на обич, които обединяваха Фортуната и Маурисия, бяха много странни, защото когато Маурисия имаше пристъп, тя вдъхваше ужас на приятелката си; ядосваше я със своите дързости и въпреки това Мъжкараната навярно притежаваше някаква дяволска сила да завладява сърца, понеже приятелката й споделяше повече с нея, отколкото с останалите и извънредно много обичаше задушевните им разговори. Без съмнение я пленяваше нейната прямота и оная пъргавина на мисълта й, с която намираше обяснение за всичко. Лицето на Маурисия, тъжното й сериозно изражение, красивата бледост, нейният дълбок и дебнещ поглед я омагьосваха, а от това се раждаше и авторитетът й по любовните въпроси и по обяснението на толкова редкия морал, който и двете проповядваха. Един ден ги изкараха да перат в градината. Бяха с работни дрехи и без була, като усещаха с наслада ласката на слънцето и прохладата на ветреца върху здравите си шии. Фортуната направи на своята приятелка някои признания за скорошното си излизане и за човека, за когото щеше да се венчае.

— Не ми казвай нищо повече, мила… Имаш сметка, имаш сметка. Дявол да го вземе! Доня Лупе я познавам, сякаш съм я родила. Като я видиш, попитай я за Маурисия Мъжкараната и ще видиш как ще ме превъзнесе. Ха, колко пари съм й занесла! На мен ми викат Мъжкараната, ама на нея би трябвало да й викат стиснатата. Ей така е… — и показваше на приятелката си здраво стиснат юмрук. — Ама е жена с много акъл и знае да се държи в ръце. Какво си мислиш ти? Има милиони, скрити в банката и в заложната къща. Какво говоря! Та тая стрина знае повече и от Кановас^[1]. Племенника съм го виждала няколко пъти. Чух, че е глупав и че не става за нищо. По-добре за теб, като по поръчка, мила. Ти не можеш да искаш от бога по-голям късмет. Спокойно можеш да се вслушаш в туй, дето ти казвам, понеже очите ми са като фенери… тъй де, много виждам. Вярвай, защото аз ти го казвам — ако мъжът ти е хахо, ще рече, ако се оставя да му държиш юздите, а ти да водиш хорото, можеш да се радваш, защото то е все едно да си на седмото небе. Имаш сметка даже и да си порядъчна.

Поради живия интерес, който този диалог предизвикваше у двете жени, понякога четирите здрави зачервени ръце, потопени във водата, се спираха за малко и оставяха на мира купчината натопени дрехи, които бълбукаха в сапунената вода. Застанали една срещу друга от двете страни на коритото, те се поглеждаха лице в лице в кратките промеждутъци на почивка и после с настървение се връщаха към работата, без това да ги накара да замлъкнат.

— Даже да си порядъчна — повтори Фортуната, като прехвърли цялата тежест на тялото си върху ръцете, за да изстиска усукания плат така, сякаш го меси. — Няма защо да се говори за това, защото — направи си сметка… Аз омъжа ли се веднъж, трябва да бъда порядъчна. Не искам повече бъркотии.

— Да, това е най-доброто — една жена да живее… толкова свободно — каза Маурисия. — Ама да видим какво става… Защото си казваш: „Това искам“; сетне се захващаш да го правиш и — цоп! — онуй, дето си искала да излезе риба, излиза рак. Широко ти е около врата, мила, и бог ти помага. Можеш да изтормозиш онзи Санта Крус, защото той, щом те види почтена жена, ще ти налети като котка на месо. Повярвай, защото аз ти го казвам.

— Стига, стига; че той не си спомня вече дори и името ми.

— Видиш, ми се будала. Да се хванем на бас, че още щом ти сложат булото, той ще загуби почва под краката си… Ти не познаваш хитреца.

— Ще видиш, че няма да стане тъй.

— На бас? Да, защото сигурно мислиш, че той вече не се навърта. Сякаш го виждам. И ще ме караш ти мене да ти повярвам, че не си мислиш за него!… Когато си затворена сред толкоз религиозни неща, от литургия на литургия, от проповед на проповед, като все гледаш потира, дишаш воня на монахини, свещи и кадилници, сякаш ти изскачат отвътре всички лоши или хубави неща, дето си изтеглила на тоя свят, както изскачат мравките от дупката си, когато залязва слънцето, а и религията опреснява мозъка и прави по-нежно сърцето.

Въодушевена от това изявление, Фортуната се отприщи да разказва, че в същност си мислела малко и че понякога нощем я спохождали чудновати сънища. Ни в клин, ни в ръкав сънувала, че вървяла през галериите на улица „Фреса“ и — хоп! — срещала го изневиделица. Друг път го виждала да излиза от Министерството на финансите. Никое от тези места не означавало нещо в нейните спомени. После сънувала, че тя била съпруга, а Хасинта — любовницата на въпросния, веднъж изоставена, друг път — не. Любовницата желаела дечица, а съпругата ги имала. Докато един ден… толкова ми беше жал, че й казах:

— Е, ами вземете едната ми рожба, за да не ревете повече.

— Ах, колко забавно! — възкликна Маурисия. — Туй е хубав признак! Каквото сънуваш, ти се случва.

— Ама че глупост! Както ти казвам — струваше ми се, че го виждам. Аз бях съпругата за пред църквата, а тя — отзад; и най-странното бе, че й нямах зъб, а я съжалявах, защото аз раждах, по едно детенце всяка година, а тя… нищо… На следната нощ пак сънувах същото, а през деня го мислех. Ама че работи! Какво ме интересува, че Хасинта дава мило и драго да си има детенце, без да може да постигне това, докато аз…

— Докато ти си ги раждала винаги, когато си искала. Кажи го глупачке, и не се плаши.

— Ще рече, че вече съм раждала, и пак бих могла да родя преспокойно.

— Разбира се! И няма да е малък тормоз за другата, като види, че туй, дето тя не може, за тебе е като песен… Мила, не ставай глупава, не се унижавай, не я съжалявай, че тя съжали ли те, когато ти грабна онуй, дето си беше твое, и то много твое… Ама не се уважава тая, дето се е родила бедна, и тъй върви този клюкарски свят. Винаги, когато можеш да й причиниш мъка, прави го, за бога… Да не се присмива, че си се родила бедна. Отнемай и онуй, дето тя ти отне и нека знае кой го е направил.

Фортуната не отговори. Тези думи и други подобни, които Маурисия имаше навика да й казва, винаги пробуждаха у нея стимули за любов или отчаяния, които дремеха в най-потайното кътче на душата й. Като ги чуеше, една ледена светкавица пробягваше по целия й гръбнак и чувствуваше, че подмятанията на другарката й съвпадаха с чувства, които тя беше скътала тъй, както се пазят опасни оръжия.