Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (3)

2

Тогава за Барбарита започна нов период на страхове. Ако преди нейните молитви бяха гръмоотводи върху главата на Хуанито, за да я предпазват от тифа и шарките, по-късно молитвите се мъчеха да го избавят от други, не по-малко страшни врагове. Тя се боеше от скандалите, които даваха повод за лични стълкновения, от страстите, които разбиват здравето и омърсяват душата, от прахосничеството, от моралния, физическия и икономическия безпорядък. Знатната дама се реши да покаже характер и да бди над сина си. Стана ревизорка, критикарка, натрапница и веднъж с благост, друг път със суровост, която трудно симулираше, се осведомяваше за всички постъпки на младежа, обсипвайки го с въпроси: „Къде отиваш в тоя вид?… Откъде идваш сега?… Защо снощи се върна в три часа след полунощ?… За какво похарчи хилядата реала^[1], които ти дадох вчера?… Я ми кажи какво означава този парфюм по лицето ти?…“ Престъпникът се оправдаваше, както можеше, като измъчваше въображението си, за да намери отговори с проблясъци на логика, макар те да бяха кратки като светкавици. Редуваше ту едно, ту друго, като смесваше твърдите отговори с глезотии и подмилквания. Знаеше добре кой е слабият фланг на неприятеля. Но Барбарита, жена с такъв дух и с такова сърце, се държеше много твърдо и умееше да се брани. Понякога атаката от милувчици биваше толкова силна, че майката беше готова да се предаде, уморена от твърдата си непреклонност. Ала къде ти, не се предаваше; и пак — обратно към наказанията, към разследванията и зарегистрирането на всяка стъпка на любимеца сред опасностите на обществото. В интерес на истината трябва да кажа, че лудориите на Хуанито изобщо не бяха нещо кой знае какво. В това, както във всичко лошо, така сме напреднали, че немирствата на онова мило момче преди петнадесет години днес биха ни изглеждали твърде плахи и дори като постъпки на относителна примиреност.

В онези дни на симпатичния момък се удаде сгоден случай да направи своето първо пътуване до Париж, където отиваха Вилялонга и Федерико Руис, упълномощени от правителството; единият — да закупи земеделски машини, другият — астрономически прибори. На дон Балдомеро му се стори, че ще е много добре момчето да пътува, за да види свят, а Барбарита не се противопостави, макар че много я терзаеше мисълта, че във френската столица синът й ще попадне на по-бурни вихри от тия в Мадрид. Към мъката, че няма да го вижда, се добавяше и страхът, че ще го лапнат онези французи и французойки, дето тъй сръчно скубят чужденеца и омагьосват и най-благоразумните младежи. Знаеше си тя, че там умеят много ловко да използуват човешките слабости и че в сравнение с Париж в това отношение Мадрид е град на въздържание и изтезание на плътта. Един ден тя тъй се натъжи, като мислеше за тези неща, и тъй живо й се представяха близкото падение на свидния й син и мрежите, в които попадаше от неопитност, че излезе от къщи решена да призове божието милосърдие по най-тържествения начин, съответствуващ на големите й имуществени възможности. Първо й хрумна да поръча сума ти литургии на енорийския свещеник в „Сан Хинес“ и като й се стори недостатъчно това, измисли да нареди да се изложи на показ „Христос миропомазан“ през цялото време, докато малкият бъде в Париж. Вече влязла в църквата, реши, че излагането на показ е прекален и затова може би непочтителен лукс. Не, ще запази крайното средство за тежки случаи на болест или смъртна опасност. Ала от литургиите, виж, не се отметна и поръча от тях в изобилие, като раздаде през същата тази седмица повече подаяния, отколкото обикновено.

Когато съобщаваше страховете си на дон Балдомеро, той се разсмиваше и й казваше:

— Момчето е с добър нрав. Остави го да се развлича. Днешните младежи трябва да са будни и да видят много свят. Сегашните времена не са като моето, когато никое момче от търговията не можеше да се забавлява и ни държаха много строго, докато ни оженят. Колко различни от сегашните бяха някогашните обичаи! Цивилизацията, мила, е голяма работа. Кой баща днес би ударил един двайсетгодишен син, задето си е обул новите ботуши в работен ден? И как би се осмелил човек днес да предложи на един от тези младоци да произнася заедно със семейството си молитвата за петнайсетте тайнства на Света Богородица? Сега младите се радват на такава свобода и на такава възможност за развлечения, на каквито не се радваха някогашните. И не мисли, не мисли, че поради това са по-лоши. А пък ако ме предизвикаш, ще ти кажа — не подобава момчетата да са така стеснителни, както тогавашните. Спомням си, когато бях млад. Боже мой, колко скучен бях! Бях вече двайсет и пет годишен, а не знаех да кажа на жена или дама друго освен всичко хубаво и от това не можеше да ме помръдне никой. Нали бях прекарал в магазина и в склада цялото си детство и най-хубавите години от младостта си! Баща ми беше звяр — не ми прощаваше нищо. Тъй бях възпитан, тъй се сдобих аз с едни такива понятия за правота и с трудови навици, които и досега… Затуй благославям днес цицините по главата си, които бяха моите истински учители. Ала по отношение на обществото аз си бях дивак. Тъй като моите родители не ми разрешаваха друга компания освен тая на също тъй наивни като мен момчурляци, не знаех никакви лудории, нито бях виждал жена освен облечена, нито разбирах от някаква шега, нито пък можех да говоря за нещо светско и обикновено. Неделен ден майка ми трябваше да ми слага вратовръзката и да ми нахлупва шапката, защото всички празнични дрехи сякаш искаха да се изхлузят от тялото ми. Нали си спомняш. Хайде, хайде — и ти си ми се присмивала. Когато моите родители ми казаха… тъй, без заобикалки, че ще се женя за теб, целия ме полазиха тръпки… Още не съм забравил страха, който имах от тебе. Нашите родители ни поднесоха това съвсем наготово. Ожениха ни, както се женят котките, и точка. Излезе сполучливо, ала има толкова много случаи, при които този начин на създаване на семейства се оказа съвсем лош!… Ей че смях! Онова, от което най-много се страхувах, когато майка ми заговори за женитбата, бе задължението да говоря с теб… Нямах друг изход, освен да ти кажа нещо… Дявол да го вземе, как се потях. „Ама аз какво да ви кажа, след като едничкото, което знам, е всичко хубаво и вече оттам нататък съм загубен?…“ Хиляда пъти съм ти разказвал за горчивия хап, който преглътнах (ах, боже мой!), когато майка ми заповяда да си сложа сюртука от черно сукно, за да ме заведе у вас. Нали си спомняш за моя прословут сюртук, за това, колко зле ми стоеше и колко схванат бях в твое присъствие, понеже не понечвах да отроня и дума, освен когато някой ми помогнеше. Първите дни ти ми вдъхваше истински ужас и аз с часове мислех как трябва да вляза, какво трябва да кажа и измислях някоя хитрост, за да направя по-малко смешна моята свитост… Каквото и да се говори, мила, онова наше възпитание не беше добро. Днес децата не може да се отглеждат по тоя начин. Какво да ти кажа! Мисля, че в най-главното Хуанито ще ни зачита. Той е порядъчен, прилежността е в кръвта му, затова съм спокоен и не гледам с лошо око на това да се посъживи, да опознае света, да придобие непринуденост в обноските…

— Не, но на моя син най-малко му трябва да придобива непринуденост, защото я има още от съвсем малък… Не е това. Тук не става дума за обноски, а за това, че ще ми го лапнат ония развратници…

— Слушай, жено, за да придобият младите сила срещу порока, нужно е да го опознаят, да го опитат. Да, мила, да го опитат. Няма нищо по-лошо за един мъж от това, половината от живота му да мине в драпане да го вкуси и да не може да го постигне било от свитост, било от робуване. Не са много тия като мен, ти го знаеш; нито пък се вразумяват много от онези типове, които никога — нито преди, нито след сватбата — са имали закачки. Всеки с времето си. Хуанито със своето си не може да бъде по-добър, отколкото е, и ако ти упорствуваш да направиш от него един анахронизъм или някакво изключение, един уникум като баща му, може да го провалиш.

Тези съображения не убедиха Барбарита, която не преставаше с все сила да съсредоточава вниманието си върху рисковете и опасностите на парижката Вавилония, защото беше чувала да й разказват ужасии за това, което става там. Че уж големият град гъмжал от много хубави и елегантни женища, които в първия момент приличали на херцогини, облечени с най-хубавите и най-новите такъми на модата. Но когато човек ги видел и чуел отблизо, се оказвали едни разпуснати, лакоми, пияни и алчни за пари лели, които оскубвали и изстисквали клетника, попаднал в лапите им. Тези неща й разказваше маркиз Каса-Муньос, който почти всяко лято ходеше в чужбина.

Тревогите на тази несравнима дама свършиха със завръщането на Хуанито. И кой можеше да очаква! Върна се с по-добър вид, отколкото отиде. Толкова приказки за Париж и когато Барбарита мислеше, че ще види сина си да влиза с жалък вид, целият изпит и анемичен, тя го видя по-хубав и загладен от преди, с по-добър цвят и с по-живи очи, много, много по-весел, с една дума, по̀ мъж и с една широта на идеите, и с една точност на преценките, които смайваха всекиго. Виж го ти Париж!… Маркиз Каса-Муньос беше казал на Барбарита: „Не бива да се тълкува неправилно. Париж е много лош, но и много добър.“