Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (136)

9

Два дни след сблъсъка с Хасинта доня Лупе отново предложи на племенницата си да посетят Маурисия. Кой знае какво щеше да каже доня Гилермина, ако не отидеха! Фортуната измисли някакъв предлог да откаже и доня Лупе отиде сама. Бе празникът на свети Исидро и разпродажби в заложната къща нямаше. Към десет часа се върна много възбудена, влезе в стаята, където племенницата й шиеше, и каза:

— Дъще, помоли се за бедната Маурисия.

— Умряла е! — възкликна Фортуната, разтърсена отдън душа.

— Да, в девет и половина. Сякаш чакаше да се появя, за да си отиде… Горкичката! Ужасена съм. Ако знаех, нямаше да отида. Тия сцени не са за мен. Когато пристигнах, още беше в съзнание. Толкова искаше да те види! Каза, че те обича повече от всеки друг и щом отиде на небето, ще помоли бог да те направи щастлива. Искрено казано, щом я чух да говори така, разбрах, че ще свърши, а Севериана ми рече, че предишната нощ на два-три пъти им се сторило, че изстива в ръцете им. Бедната, болките бяха толкова силни, че дъхът й секваше… Забелязах също, че гласът й излиза като от огромна делва и идва сякаш нейде отдалеч… Лицето й гореше, а очите й бяха хлътнали и блестяха. Гилермина бе седнала до възглавието й и непрекъснато я прегръщаше и целуваше, като й повтаряше да мисли за господ, който е страдал тъй много, за да ни спаси. Да видиш само как изведнъж изгуби човешки вид, дъще! Стана морава, започна да удря с ръце и да бълва едни думи… Беше ужасно. Тъкмо тогава пристигна отец Нонес, когото Гилермина бе пратила да извикат, за да й помогне, но всичко бе напразно. Клетата болна нито можеше да чуе какво й говорят, нито бе в състояние да възприема религиозни наставления. На светицата тогава й хрумна щастлива мисъл. Даде й да изпие чаша херес, пълна догоре. Маурисия стискаше зъби, но накрая, изглежда, подуши миризмицата, защото зина и я изпи на един дъх. Как се облизваше, горката! Успокои се и туп! — главата й падна на възглавницата. Тогава Гилермина й пъхна един кръст в ръцете и взе да я пита дали вярва в бога, готова ли е да се предостави на милостта му и на милостта на Светата дева, на тия и тия светци, а тя отвръщаше, с „да“, като кимаше с глава… Отец Нонес бе коленичил и се молеше, та се късаше. Запалиха една свещ и мога да те уверя, че миризмата на восъка, молитвите и цялата тая гледка ми преобърнаха стомаха и ми опънаха нервите като струни на китара. Не исках да гледам, ала любопитството… там е работата… ме караше да гледам. Очите на Маурисия хлътнаха толкова дълбоко, сякаш се залепиха на тила й, а носът и, нейният тъй красив нос, се изостри като нож. Повишавайки глас, Гилермина я съветваше да отдаде душата си на кръста, казваше й, че бог ще й прости, че тя й завижда, задето отива направо в рая и още много други неща, които можеха да разплачат всекиго. Главата на Маурисия клюмаше, клюмаше… След това раздвижи устни и изкара върха на езика си, сякаш искаше още веднъж да се оближе… Чухме глас, който сякаш идваше от някоя бъчва в мазето. На мен ми се стори, че каза още, още… Другите, които бяха там, твърдяха, че е рекла вече. Все едно, че е искала да каже: „Вече виждам рая и ангелите.“ Глупости, каза само още… сиреч, още херес. Гилермина и Севериана приближиха до лицето й едно огледало и го подържаха известно време… След това всички заговориха на висок глас. Маурисия беше вече на онзи свят; беше станала виолетовосиня. За десет минути така се промени, че нямаше да я познаеш. Но Гилермина… Каква жена! — продължи вдовицата на Хауреги, след една тъжна пауза, в която се видя бялото на очите й. — Ще повярваш ли, че я преоблече собственоръчно? И за родна дъщеря не би направила повече. Тя е изми, тя е облече, тя й сложи одеждата… и бе тъй спокойна! Щеше ми се и аз да помогна, но, чистосърдечно казано, не ставам за тия неща. Струваше ми се естествено да предложа услугите си. Много добре знаех, че светицата нямаше да отстъпи никому първенството в това дело, което й е станало като занаят. Но предложих услугите си, предложих ги. Човек трябва да е навред и да се показва в добра светлина. Вярвай ми, че и малкото, което сторих, има стойност, защото и най-малкото в тия неща за мен е истинска жертва, докато за госпожата не е, защото е свикнала да се върти край болни и покойници, също като сестрите от ордена на милосърдието. Трябваше да я видиш. Все същото румено лице, все същата лека и енергична походка. Когато свърши, си поговорихме в стаичката за Маурисия, за многото мизерия в Мадрид и за това, че благодарение на добрите души „като вас“, тъй рече, се поправят много злини. „А племенницата ви защо не дойде? — запита. — Завчера ми обеща чифт панталони на мъжа си.“

— Ах, да! — спомни си Фортуната. — Не мислете, че съм забравила. Вече ги отделих настрана. Предназначени са за един музикант, който свири на корнет ли, на тромбон ли, нямам представа. Ще ги пратя по Севериана.

— Аз ще се заема — отвърна доня Лупе, давайки й да разбере, че има намерение да се върне там.

— Не, ще ги загъна и ще ги отнеса — каза племенницата, изведнъж обзета от желание да отиде в дома на покойната. — Ще вземем по едно дуро, ако случайно поискат за погребението.

— Не е лоша идея. Но трябва да ги дадем лично на Гилермина, тя умее да благодари. А, забравих да ти кажа нещо. Тя ме покани да посетя приюта й, по-точно ни покани двете. Ще отидем. Ще облека новото палто, а ти ще си сложиш фустата, дето си намислила да си ушиеш. Сигурно ще трябва да пуснем нещо в кутията за милостиня, но няма значение. Подписките ме нервират мен, от кутиите за подаяние не ме е страх.

Влезе Папитос и господарката й заповяда да свари чай, тъй като стомахът й не е в ред. Госпожата бе все още с манто и ръкавици, но докато облекчаваше с думи духовното си бреме, реши да се преоблече. Беше донесла един пакет с нещица, които купи пътьом с надеждата да събудят апетита на Макси. Балестер бе препоръчал да му дават сурово месо, но тъй като Макси отказваше да го яде, доня Лупе реши да го храни с дреболии, сърца от птици и да не му дава косидо и варива. За десерт му бе донесла португалски черни сливи.

Фортуната не обърна внимание на всичко това, бе заета изцяло с мисълта за посещението в приюта на доня Гилермина. Тъкмо оттам щеше да вземе сирачето, което искаше да осинови. Ами ако онова момченце, което чичо Пепе Искиердо искаше да продаде на Хасинта, още се намира в приюта? Какъв късмет, Исусе! Какъв удар! Нека видят, да, нека всички видят, че и тя също…

Но скоро се случи нещо, което напълно обърка плановете й за осиновяване на сираче. На следния ден, след като отклониха настойчивото предложение на Макси да ги отведе в „Сан Исидро“, отидоха на улица „Мира ел Рио“, както бяха обещали. Фортуната се страхуваше от това посещение по много причини, не на последно място и заради мъката, която щеше да изпита, като види тленните останки на Маурисия. Изплашена и обзета от нерешителност, остана в стаичката, където седеше доня Фуенсанта, наметната с черен шал. Савериана влизаше и излизаше час по час. Очите й я издаваха, че е плакала и върху раменете й също имаше черен шал. През открехнатата врата Фортуната зърна в ковчега краката на Мъжкараната и не посмя да се приближи и да я види цялата. Изпитваше мъка и ужас и не можеше да забрави последните думи, които бе казала нещастната й приятелка: „Най-напред ще помоля бога и ти да умреш, за да бъдем заедно на небето.“ Въпреки че се смяташе за неудачница, съпругата на Рубин се бе вкопчила здраво в живота. Маурисия бе казала една глупост. Всеки умира, когато му дойде редът, това е истината. Доня Лупе, която отиде да види покойната, така се развълнува, че излезе.

— Дъще моя — прошепна тя на племенницата си, — не мога да гледам тия погребални неща. Ще ми стане зле. Смъртта ме потриса, а не е да речеш, че съм страхлива. Никоя болест, само смъртта може да ме изплаши. От нея се страхувам… Оттук отивам в заложната къща. Имам нужда от въздух. Ти остани от благоприличие, светицата е вътре. Дръж моето дуро, ако случайно ти потрябва за подписчицата. Щом отнесат тялото, си отиваш в къщи. Хайде.

Когато племенницата на вдовицата на Хауреги остана сама, застана тъй, че да не вижда обутите в красиви ботинки от светла кожа нозе на Маурисия. Тия прекрасни нозе никога повече нямаше да стъпват по земята. Появи се Фуенсанта и й каза няколко думи. Миг по-късно вратата на стаята с покойната се отвори и Фортуната потрепера цялата, стори й се, че влиза Маурисия… Но не, беше Гилермина. С влизането в стаята очите й се втренчиха в младата жена и тя отново се изплаши. Светицата тръгна към нея и я гледаше, сякаш я вижда за първи път.

Докосна я леко по ръката и каза:

— Трябва да говоря с вас.

— С мен?

— Да, с вас — повтори доня Гилермина и отново я докосна, а Фортуната изпита чувството, че докосването тръгва по ръката й нагоре и стига до сърцето й.

— Две думички — каза светицата, но след това се поправи. — Малко повечко ще бъдат.

Фортуната видя на лицето й известна строгост и се накани да каже нещо, но другата не й даде време, улови я за ръката, както се улавя мъж, и рече:

— Елате оттук. Бързате ли?

— Не, госпожо…

— Не си тръгнах по-рано, за да видя дали ще дойдете. И снощи ви чаках, но не пожелахте да се появите.

Отведе я в жилището на доня Фуенсанта и влязоха в една доста разхвърляна стаичка, в която имаше повече сандъци, отколкото столове, и два скрина, Гилермина затвори вратата и като покани Фортуната да седне на стола, сама седна на близката ракла.