Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (65)

9

Максимилиано сподели намеренията си за женитба с Олмедо, като го помоли да пази тайната, не биваше да се разчуе преждевременно, за да се избягнат глупавите клюки. Великият празноглавец помисли, че приятелят му е луд и в дъното на душата си го съжаляваше, макар че се възхищаваше от смелостта на Рубин да направи най-голямото и скандално безразсъдство, което човек можеше да си представи. Да се ожени за една… Това беше върхът, идеалният случай на добър завършек и подобна постъпка беше ужасна смесица от безчестие и възвишено себеотрицание, някаква смелост и в същото време унижение, което в неговите очи издигна добрия Рубин от дъното на вулгарността. Защото Рубин може да беше глупак, но не беше прост глупак: беше един от тия глупаци, които докосват възвишеното с върха на пръстите си. Наистина не успяват да го хванат, но поне го докосват. Олмедо, докато преценяваше безкрайната сериозност на намерението на приятеля си, не можа да не признае, че на него, Олмедо, поквареника по занаят, никога не му беше минавала през главата глупост от такава величина.

— Нямай грижа, братко, колкото до мен, никой няма да узнае, по дяволите! Аз приятел ли съм ти или не? Тогава стига, по дяволите! Давам ти честната си дума — бъди спокоен.

Думата на Ulmus sylvestris, когато се отнасяше до нещо, попадащо в юрисдикцията на шмекерството, беше свещена. Ала в тоя случай клюкарският сърбеж надделя над закона за шмекерската чест и великата тайна беше разкрита на Нарсисо Пуерта (Pseudo-Narcissusodoripherus) с най-голяма уговорка и предварителна клетва да не я предава на никого.

— Казвам ти го поверително, защото зная, че ще си остане между нас.

— Нямай грижа, братко, само това оставаше… Нали ме познаваш.

Действително Нарсисо не го каза на никого, с едно мъничко изключение. Защото наистина какво значение имаше, ако довери малката тайна само на един човек, на един-единствен, който със сигурност нямаше да я разгласи.

— Казвам ти го само на теб, защото зная, че си много дискретен — промърмори Нарсисо на ухото на приятеля си Енсинас (Quercus gigantea)… Внимавай какво ти доверявам, ама много внимавай. Само ти го знаеш. Да си нямаме неприятности.

— Човече, не ставай глупав… Сякаш от вчера ме познаваш. Нали знаеш, че мълча като гроб.

И гробът се разтвори у сестри Каня с най-голяма уговорка, разбира се, и след като накара всички да се закълнат по най-тържествен начин, че ще пазят дълбока тайна.

— Но какво ви става, Енсинас! Бъдете по-милостив към нас. Не сме момиченца, за да идем да разправяме и да ви изложим…

Но една от тия госпожи мислеше, че е смъртен грях да не каже нищо на доня Лупе, защото в края на краищата тя трябваше да го знае и по-добре беше да я подготви за такъв ужасен удар. Горката жена! Тъжно беше да я гледаш тъй спокойна, тъй неподозираща позора, който я заплашваше. С една дума, новината стигна до тънкия слух на доня Лупе три дена след като беше излязла от срамежливата уста на Rubinius vulgaris.

Казват, че доня Лупе останала за миг като човек, който има видения. След това дала да се разбере, че нещо била подозирала от неестественото поведение на племенника си. Да се ожени за някаква си, която е имала работа с много мъже! Може пък да не е истина. А пък ако е така, скоро щеше да се разбере; защото този слух щеше да изгаря доня Лупе, така че още същата вечер или на следващия ден сутринта Максимилиано и тя щяха да се разправят… Че госпожа вдовицата на Хауреги беше ядосана, личеше от несигурната походка, с която премина разстоянието от жилището на сестри Каня до своето. Говореше си сама и чадърът й падна два пъти, а когато се наведе да го вземе, падна забрадката й и най-накрая, вместо да влезе в своя вход, влезе в съседния. Само ако си беше в къщи лицемерът му с лицемер, леля му щеше да го направи на пух и прах! Но сигурно го нямаше, защото беше единадесет часът през нощта, а господинчото никога не се връщаше преди дванадесет или един… Кой можеше да предположи, ама кой можеше да предположи! Тоя страхливец, това злощастно момче, тоя никаквец, толкова калпав и некадърен, че нямаше сила да загаси и една свещ! На осемнадесет години, да, доня Лупе можеше да го потвърди, той не знаеше какво е жена и вярваше, че децата, които се раждат, идват от Париж; тоя неудачник да се влюби така, и то в кого, в една покварена жена, ама покварена… в истинския смисъл на думата!…

— Дойде ли си господарят? — попита тя прислужницата, и тъй като отговорът бе отрицателен, сви устни в знак на нетърпение.

Не зная докъде биха достигнали тревогата и гневът й, ако не се бяха излели малко върху невинната глава на Папитос и казвам глава, защото именно тя пострада най-много от боя. Трябва да се знае, че Папитос беше малко дебелоглава и тъй като главната й хубост беше черната и буйна коса, към нея се насочваше и цялото й внимание. Решеше се не за годините си изкусно, като си правеше къдрици и висулки, а за да накъдри бретона си, тъй като нямаше маша, използуваше парче дебела тел, нажежавайки я до червено. Искаше й се тези неща да ги прави сутрин, но тъй като господарката й ставаше преди нея, това не беше възможно. Вечер, когато оставаше сама, беше най-удобното време да се посвети с пълна свобода на елегантното фризьорство. Парче от огледало, един беззъб гребен, малко трагакант^[1] и дебелата тел й стигаха. За зла нейна участ тая вечер си беше нагласила косата с такова съвършенство, че… „Момиче, на бал ли отиваш!“, си беше казала тя с пресеклив смях, като оглеждаше на части лицето си в огледалото, защото не можеше да го види наведнъж цялото.

— Свиня, плашило, изрод — кресна доня Лупе, разваляйки с яростен замах всички ония завъртулки, които момичето беше направило по главата си… В това си прекарваш времето… Не те ли е срам да ходиш със съдрани дрехи и вместо да седнеш да ги закърпиш, си гласиш гривата? Нахалница, безсрамница! А буквара? Даже не си го погледнала… Ще ти дам аз едни коси. Ще те заведа в бръснарницата да ти обръснат главата и да те направят като яйце.

Ако бяха казали, че ще й отрежат главата, момичето нямаше да почувствува по-голям ужас.

— Ето, сега пък хленч и сълзи, след като ми отрови живота с твоите неприлични прически. Приличаш на маймуна от „Ретиро“… Хубава си… да… Ама какво, и помада ли си сложила?

Доня Лупе помириса ръката си, с която безжалостно бе развалила престъпния бретон. Приближи я към носа си с такъв величествен жест, че беше жалко да не го възпроизведе някой майстор-скулптор.

— Прасе, нацапа ми ръката… Уф, каква воня! Откъде измъкна тази свинщина?

— Даде ми я господарчето Макси — отговори смирено Папитос…

Това изведнъж върна мисълта на доня Лупе към истинската причина за гнева й. Хрумна й да направи проверка в стаята на племенника си, за което Папитос й бе много благодарна, защото по този начин се слагаше незабавен край на развилнялата се буря.

— Отивай в кухнята — каза й госпожата и нямаше нужда да й го повтори, защото тя се измъкна като мишленце, дочуло шум.

Доня Лупе запали лампата в стаята на Максимилиано и започна да оглежда. „Само да намеря някое писмо! — помисли си тя. Ама къде ти! Сега си спомням, че оная вещица не знаела да пише, както ми казаха. Животно в истинския смисъл на думата“.

Претърси тук-там, но не намери нищо, което да послужи за доказателство на ужасната новина. Отвори скрина му, като си послужи с ключовете от своя собствен скрин, но и там нямаше нищо. Касичката си беше на мястото, пълна и дори по-тежка отпреди. Снимки не видя никъде. Доня Лупе се беше увлякла в полицейското си разследване, но не бе открила още и следа от престъплението, когато влезе Максимилиано. Папитос му отвори вратата; като се отправи към стаята си, изненадан, че вижда светлина в нея, и заставайки лице срещу лице с леля си, която разравяше третото чекмедже на скрина, Максимилиано разбра, че неговата тайна е била разкрита и тръпки на смъртен хлад полазиха по цялото му тяло. Доня Лупе успя да се сдържи. Беше човек със здрав разум и голям приспособленец, искам да кажа, че не обичаше да прави нищо ненавреме, а полунощ не беше час, в който да натрие носа на своя племенник. Защото тя сигурно щеше да повиши глас, а скандалът не беше уместен. Пък и момчето можеше да получи някоя много силна мигрена, ако го разтревожат в такъв неподходящ час, а доня Лупе не искаше да го изтезава. Оглупял и ням стоеше студентът на прага на стаята си, когато леля му се обърна към него и като го изгледа многозначително, каза:

— Влез, вече си отивам. Спи спокойно, а утре ще си уредим сметките…

Тя се запъти към спалнята си, но не беше направила и десет крачки, когато гневно се извърна и заплашвайки го с ръка, изкрещя:

— Негодник такъв!… Но да мълча. Да си остане за утре… А сега да спим.

Максимилиано не можа да заспи, понеже си мислеше за сцената, която щеше да се разиграе между него и леля му. Неговото въображение преувеличаваше понякога конфликта, виждайки го тъй красиво чудовищен, както в сцена от Шекспир; друг път го виждаше съвсем нищожен. „И какво от това, госпожо лельо, какво от това — казваше той, вдигайки рамене в леглото, сякаш беше прав. — Запознах се с една жена, харесва ми и искам да се оженя за нея. Не виждам повод за толкова… Ама че сме нахални… Да не съм някаква машина?… Нямам ли свобода на волята?… Какво сте си въобразили вие за мен?“ Понякога се чувствуваше тъй уверен в правото си, че му се приискваше да стане, да изтича в спалнята на леля си, да я дръпне за крака, да я събуди и да й изтърси дръзко: „Знайте, че каквото повикало, такова се обадило. Ако семейството ми си е наумило да се държи с мен като с момченце, аз ще му докажа, че съм мъж.“ Но се вледени, като си представи отговора на леля си, който сигурно щеше да бъде този: „Какъв мъж можеш да бъдеш ти, какъв мъж?…“

Когато на следния ден, който беше неделя, доброто момче стана, доня Лупе вече се беше върнала от черква. Папитос му донесе шоколада, а той, в интерес на истината, не можа да го изпие, защото в стомаха му се беше настанила тревожна напрегнатост, непогрешим признак на всички притеснения: изпити, други опасения или стряскания. Беше мъртвешки блед и на леля му навярно й дожаля, когато го видя да влиза в будоара й като престъпник в съдебна зала. Прозорецът беше отворен и доня Лупе го затвори, за да не настине горкичкият момък, защото едно нещо е здравето, а друго — правдата. Престъпникът беше с ръце в джобовете и с шотландска шапчица на главата, с новите си ботинки и с дрехите за в къщи, тъй посърнал и убит, че трябва да си от желязо, за да не го съжалиш. Доня Лупе беше с всекидневната си пола с много и големи кръпки, великолепно зашити, със синя престилка на квадрати, с черен шарф, увиващ стройния й бюст, с черна кърпа на главата, яркочервени ръкавици, с високи плъстени обувки с връзки, плътни и меки, толкова меки, че стъпките й бяха сякаш на котка. Будоарчето беше една много чиста стая. Един скрин и гардеробът с огледало с обикновена форма бяха главните мебели. Диванът и столовете имаха плетени дамаски в пансионски стил и всичко бе направено от господарката на къщата.

Но онова, което придаваше величествен вид на будоара, беше портретът на покойния съпруг на доня Лупе, закачен на почетно място — един изпортен портрет с маслени бои, на дон Педро Мануел де Хауреги, по прякор Пуйкаджията, в униформа на командир от националното опълчение, с шлем в едната ръка, а в другата с жезъла на властта. По-безвкусна картина човек не можеше да си представи. Авторът сигурно е бил специалист по проекти за обори за млечни крави и магарици. Независимо от това доня Лупе твърдеше, че портретът на Хауреги е шедьовър и обръщаше внимание на всички, които го съзерцаваха, върху две отличителни неща от тая картина, а именно: където и да застане зрителят, очите от портрета гледали този, който го гледа, и че верижката на часовника, полумесецът^[2], копчетата, пластината на шлема, предпазваща челюстта, с една дума, цялата металическа част била нарисувана по най-изключителен и майсторски начин.

Снимките, които правеха почетен караул на платното, бяха много, но окачени с толкова малко чувство за симетрия, че човек би ги взел за одушевени същества, които се движат произволно по стената.

— Много добре, сеньор дон Максимилиано, много добре — каза доня Лупе, като гледаше много сурово племенника си. — Седни, че ще има да си говорим…