Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (52)

1

Известният златарски магазин, който от незапомнени времена си бе под колоните на „Платериас“ между улиците „Каса“ и „Сан Фелипе Нери“, изчезна, ако не се лъжа, в първите дни след революцията от 1868 г. На една и съща дата паднаха, впрочем, две вековни неща — тронът и тоя дюкян, който ако не беше толкова стар, колкото испанската монархия, то поне беше по-стар от Бурбоните, тъй като бе основан в началото на 1640 г., както гласеше лошо изписан надпис по рафтовете му. Упоменатият магазин имаше само една врата, а над нея — краткият надпис „Рубин“.

Федерико Руис, който преди години имаше манията да пише статии за „Тъмните, но несъмнени следи на израелската раса в съвременна Испания“ (от които статии издателите на списанието направиха безплатна листовка), твърдеше, че фамилното име на Рубин е еврейско и е било използувано от някои покатоличени евреи, останали тук след изселването. На улица „Миланесес“, на улица „Месон де Паньос“ и на „Платериас“ се бяха приютили различни семейства на бивши богоубийци^[1], чиито последни издънки бяха стигнали до нас вече без физиономичен и етнографски характер. Тъй пишеше плодовитият публицист и отделяше половин статия, за да докаже, че истинското име на Рубин е Рубен. Тъй като никой не му противоречеше, той се впускаше да доказва всичко, което му скимне, с тая съвестност и с тоя честен ентусиазъм, дето някои днешни мъдреци влагат в ерудирани трудове, които читателите не четат и за които издателите не плащат. Просто не ги публикуват. Не бих искал да се бъркам, но ми се струва, че цялото онова юдейство на моя приятел беше просто резултат на хрема в мозъка. И той изхвърлеше досадните секрети, както много други правят това според времето и обстоятелствата. Известно ми е, че дон Николас Рубин, последен собственик на споменатия магазин, беше стар християнин и че дори и през ум не му е минавало, че неговите деди са фарисеи с опашки или носести палачи, от ония, които се появяват в пасосите^[2] през Страстната седмица.

Смъртта на този дон Николас Рубин и кончината на магазина съвпаднаха. Открай време дълговете подриваха фирмата и тя се крепеше на личното уважение, което кредиторите изпитваха към нейния собственик. Причината за краха, според мнението на всички приятели на фамилията, бе лошото поведение на съпругата на Николас Рубин, скандална жена, която живееше в несвойствен за класата й лукс и с това даде повод да се говори за нейните увлечения и интриги. Различни и необясними редувания имаше и в този брак, който, още щом беше сключен, фактически бе разтрогнат, а съпругът минаваше от най-варварските мъчения към най-срамната търпимост. Пет пъти гони от къщи жена си и толкова пъти я прие отново, след като плащаше всичките й дългове. Говорят, че Максимилиано Льоренте била хубава жена и обичала да се харесва на тия, които не ги свърта в прозаичната теснота на един дюкян. Бог си я прибра през 1867, а на следната година пресели във вечността бедния Николас Рубин, свършил от спукване на разширени вени, като остави на децата си в наследство само омразната семейна и търговска репутация и един огромен дълг, който трудно можа да бъде заплатен от запасите на магазина. Кредиторите отнесоха всичко, дори и рафтовете, които послужиха само за дърва за горене. Те бяха от времето на херцог Оливарес^[3].

Тоя несретен търговец имаше трима сина. Обърнете внимание на имената им и на годините, на които бяха, когато умря баща им:

Хуан Пабло — двадесет и четири годишен;

Николас — двадесет и пет;

Максимилиано — деветнадесет.

Никой от тримата не приличаше на другите двама по лице, нито по телосложение и само при много добро желание се откриваше семейната им прилика. От тези различия в лицата на тримата дойде без съмнение злата мълва, че въпросните синове са от различни бащи. Може да беше клевета, а може и да не беше; но трябва да се каже, пък читателят да си съставя мнение. Имаха нещо общо, както си спомням сега, и то беше, че всички страдаха от силни и много досадни мигрени. Хуан Пабло беше хубав, симпатичен и много добре сложен, висок на ръст, приятен и разговорлив, с буден и гъвкав ум. Николас беше недодялан, простоват, с яркочервено и надупчено като сито от шарката лице и толкова космато, че се подаваха кичури от носа и ушите му. Максимилиано беше рахитичен, жалък и апатичен по натура, напълно лишен от личен чар. Сякаш се беше родил в седмия месец, а после са го отгледали с биберон и коза.

Когато умря бащата на тези трима момци, Николас, или косматият (за да ги различаваме) отиде да живее в Толедо с чичо си дон Матео Сакария Льоренте, капелан в „Благородните девици“, който натика племенника си в семинарията и го направи свещеник; Хуан Пабло и Максимилиано отидоха да живеят при леля си от бащина страна, доня Гуадалупе Рубин, вдовица Хауреги, позната просто като доня Лупе де лос Павос, която живя най-напред в квартала Саламанка, а след това в Чамбери, жена с такива качества, че напълно заслужава цялото внимание, което ще й посветя по-нататък. В едно село в Ла Алкария^[4] братята Рубин имаха една леля от майчина страна, вдовица, без деца и богата; ала тъй като тя прашеше от здраве, наследството от тази сеньора беше само една далечна надежда.

Не им оставаше нищо друго освен да работят и Хуан Пабло започна да търси прехраната си. Той мразеше до такава степен златарските магазини, че когато минаваше покрай някой от тях, сякаш го хващаше мигрената. Захвана се с търговия на риба, свързвайки се с някакъв тип, който я получаваше на комисионна. Продаваха на едро прясна риба в кошчета или бъчви с маринована риба на самата гара или на „Пласа де ла Себада“; но още в първите месеци възникнаха такива разногласия със съдружника, че Хуан Пабло напусна рибарството и стана търговски пътник. Няколко години кръстосва по железниците със своите кутии с мостри. От Барселона до Улева^[5] и от Понтеведра^[6] до Алмерия^[7] не остана кътче, което той да не посети, като се застояваше в Мадрид колкото се може повече. Работи филцови шапки, обуща при Солдевиля и щедро разпръсна по целия полуостров различни търговски артикули, както се разпръсква върху хартия ситен пясък за попиване. Друг път разнасяше шоколади, кърпички и народни шалове, консерви, молитвеници и дори клечки за зъби. Заради усърдието и честността му и за точността, с която изпращаше събраните суми, неговите упълномощители го ценяха много. Но кой знае какво правеше, че винаги беше беден като църковна мишка и с престорен песимизъм се оплакваше от злочестата си съдба. Всичките му печалби се изплъзваха между пръстите, посещаваше много често кафенетата по време на почивка, черпеше без мярка приятелите си и си гледаше колкото се може повече живота в селищата, които посещаваше. Гибелните резултати на тази система той наричаше да се родиш без късмет. Самата разнородност и множеството стоки, с които посредничеше, снижиха скоро резултатите от неговите пътувания и някои фирми започнаха да не му се доверяват; а отегченият търговски пътник, винаги в лошо настроение, проклинайки и ругаейки дребните търговци, се стремеше към промяна в живота си и по-доходно и почтено занимание.

Паметен ден за Хуан Пабло бе онзи, в който срещна в църквата „Сан Исидро“ един свой приятел от детинство. Приятелят му беше депутат от ония, които наричаха cimbros^[8], и Хуан Пабло, който беше много сладкодумен човек, преувеличи пред него отегчението си от търговския живот и готовността си за административна работа тъй, че другият му повярва и го направи чиновник. На следващия месец Рубин стана полицейски инспектор в не знам коя си провинция. Но неговата подла звезда го беше белязала — на третия месец политическата обстановка се промени и нашият Рубин бе уволнен. Беше вкусил от номенклатурния порцион и вече можеше да бъде само чиновник или просител. Не зная какво се крие в това, но, изглежда, дори и уволнението е горчива наслада за някои натури, защото вълнението от търсенето на служба им придава сила и бодрост и затова мнозина сякаш умират в деня, в който ги назначават. Възбудимостта им дава живот, а рязкото успокоение ги убива. Хуан Пабло изпитваше неописуемо наслаждение да отиде в кафене, да злослови срещу правителството, да ускорява назначенията, да обикаля по министерствата, да дебне покровителя си по ъглите на губернаторството или на излизане от парламента, да направи скок и да се хвърли отгоре му, когато го видеше да идва. Най-сетне заповедта излезе. Но, дявол да го вземе, проклетата съдба продължаваше да го преследва, защото всички служби, които му предлагаха, бяха измежду най-противните, които човек може да си представи. Ако не беше нещо в тайната полиция, то биваше свързано със затвори или каторги.

Междувременно той се грижеше за по-малкия си брат, към когото изпитваше нежност, смесена със съжаление поради продължителните боледувания, от които бедното момче страдаше. Като навърши двадесет години, то малко укрепна, макар че винаги си имаше леки неразположения, а като го видя позасилен, Хуан Пабло реши да му даде професия, за да не се провали, както се провали той поради това, че нямаше кой твърдо да го ръководи във възрастта, в която се решава бъдещето на хората. Своето нещастие най-големият от братята Рубин отдаваше на несъответствието между вродените му способности и възможността за изявата им. „О, ако моят баща ми беше дал професия — мислеше той, — сега щях да бъда нещо в тоя свят!…“

Не закъсня и новият удар, понеже, когато мечтаеше за повишение, още веднъж му изядоха хляба. И ето че нашият човек се разхожда из Мадрид с ръце в джобовете или глупаво изчаква да се изнизват часовете в това или онова кафене. В разговори за положението, все за положението, за войната и за това, колко са безчестни, непочтени и чудовищни испанските политици! С тях трябва твърдо да се действува! Така изливат душата си повърхностните и буйните характери. И тоя път нямаше надежда за Хуан Пабло, защото неговите, които той толкова надуто наричаше „моите“, бяха свалени, а в бюрократичните сфери имаше това, дето му викат ще играе цепеница по гърба ти. Понякога нещастният уволнен чиновник проучваше съвестта си и се учудваше, че не намира в нея нищо, с което категорично да обоснове политическата си принадлежност. Защото фикс-идеи… — дал бог; беше чел много малко и подхранваше интелигентността си с онова, което слушаше в кафенетата и което пишеха вестниците. Не знаеше точно либерал ли е или не е и с най-голяма безцеремонност наричаше „доктринер“ когото и да е, без да знае какво точно означава думата. Ту усещаше в духа си, без да знае сам защо, безумен ентусиазъм на темата правата на човека, ту душата му се обливаше с наслада, когато чуеше да се говори, че правителството щяло да протака много въпросните права и накрая да ги прати по дяволите.

При такива обстоятелства, ни в клин, ни в ръкав се появи в Мадрид Николас Рубин, косматото свещениче, което също имаше своите претенции да стане не знам дали военен свещеник или свещеник в катедралата, и двамата братя проведоха много поверителни разговори, като се разхождаха сами из околностите. В резултат на това Хуан Пабло се появи един ден в кафенето някак оживен, доста непринуден в политическите си разсъждения, правейки се на пророк и изразявайки по-високомерно от всякога своето презрение към господствуващата обстановка. На тези, които се държат по този начин в кафенетата, се гледа с мъничко респект и дори с известна завист, като се предполага, че знаят държавните тайни или някаква много голяма интрига.

— Струва ми се, че приятелят Рубин — каза в негово отсъствие дон Басилио Андрес де ла Каня, който беше един от постоянните присъствуващи на масата, — не играе чисто с нас. Ако ще го назначават, да го каже категорично. Какво става, идва ли Федералната или не? Тайни!… Да помислим! Или носи клюки на дон Пракседес? Е, господа, нека му ги носи. Шпионажът не ме интересува.

Това ставаше в края на 1872 година. Внезапно Рубин каза, че отива в чужбина да промени своята дейност като търговски пътник. Той изчезна от Мадрид и след няколко месеца на събиранията в кафенето се зашушука, че бил в заговора и че дон Карлос го бил назначил за нещо като касиер или интендант в кралската си казарма. По-късно се узна, че бил ходил в Англия да купува пушки; че извършил контрабанда близо до Гетария^[9]; че дошъл дегизиран в Мадрид и преминал в Ла Манча и Андалусия през лятото на хиляда осемстотин седемдесет и трета, когато полуостровът, пламвайки от четирите страни, стана една огромна клада, в която всеки испанец беше хвърлил своята главня, а правителството раздухваше.