Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

Хуанито разпозна номер единадесет на вратата на един магазин за птици и яйца. Оттам трябваше да се влезе без съмнение, като се стъпва по пера и черупки. Той попита две жени, които скубеха кокошки и пилета, и те му отговориха, сочейки един параван, че това е входът за стълбището на номер единадесети. Портал и дюкян бяха едно и също нещо в това здание, характерно за примитивния Мадрид. И тогава Хуанито си обясни защо Еступиня носеше толкова често пера от различни птици, полепнали по ботите му. Полепвали са, както бяха полепнали и по него, колкото и да внимаваше да избягва да стъпва там, където имаше пера и тук-таме кръв. Беше болно да се гледат тия клети гадинки, които едва оскубани, биваха обвесвани за главата, но запазваха опашката като жестока подигравка над мизерната им съдба. Вляво от входа Дофина видя сандъци, пълни с яйца, запаси, изглежда. Ненаситността на човека няма предели и той жертвува за апетита си не само настоящите, а и бъдещите кокоши поколения. Отдясно, в продължението на тоя мрачен курник, един наемен убиец, изцапан с кръв, удушаваше птиците. Извиваше шиите им с онази сръчност и плавност, която дава навикът, и едва пуснал една жертва, която предаваше още агонизираща на скубачките, хващаше друга, за да й приложи същата милувка. Навсякъде имаше огромни кафези, пълни с пилета и петли, които подаваха червените си глави между пръчките, жадни и изтощени, за да си поемат малко въздух, и дори там злочестите затворници се кълвяха за това ти си подаде човката повече от мен… сега е мой ред да си подам цялата шия.

След като беше оценил това далеч не приятно зрелище, застоялата миризма на курник и пърхането на крила, клъвванията и кудкудякането на толкова жертви, Хуанито се залови с прословутите гранитни стъпала, вече черни и изтрити. Действително приличаше на изкачване на замък или държавен затвор. Облицовката беше от зидария, покрита с гипс, а той — на черти и с неприлични или глупави надписи. Откъм най-близката до улицата страна здрави железни решетки допълваха феодалния облик на зданието. Като минаваше край вратата на едно от жилищата на мецанина, Хуанито я видя отворена и както си е редно, погледна вътре, понеже всички събития тук възбуждаха до висша степен неговото любопитство. Помисли, че не ще види нищо, а видя нещо, което изведнъж го впечатли — хубава, млада, висока жена… Тя сякаш беше нащрек, подбудена от любопитство, подобно на неговото, желаеща да разбере кой ли, по дяволите, се качваше в такъв час по проклетата стълба. Момата беше с ясносиня забрадка на главата и голям шал на раменете. В мига, в който видя Дофина, тя се накокошини, искам да кажа, направи туй характерно извиване в дъга на ръцете и повдигане на раменете, с което мадридчанките от народа се сгушват в шала си, движение, което им придава известна прилика с кокошка, която наперва перушината си и се надува, за да се върне после към естествения си обем.

Хуанито не беше стеснителен. И като видя момичето и забеляза колко е хубаво и колко добре беше облечено, прииска му се да пофамилиарничи с него.

— Тук ли живее — попита го той — господин Еступиня?

— Дон Пласидо ли?… На най-последния, горе — отвърна девойката, като направи няколко крачки напред.

А Хуанито си помисли: „Ти излизаш, за да ти видя красотата. Хубави ботинки…“ Мислейки си това, той забеляза, че момичето вади изпод шала ръка с яркочервена ръкавица без пръсти и я поднася към устата си. Фамилиарността преливаше у младия Санта Крус и той не се въздържа да каже:

— Какво ядете, рожбо?

— Не виждате ли? — отвърна то, показвайки му го. — Яйце.

— Сурово яйце!

С много изящество момичето за втори път поднесе към устата си пробитото яйце и си смукна още веднъж.

— Не зная как можете да ядете тия сурови лиги — каза Санта Крус, като не намери по-добър начин да завърже разговор.

— По-добре от готвени. Искате ли? — възрази то, предлагайки на Дофина това, което беше останало в черупката.

Между пръстите на момичето се стичаха пихтиести прозрачни лиги. Хуанито изпита изкушение да приеме предложението, ала не — отвращаваха го суровите яйца.

— Не, благодаря.

Тогава то го доизпи и хвърли черупката, която се разби в стената на по-долната отсечка на стълбите. Момичето бършеше пръстите си с кърпичка, а Хуанито размисляше накъде да поведе разговора, когато долу се чу един страховит глас, който каза: „Фортуната-а-а!“ Тогава момичето се наведе през парапета и нададе едно „идвам“ с такъв пронизващ писък, че Хуанито си помисли, че му се пукват тъпанчетата. Туй „идвам“ прозвуча като пронизително стържене на стоманен лист, плъзгащ се върху друг. И като нададе тоя звук — достойно пеене за такава птичка, — момата се хвърли така пъргаво надолу по стълбите, сякаш се търкаляше по тях. Хуанито я видя да изчезва, чу шума от дрехите й, които метяха каменните стъпала, и помисли, че тя ще се пребие. Накрая всичко заглъхна и младежът наново предприе мъчителното си изкачване. По стълбите не срещна вече никого, и муха дори, нито чу друг шум освен тоя на своите собствени стъпки.

Когато Еступиня го видя да влиза, изпита такава радост, че без малко да оздравее мигновено само от задоволство. Дърдоркото не беше в леглото, а в един фотьойл, защото ложето го отегчаваше, долната половина на тялото му не се виждаше, тъй като беше опаковано като мумия и увито в одеяла и различни дрипи. Черната плетена шапчица, която ползуваше в църквата, покриваше главата му, включително и ушите. Болният се отегчаваше повече от нямане с кого да говори, отколкото от ревматичните болки, понеже жената, която го обслужваше, някоя си доня Брихида, хазяйка или домоуправителка, беше много необщителна и неразговорлива. Еступиня не притежаваше никакви книги, понеже нямаше нужда от тях, за да се образова. Неговата библиотека беше обществото, а неговите учебници — топличките думи на живите. Неговата наука беше християнската му вяра и дори за молитва не се нуждаеше от молитвеници, нито от сборници, понеже знаеше всички молитви наизуст. Напечатаното за него беше музика, заврънкулки, които не стават за нищо. Един от хората, от които най-малко се възхищаваше Пласидо, беше Гутенберг[1]. Ала отегчението от болестта му го накара да пожелае компанията на някой от тези неми разказвачи, които наричаме книги. Бе претърсено навсякъде и не се намери нищо напечатано. Най-сетне доня Брихида намери в прашната ракла едно книжище, притежание на някой си свещеник, който бе живял в същата сграда някъде към четиридесета година. Еступиня го отвори със страхопочитание — какво се оказа? — Единадесетият том от „Червен бюлетин на епархия Луго[2]. Примири се значи с него, понеже нямаше друго. И го погълна целия от край до край, без да пропусне буква, като произнасяше правилно сричките шепнешком като при молитва. Никакво препятствие не го спираше в четенето му, понеже когато насреща му изскочеше някой дълъг и неразбираем латински израз, той го захапваше без колебание. Пасторалите, синодалните и папските послания и останалите занимателни неща, които книгата съдържаше, бяха едничкото лекарство за тежката му самота и най-хубавото в случая бе, че взе да се пристрастява към тъй блудкавото ястие и някои пасажи изчиташе по два пъти, като дъвчеше думите с усмивка, която би накарала всеки неосведомен наблюдател да повярва, че дебелият том е на Пол дьо Кок[3].

— Много хубаво нещо — каза Еступиня, прибирайки книгата, като видя, че Хуанито се смее.

И беше толкова благодарен за посещението на Дофина, че само го гледаше, наслаждавайки се на хубостта му, на младостта и елегантността му. И двадесет пъти да бе негов син, нямаше да го съзерцава с по-голяма любов. Потупваше го по коляното и го разпитваше най-подробно за всички в къщи — от Барбарита, която беше номер едно, до котката. Дофина, след като задоволи любопитството на приятеля си, на свой ред му зададе въпроси относно съседите в тая ограда.

— Добри хора — отговори Еступиня, — има само няколко наематели, които малко нарушават спокойствието през нощта. Имотът принадлежи на господин Морено Исла и може би аз ще го управлявам от идната година. Той го иска, майка ти ми говори вече за това и аз отговорих, че съм на негово разположение… Хубав имот — с основа от кремък, която е едно чудо… каменно стълбище, сигурно си видял вече; само дето е малко дългичко. Следващия път, ако искаш да съкратиш трийсет стъпала, влез през „Букетът от лилии“, обущарницата, която е на площада. Ти познаваш Дамасо Трухильо. Ако пък не го познаваш, щом кажеш: „Отивам да видя Пласидо“, ще те пусне да минеш.

Еступиня остана повече от седмица в къщи, без да излиза, и Дофина ходеше всеки ден да го вижда, всеки ден!, на което нашият човек не можеше да се нарадва; но вместо да влиза през обущарницата, Хуанито, когото без съмнение стълбата не уморяваше, влизаше винаги през заведението за яйца на улица „Кава“.

Бележки

[1] Йохан Гутенберг (ок. 1400–1468), немски изобретател, сложил начало на съвременното книгопечатане. — Б.пр.

[2] Град в Испания, столица на едноименна провинция. — Б.пр.

[3] Френски писател (1773–1871), автор на хумористични и леки романи, на мода по онова време. — Б.пр.