Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (25)

5

Лошо правеше Барбарита, твърде лошо, като се подиграваше с манията на снаха си. Като че ли тя нямаше своя мания, и то каква! Разбира се, превъзхождаше много Хасинта, защото самата тя можеше да задоволи и да осъществи поривите си. Беше отдадена на порока си и се пресищаше от жадуваните наслади, докато снахата страдаше ужасно, че никога няма да притежава онова, за което копнееше. Задоволяването на желанията толкова побъркваше едната, колкото липсата на удовлетвореност — другата.

Барбарита беше смахната на тема покупки. Тя упражняваше изкуството заради самото изкуство; сиреч — покупката заради самата покупка. Купуваше просто заради удоволствието да купува, за нея нямаше по-голяма наслада от това да направи обиколка по магазините и да влезе после в къщи, натоварена с неща, които, макар и да не бяха излишни, не бяха и абсолютно необходими. Ала никога не излизаше от границите, които й определяха нейните парични възможности, и тъкмо в това беше голямото й изкуство на богата търговка.

Тоя порок имаше и своите извратености, защото госпожа Санта Крус ходеше не само в богатите магазини, а и на пазарите и обикаляше от край до край бараките на площадчето „Сан Мигел“, птичарниците на улица „Каса“ и сергиите за крехко телешко на тясната и стръмна уличка „Сантяго“. Доня Барбарита беше така известна в своята страст, че продавачките си оспорваха знатната клиентка и вдигаха помежду си голяма врява заради предпочитанията й.

Както по пазарите, така и в магазините тя си имаше един неоценим помощник, един съгледвач, който поемаше тая дейност, сякаш в нея бе спасението на душата му. Това беше Пласидо Еступиня. Тъй като живееше на улица „Кава де Сан Мигел“, още щом станеше от сън при първите утринни зари, той хвърляше един орлов поглед на бараките на площада. Слизаше, когато хората още правеха утринното си посещение в таверните и в амбулантните кафенета и хвърляше по едно око на сергиите, осведомявайки се за състоянието на пазара и за търсенето. След това, добре загърнат в наметката си, той отиваше в „Сан Хинес“, където понякога пристигаше, преди клисарят да отвори вратата. Поразговаряше се с набожните дами, които са го изпреварили; някои от тях, донесли каната с шоколад и спиртничето, вече закусваха под самия портик на църквата. Щом тя се отвореше, всички се мушваха вътре толкова бързо; сякаш отиваха да заемат мястото си на едно много посещавано представление, и започваха литургиите. Барбарита пристигаше чак за третата или четвъртата; щом я видеше да влиза, Еступиня се преместваше бавничко, плъзгайки се като сянка от скамейка на скамейка, и заставаше до нея. Доня Барбарита се молеше тихо, като мърдаше устни. Пласидо трябваше да й каже много неща и накъсваше молитвата си, за да й ги изстреля на части.

— Тая на дон Херман ще се появи в параклиса „Долорес“… Днес получават змиорка при Мартинес; показаха ми депешите от Ларедо… Пълна си с благодат; бог е с тебе… Карфиол няма, защото не са дошли мулетарите от Вилявисиоса^[1], пътищата са разкаляни… С тези проклети дъждове!… И благословен е плодът на утробата ти, Исус…

Понякога минаваше време, без някой от двамата да проговори, тя — на единия край на скамейката, той — на известно разстояние отзад, или коленичили, или седнали. Понякога Еступиня се отегчаваше, колкото и да не го показваше, и обичаше някоя закъсняла богомолка или досаден богомолец да го попитат за литургията: „Ще закачим ли от тази?“ Еступиня отговаряше най-учтиво „да“ или „не“, като винаги добавяше в отрицателния случай по нещо, което да утеши разпитващия: „Но бъдете спокоен; веднага ще последва тая на отец Кесада, която е същински барут…“ Той просто искаше да види дали ще се завърже разговор.

След доста дълго мълчание, посветено на молитвите, Барбарита се обръщаше към него и му казваше с неприсъща за такова свято място надменност:

— Да ти кажа, че твоят приятел Глухия хубаво ни изигра.

— Защо, госпожо?

— Защото ти казах да му поръчаш половин рибица, а знаеш ли какво ми прати? Един огромен къс от шлейф или филе и едно парче от плешка, пълно с обрезки и сухожилия… Ама че отношение към клиентите. Никога вече не бива да се купува нищо от него. Ти си виновен… Ето ги твоите протежета какви са…

Барбарита продължи да се моли, а Пласидо захвана да ругае наум Глухия, един касапин, когото той… Не го покровителствуваше; просто го беше препоръчал. Ама ще му даде да се разбере!… Други фамилии, на които го беше препоръчал, се оплакаха, че вместо истинско мезе им бил дал мезе от хлопатара, сиреч от врата, а то е най-лошото месо. В тези безнравствени времена не можеш да препоръчаш никого.

Друг път излизаше с такава тирада:

— Да знаете какъв е днес пазарът за дивеч! Какви яребици, госпожо! Божествени, наистина божествени.

— Никаква яребица вече. Днес ще видим дали Панталеон има хубави ярета. Също бих искала един хубав, сочен език и да видим дали има крехко телешко.

— Има толкова крехко, госпожо, че прилича на мерлуза.

— Добре, тогава да ми пратят една хубава рибица и котлети от слабините. И да знаеш — не ми се явявай с ребра като онзи ден. С мен шега не бива.

— Нямайте грижа. Гости ли има утре госпожата?

— Да. А каква риба има?

— Уговорих сьомга, ако дойде утре… Днес имаме воняща лангуста.

А щом приключеха литургиите, тръгваха напред по главната улица в търсене на чисти, невинни емоции, постигнати с любезната услужливост на единия и обилните пари на другата. Но невинаги се занимаваха с неща за ядене. Еступиня водеше и разговори като този:

— Госпожо, госпожо, не пропускайте да видите кретоните, които получиха Момчетата на Собрино… Божествени са!

Барбарита прекъсваше своето „Отче наш“, за да каже все още с набожен израз на лицето:

— Щамповани ли? Да, и с много злато. Това се носи сега.

А под портика, където Пласидо вече я чакаше, тя казваше:

— Да вървим при Момчетата на Собрино.

И те показваха на Барбарита освен кретоните, щамповани с цветя, и памучни сатени — голямата новост на деня; а на прахосницата й трябваше време, за да купи рокля на снаха си, която обикновено преотстъпваше на някоя от сестрите си.

Друго в същия тон:

— Госпожо, госпожо, от тази вече няма да закачим; ама скоро ще последва тая на племенника на господин свещеника, който е друг отец-живак, защото я претупва набързо… Ала вече е получил ония сиренца… не помня как се казваха.

— Сега и в смъртния ни час… Да, ясно… Ама са като английските кифлички, дето ме накара да купя онзи ден и дето миришеха на престояло!… Сякаш бяха от сватбата на свети Исидро^[2].

Въпреки тази критика, щом излезеха, отиваха при Пла с намерението да купят само две либри черни стафиди, за да направят английски сладкиш, но доня Барбара тъй затъваше и затъваше, че накрая оставяше в магазина осемстотин-деветстотин реала. Докато Еступиня се възхищаваше отвъд тезгяха на големите новости в универсалния магазин за хранителни стоки, като даваше мнението си на вещо лице за всичко, опитвайки или някоя бисквита от бадеми и кокосови орехи, която толкова прилича на марципан от Толедо, или преценявайки по мириса превъзходното качество на чая и подправките, дамата се заемаше за своя сметка с един от обслужващите, който беше един Саманиего, и… сбогом, парички. През минута Барбарита казваше, че няма вече, а след колекцията от пюрета за супа идваха: перлите на Нисан, звездният глутен, английските сосове, бульонът от месо на морска костенурка, дузината бутилки със сент-емилион^[3], което толкова обичаше Хуанито; бурканът с екстра champignons^[4], които харесваха на Балдомеро; кутията с аншоа, трюфелите и други дреболии. Сумата излизаше от портмонето на Барбарита, винаги добре натъпкано, и тъй като надхвърляше кръгла цифра, тя си позволяваше свободата да остави бакшиш.

— Ей, момчета, да пратите всичко веднага в къщи — казваше деспотично Еступиня на раздяла, показвайки покупките.

— Хайде, останете си с бога — казваше доня Барбара, надигайки се от стола тъкмо когато съдържателят се появяваше през вратата на задната стаичка и поздравяваше с хиляди ласкателства своята клиентка, сваляйки копринената си шапка.

— Живеем, драги… Ей че разбойничество в тази къща!… Няма да стъпя повече тук… Сбогом, сбогом.

— До утре, госпожо. Падам в краката ви… Толкова неща за дон Балдомеро… Пласидо, бог да ви пази.

— Майсторе… останете със здраве.

Някои стоки се купуваха винаги на едро и при възможност от първа ръка. Барбарита имаше търговска жилка и в мозъка на костите си и умираше да измъкне стоката на сметка. Ала колко далеч от действителността щяха да останат тези намерения без помощта на посредници като Еступиня Велики! Що път биеше тоя свят човек, за да намери пресни яйца в голямо количество!… Всички птичари от улица „Кава“ го носеха на ръце, а той си придаваше важност, като им казваше: „Или сме сериозни, или не сме сериозни. Да разгледаме стоката, а после ще се пазарим… спокойно, човече, спокойно.“ И започваше гледането яйце по яйце срещу светлината, претеглянето им на ръка и хилядите коментари относно съмнителната им преснота. Само някой от онези байовци да го излъжеше, вече можеше да се повери направо на бога, защото Еступиня пристигаше като фурия, заплашваше го със заместник-кмета, с общинската инспекция и даже с бесилката.

За виното Пласидо се спогаждаше с винарите от улица „Кава Баха“, които закупуваха стока от Араганда, Таранкон или Ла Сагра^[5]; уговаряше се с някой посредник да му вземе една партида от еди-колко си бурета и да я препрати посредством някой познат каруцар. По такъв начин виното щеше да бъде доверена стока и чисто. Шоколадът беше едно от нещата, за които Пласидо разгръщаше най-много предприемчивост и усилия; щом Барбарита му дадеше нареждания, той вече не беше на себе си. Купуваше превъзходно какао, захар и канела при Гайо, натоварваше всичко на гърба на някой носач, без да го изпуща из очи, отнасяше стоката в дома на оня, който е дал поръчките. Сантакрусовци не се помиряваха с индустриалното какао и това, което пиеха, трябваше да бъде обработено на ръка. Докато продавачът работеше, Еступиня се превръщаше в муха, искам да кажа, че целия ден се въртеше около поръчката, за да види дали се изпълнява най-съвестно, защото в тези неща трябва много да си отваряш очите.

Имаше дни на големи покупки и други — на дреболии; но дни без покупки — никога. Ако не купеше нещо по-едро, прахосницата не се връщаше никога у дома си без някой чифт ръкавици, някоя безопасна игла, някакъв прах за почистване на метали, някой пакет фиби или каква да е джунджурия от пазарите „всичко за реал“. На сина си тя носеше безброй подаръчета: вратовръзки, които той не ползуваше, копчета, които никога не си слагаше. Хасинта приемаше с удоволствие всичко, което свекърва й носеше за нея, и го прехвърляше на неомъжените и омъжените си сестри освен някои неща, чието преотстъпване не й позволяваха. Госпожа Санта Крус изпитваше истинска страст към бельото и към покривките. От дюкяна на брат си тя донасяше цели топове най-фино холандско платно, батиста и Мадаполам. Дон Балдомеро II и дон Хуан I имаха дрехи за цял век.

И двамата ги снабдяваше с тютюн Барбарита. Първият пушеше пури; вторият — цигари. Еступиня се нагърбваше да донася тези опасни артикули от един хитрец, който ги продаваше тайно, и когато прекосяваше мадридските улици с кутиите под зеленото си наметало, сърцето му туптеше от наслада, като преценяваше удара, който нанасяше на националния доход, и си припомняше красивите младежки години. Ала през либералните 1871 — 1872 години вече беше друго… Стопанската полиция не си усложняваше много живота. При все това безразсъдният контрабандист би желал да има една лоша среща, за да докаже на целия свят, че е човек, способен да разори хазната, ако си намисли това. Барбарита разглеждаше кутиите и техните марки, пазареше ги, душеше тютюна, избираше това, което и се струваше най-добро, и плащаше много добре. Дон Балдомеро имаше винаги един колкото разнообразен, толкова и великолепен асортимент. А от упоритите навици на бившия продавач на сегашния добър господин му беше останал навикът да запазва най-хубавите пури за неделните дни.