Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (125)

2

В понеделник следобед доня Лупе се върна в къщи към пет часа много наконтена.

— Папитос, идвал ли е някой?

— Господинът с бялата брада.

— Някой друг? Да е идвала Маурисия?

— Не, госпожо… Тая сутрин я видях на вратата на гостилницата до площад „Лавапиес“. Живее тук наблизо… „Лельо Маурисия, елате, че госпожата ви чака…“ Отвърна ми ей тъй: „Кажи й на тая лелка, че ако иска да си пласира кърпите, да ги пласира сама и да си гледа работата…“

— Ама че възпитание! — възкликна госпожата малко разсеяно.

Папитос, която същата сутрин беше наказана, тъй като бе купила от пазара една развалена мерлуза, реши, че на господарката още не й е минал гневът и се разтрепера, не откъсвайки очи от ръцете й. Възпитателният гняв обаче бе отлетял от душата на доня Лупе в резултат на чувства от съвсем друг порядък и на крайното изумление, което я бе обзело от един час насам.

— Слушай, Папитос — рече й тя. — Отваряй си ушите, и внимавай какво ти заръчвам. Налага се пак да изляза. Ще сложиш масата на господин Николас и на господин Макси; той обаче ще се върне много по-късно от брат си. Гледай да не направиш всичко наопаки. На свещеника най-напред сервирай развалената мерлуза, която донесе сутринта и която е почнала до вони… Осоли я добре, оваляй я в повечко брашно и я изпържи. Поднеси му я нарязана, ще я изгълта, без да разбере добра ли е или не. Той е като акулите, яде всичко, каквото му подхвърлиш. За десерт му дай орехите и гроздовия сок, ясно ли е? Сложи му каната да видим дали ще го изпие. Ферментирал е и няма на кого друг да го дадем… Ако младият господин Макси се върне преди мен, ще му сервираш първо един от двата телешки котлета, по-големия, а за десерт му дай пастите, които донесе тая сутрин сладкарят, и от дюлевия мармалад, който аз ям. Внимавай да не направиш всичко наопаки.

Когато й даваха такива доказателства за доверие, обличайки я във власт, прислужницата израстваше в собствените си очи и суетата изостряше вниманието й, а това й помагаше да изпълнява задълженията си безупречно. Доня Лупе я познаваше много добре и бе сигурна, че заповедите й ще бъдат изпълнени. Папитос кимна с разбиране и се усмихна негодницата, мислейки си, без съмнение, за количеството сол, в което при всички случаи щеше да овъргаля мерлузата за младия господин Николас.

Доня Лупе остана известно време във всекидневната, без да мърда от креслото, в което бе седнала щом влезе, с манто, подпряла лице с ръка и замислена. Удивлението й още не бе преминало, а и едва ли щеше скоро да премине. Беше посетила Фортуната у дома й и тя й бе дала хиляда дуро, за да ги вложи, както намери за най-добре… Не бе поискала и разписка… Много скоро госпожа Хауреги се усъмни да не би банкнотите да са фалшиви… Ами, бяха по-истински от слънцето! Това доказателство за доверие към нея проникваше в душата й, защото бе не само доверие към честността й, но и към умението й да прави от парите пари… Освен това Фортуната бе дала да се разбере по време на разговора, че притежава акции в банката, но не бе казала колко са. Откъде идваше това богатство? Може би Хуанито Санта Крус… Може би Фейхо… Най-странното бе, че поради внезапните изблици на търпимост в душата й доня Лупе се мъчеше да повярва в почтения произход на тоя капитал. За някои хора парите крият истинско очарование, защото те смятат, че доброто трябва да има и добър произход!… „Защо да не е вярно това за разкаянието? — мислеше си тя. — Само едно не мога да си обясня… В началото Фейхо ми каза, че била в окаяно състояние… В най-плачевно състояние и ядяла от спестяванията си. Значи това са остатъците!… С една дума, нека обърнем страницата и разгледаме нещата безпристрастно, да не правим прибързани заключения, преди да разполагаме със сигурни данни. Кой би посмял да осъди себеподобния си, преди да го изслуша? Би било жестоко и несправедливо. Варварство е винаги да мислим най-лошото. Но да побързам, че ако закъснея, може и да не заваря дон Франсиско в къщи… Той ще каже какво да правим с тия парички.“

Докато слизаше по стълбите, мислите й взеха друга насока. „Колко е красива само! Ужасно красива. И все тъй скромна… Сякаш и на мравката път ще направи. За малко да припадне, като влязох. Не се преструваше… Може да е всякаква, но театър не разиграва, няма такива дарби. Колкото до обноските, забравила е всичко, на което я бях научила… Ще се наложи да започнем отново… И с езика й е същото. Не направи и най-малкия намек за събитията от миналата година. Ще рече, и с право, че е опасно да ровим в тия неща.“

Доня Лупе отсъствува от къщи три дълги часа. Като се прибра, Николас бе вечерял и излязъл, а Максимилиано привършваше яденето си. Първият въпрос на господарката към Папитос бе относно заповедите, които й бе дала.

— Не остави и троха — отвърна момичето, като посочи блюдото, в което бе сервирала мерлузата.

— Каза ли нещо?

— Не можа, понеже не спря да лапа.

Доня Лупе се усмихна. Увери се също, че Максимилиано е бил обслужен съобразно заповедите й и след като се преоблече, се разпореди за своята вечеря, която бе от най-скромните. Когато влезе в трапезарията, Макси не бе вече там. Половин час по-късно го свари в стаята му да седи на тъмно, облакътен на масата, подпрял глава с ръце и сграбчил косата си, сякаш искаше да я изскубе. Като го видя толкова тъжен, госпожа леля му каза:

— Хайде, човече, недей така. Не бива да го вземаш толкова надълбоко… Което бог е рекъл да стане, става. Случат ли се веднъж нещата, няма как да избягаш от тях.

— Видяхте ли я? — запита Макси, като изостави най-сетне напрегнатата си поза и погледна леля си с тревога.

— Да… Така ми беше досадил, че накрая… Ами нищо, видях я и не ме изяде. Все същата неумела глупачка си е.

— Погрозняла ли е?

— Погрозняла? Ама че го рече. Красавица над красавиците. В очите й като че греят всички звезди от небето. На някои хора мизерията им понася.

— Как, изпаднала е в бедност? Изпитва нужда? — възкликна момчето и се размърда неспокойно върху стола. — Това не бива да се допуска…

— Не казвам, че гладува, предполагам… Положението й не е от най-цветущите. Ако вярвам на думите й, днес в четири часа следобед е хапнала само къшей вчерашен хляб и парченце шоколад, а на обед малка порция бял дроб.

— Господи! И вие допускате това? Бял дроб…!

— Може би това е наказание — произнесе вдовицата с онзи тон на простодушна убеденост, който възприемаше, когато искаше да си поиграе с доверчивостта на своя племенник, както котка с топка хартия.

— Откровено казано, лельо, това да гладува… Не й прощавам, невъзможно е… Уверявам ви, че… никога, никога, никога…

— Вече съм ти казвала, че е неблагоразумно да се кълнеш толкова категирично за нещо, което се отнася до човешки дела. Виждаш какво стана с бедния дон Хуан Прим, който също се кълнеше.

— На мен няма да ми се случи същото, което сполетя дон Хуан Прим, защото знам какво говоря… Сдобряването зависи от мен, а аз не съм съгласен… Но сега да не говорим за това. Въпреки че няма да има помирение, мъчно ми е, дето гладува. Налага се да й помогнем.

— Добре, ще се върна при нея. В същност нещо друго ми дойде наум. Защо не отидеш ти?

— Аз! — възкликна възбудено Макси и усети косата му да настръхва.

— Да, ти. Защото си навикнал да ти дават всичко наготово. Това е деликатен въпрос. Не ми се ще да поемам отговорност. Не си вече дете и сам трябва да решаваш тия неща.

— Аз! Да отида аз! — промърмори младият аптекар, като се разтрепера и усети студ. Втрисаше го само като си помислеше за това.

— Ти, да, ти. Стига с тия твои страхове и колебания. Ако искаш да го направиш, направи го, ако ли не, откажи се.

— Нямам време — каза Рубин и след тоя несериозен довод изведнъж се успокои.

Доня Лупе отново настоя със суров глас, че сам трябва да разреши въпроса със сдобряването, редно е да види Фортуната и да постъпи според впечатлението, което добие. Тъй дълго го мъмри, че накрая бедното момче обеща да отиде. На следващия ден, като остана за малко свободен в аптеката, пое към улица „Таберниляс“ ни жив, ни умрял, като се чудеше какво да каже и какво да премълчи, а коремът го стягаше като пред изпит. Като стигна и разпозна номера на къщата, го хвана такъв страх, че избяга и от улицата, и от квартала…

На другия ден направи втори опит и успя да влезе през портала, но спря пред остъклената врата, зад която почваше стълбището. Мисълта да се качи го ужасяваше, от главата му се бе изпарило всичко, което възнамеряваше да й каже. Постоя известно време, обзет от страхотни колебания, докато не го споходи тревожната мисъл: „Ами ако сега слезе и ме свари тук…“ И хукна надолу по улицата, без да смее да се обърне. Опитът на третия ден не доведе до по-добър резултат, докато накрая, объркан и обзет от досада, реши да се обясни с жена си в писмена форма. На път към улица „Аве Мария“ разсъждаваше, че трябва да изпълни писмото с много строгост и съвсем мъничко снизходителност, не повече от зрънце милосърдие, колкото за подправка. Възнамеряваше да я уведоми, че не е в състояние да я прибере в къщи, но че с течение на времето… Ако покаже, че се е разкаяла… С една дума, епистолата щеше да стане идеална. Прибра се у дома възбуден от тия мисли и планове и когато се отправи към стаята си и чу гласа на леля си, която го викаше от всекидневната, като че ли в сърцето му забиха игла… Влезе във всекидневната и… какво видяха очите му, боже всемогъщи! Господи, който правиш от невъзможното възможно! В стаята беше Фортуната, изправена и бледа, сякаш я водеха към лобното й място…

Максимилиано не предаде богу дух по някакво чудо… Каза ах! и замръзна като статуя. Тя също мълчеше и погледите, които хвърляше, падаха на земята като олово. Накрая, когато стигна до последната степен на смущение и объркване, момъкът направи опит да проговори и произнесе нещо като добър вечер, след това: Помислих, че… а после: Та значи вие, лельо…

— Не, аз не се бъркам — обяви доня Лупе, която седеше на стола, сякаш председателствуваше събрание. — Чисто и просто я доведох, за да решите очи в очи… Фортуната, седни.

Максимилиано си спомни за унижението и душата му се разбунтува против тази тайнственост, която бе по-скоро рожба на нуждата, отколкото на убеждението.

— Струва ми се, че е преждевременно — рече той и напусна стаята.

След малко леля му влезе при него в стаята и каза:

— Строгият ти тон ми харесва. Но обстоятелствата. Не ми каза, че е крайно необходимо да й отпускаме някакви средства за да преживява? Да не би да си въобразяваш, че можем да поддържаме две къщи?

Безпорядъкът, които цареше в главата на момчето, не му позволи да се вслуша в тия доводи. За него щеше да бъде все едно, ако леля му говореше за четири хиляди къщи вместо за две.

— Оставете ме — рече той, готов да се разплаче. — Сам бог ме е изоставил.

— След като вече е дошла, не може да си отиде — продължи с тих глас доня Лупе. — Ще я настаним в стаичката до моята. И край. Ах, все до мен опират тия разправии и сдобрявания! Разбираш ли какво ти казвам? Ето ви случай да се ругаете, колкото си искате, или да се обясните за всичко, което сметнете за нужно. Аз си измивам ръцете. Мен не ме бъркайте във вашите разправии. Ако искате да се съберете, сега му е времето, ако не искате, също. Достатъчно голяма услуга ви правя, като ви предоставям къщата си, за да се огледате един друг и разберете ще има ли мир, или няма да има. И, за бога, не ми създавайте повече главоболия. Ако с течение на времето се окаже, че спогодба няма да има, край. Само не ми създавайте главоболия, за бога, не ми създавайте главоболия.

Последните думи произнесе на висок глас вече в коридора, тъй че ги чуха отлично Папитос в единия край на жилището и Фортуната в другия. От този следобед Фортуната остана при тях. Положението й не бе за завиждане, понеже съпругът й почти не й говореше. На масата разговорът се поддържаше от Николас. На втория ден Фортуната каза на доня Лупе, че си отива и това даде повод на госпожата да излезе в коридора и да се развика: „За бога, не ми създавайте главоболия, не издържам вече. Правете каквото щете.“ Но въпреки това съпругата не си отиде. На третия ден Макси наруши сдържаността и мрачното мълчание, което цареше между двамата съпруги, като подхвърли няколко думи; по-късно отделни фрази, а след студените изречения дойдоха и хладните. Най-сетне си позволи да говори с весел тон. На петия ден се усмихваше, като я гледаше. На шестия Фортуната го слушаше внимателно и учтиво; на седмия при всеки спор на масата Макси вземаше нейната страна; на осмия вече я потупваше по рамото; на деветия госпожа Рубин гледаше съпругът й да е облечен добре, преди да излезе, а на десетия прекараха около четвърт час, шушукайки си насаме в един ъгъл на всекидневната; на единадесетия, като се върна у дома, Макси й стисна силно ръката и на дванадесетия доня Лупе възкликна също като свещеник, който запява Осанна!

— Още малко и ще се разлигавите. За бога, не ми създавайте главоболия. Ако толкова ви се ще да се сдобрите, защо са тия глезотии? Хубаво правя аз, че не се меся, благословена да съм.

Тъй се осъществи това помирение, това връщане към законния живот. То бе от онези събития, които идват неизвестно как; съдбоносни моменти в историята на семейството, каквито са сходните на тях в историята на народите; събития, които мъдреците предугаждат, сведущите вещаят, без сами да знаят на какво се базират, събития, които стават действителност неизвестно по какъв начин, защото, въпреки че приближаването им се чувствува, не се вижда скритият механизъм, който ги предизвиква.