Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (21)

1

Минаваха месеци, минаваха години, а в този честит дом цареше мир и сговор. Не е имало в Мадрид по-задружна фамилия от Санта Крус, съставена от две двойки; нито е възможно да си представим съвместимост на характери като тая, която съществуваше между Барбарита и Хасинта. Много пъти съм виждал свекървата и снахата заедно и, бога ми, при тях много малко личеше разликата във възрастта. За петдесет и трите си години Барбарита съхраняваше една възхитителна свежест, съвършено тяло и поразителни зъби. Наистина косата й беше, кажи-речи, съвсем бяла, макар да изглеждаше по-скоро напудрена в стил Помпадур, отколкото побеляла от възрастта. Ала това, което я подмладяваше, беше постоянната й приветливост, оная незлоблива и чаровна усмивка, която озаряваше лицето й.

Наистина нямаше защо да се оплакват от съдбата си тия четирима души. Случва се господ да не се чувствува длъжник на отделни хора и на цели фамилии, въпреки че те искат ли, искат. Това е така, защото човешката природа има един недъг — да проси; в това няма съмнение. Ето и пример — членовете на рода Санта Крус, които се радваха на цветущо здраве, бяха богати, уважавани от всички и се обичаха най-нежно. Какво им липсваше? Изглежда, че нищо. Ама някой от четиримата просеше. Когато една съвкупност от благоприятни обстоятелства сложи в ръцете на човека твърде много блага, лишавайки го същевременно от едно-едничко, фаталността на човешката природа или принципът на недоволството, намиращ се изглежда в калта, от която сме замесени, го подбуждат да желае тъкмо това мъничко, което не му е предоставено. Здраве, любов, богатство, покой и други облаги не задоволяваха душата на Хасинта; и година след сватбата, а още повече — на втората година, тя горещо желаеше това, което нямаше. Клетата жена! Имаше всичко освен дечица.

Тази мъка, която в началото бе лека — незначителна досада, някакво нетърпение, скоро се превърна в болезнено чувство за пустота. Не беше християнско, както казваше Барбарита, да се отдадеш на отчаяние поради липсата на потомство. Господ, който ги бе дарил с толкова други блага, ги беше лишил от това благо. Не оставаше нищо друго, освен да се примирят и да славословят ръката на онези, който показва всемогъщество както да дава, така и да отнема.

Така утешаваше тя снаха си, която й беше повече от дъщеря; но някъде вътре в себе си желаеше също толкова, колкото и Хасинта, появата на някое момченце, което да увековечи рода и да зарадва всички. Премълчаваше горещото си желание, за да не увеличи мъката на другата, ала забелязваше жадно всичко, което би могло да е признак, подхранващ надеждите за потомство. Но къде ти! Минаха година, две и — нищо; нито дори някакви мъгляви предположения, дето разтупват сърцата на ония, които сънуват майчинството, и понякога ги тикат да приказват и вършат много глупости.

— Не бързай, дъще — казваше Барбарита на снаха си. — Още си много млада. Не бери грижа за дечица, все ще ги имаш и ще се напълниш с потомство, и ще ти омръзне, както омръзна на майка ти, и ще молиш бога да не ти дава повече. Знаеш ли какво? Тъй сме по-добре. Децата преобръщат всичко наопаки и създават само неприятности. Морбили, дифтерит… Пък да не ти разправям за кърмачките!… Каква напаст!… После ставаш същинска робиня… Че дали се хранят, че да не им стане тежко на стомаха, че да не паднат и да си пукнат главата. След това идват наклонностите, които проявяват. Дали не са от лошо естество… дали ще учат… отде да знаеш…

Хасинта не се съгласяваше. Тя решително искаше живи пискуни макар и да излязат рахитични и грозни, макар после да са палави, болнави и празноглави; макар и да я убият с неприятности като пораснат. Двете й по-големи сестри раждаха всяка година като майка й. А тя — нищо, дори и надежда. И каква нелепост, Канделария, която беше омъжена за бедняк, беше добила две деца от една бременност. А тя, която беше богата, нямаше дори и половината!… Господ, без съмнение, вече се беше вдетинил.

Сега да се насочим към нещо друго. Семейство Санта Крус, като богато и високоуважавано, беше много добре поставено и имаше приятели във всички среди — от най-висшите до най-низшите. Интересно е да се отбележи как нашата злощастна в други отношения епоха ни показва едно честито смешение на всички класи, по-точно казано — сговор и помирение на всички тях. В това отношение нашата страна превъзхожда други, където се чака да бъдат решени сериозните исторически спорове за равенството. Тук проблемът бе решен лесно и мирно благодарение на демократичната закалка на испанците и на не особено благороднически предубеждения. Един голям национален недъг, службогонството, също има своя дял в това велико завоевание. Канторите станаха дънерът, на който бяха присадени историческите клони, а от тях покараха като приятели разореният благородник и възгорделият се от една университетска титла плебей. От приятели те скоро станаха и роднини. Това смешение се превърна в едно благо и благодарение на него не ни ужасява заразата на социалната война, защото вече имаме в кръвта си смекчен и безобиден социализъм. Неусетно, с помощта на бюрокрацията, на бедността и на академичното обучение, което получават испанците, всички класи се обвързаха взаимно, а техните членове се промъкват от една в друга класа, изтъкавайки гъста мрежа, която свързва и сплотява народната маса. Потеклото не означава нищо у нас и всичко, което се казва за благородническите титли, е приказки. Няма други разлики освен съществените, тия, които се основават на доброто или лошото възпитание, на това, дали си глупав, или умен, на несъответствията на духа, вечни като атрибутите на самия дух. Другото позитивно определение на класата — парите, се основава на толкова неизменни икономически принципи, колкото неизменни са и физическите закони, и да решиш да им попречиш е все едно да се опиташ да изпиеш морето.

Приятелството и родството на фамилиите Санта Крус и Арнайс могат да бъдат пример за оная блажена бъркотия на социалните класи; ала кой е смелчагата, дето ще се реши да направи статистика на гранките на едно тъй разклонено и заплетено родословно дърво, което по-скоро прилича на поветица, чиито филизи се кръстосват, качват се, слизат и се губят в пролуките на един прегъст листак? Такова начинание може да се предприеме само с помощта на Еступиня, който знае на пръсти историята на всички търговски фамилии в Мадрид и на всички бракове, които са се сключили от половин век насам. Дебелият Арнайе също си умира да говори за потекла и да търси роднинства, проучвайки бедния произход на горди богатства и да набляга на неравенството на известни бракове. На тях, в интерес на истината, се дължи образуването на демократичната почва, върху която се гради испанското общество. От един разговор между Арнайс и Еступиня изскочиха следните новини.