Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (153)

10

Същия ден, като се качи да вечеря, Макси завари жена си неразположена. Болеше я глава и й се повдигаше. Доня Лупе, която я следеше непрестанно, виждаше в болестта й повод да скрие от семейството страданията си. „Боли те — мислеше тя — от желанието да се отзовеш на повика. Бориш се със себе си. Искаш да отидеш и не се решаваш.“ Изглежда, имаше нещо такова, тъй като Фортуната отказа да вечеря и влезе в спалнята… Максимилиано не се зае да я увещава да хапне, защото в това поведение на жена си съзираше стремеж към лишения, начало на самоунищожението, желание за смърт и освобождение. Доня Лупе, която се бе уморила да се сражава при толкова безразсъдство от едната и от другата страна, ги остави сами с думите:

— Правете каквото щете. Оправяйте се, както си знаете. Аз се предавам.

Вечеря сама, като пращаше Папитос да им занесе по някое блюдо, но тя ги връщаше почти недокоснати. По-късно влезе за малко в спалнята да ги запита как са и отиде да си легне.

— Не мога повече да търпя тоя кучешки живот — рече си тя. — Дано бог се смили над мен.

Фортуната искаше мъжът й да заспи и да я остави на мира. Но, изглежда, той не бе склонен да оправдае очакванията й. Тая нощ бе доста бъбрив и това я дразнеше много, понеже рядко бе чувствувала толкова малко желание за разговор. Като си легна, забеляза, че мъжът й, седнал с лице към масата, на която беше лампата, вади от джоба си пакет, после втори, и двата увити в хартия, слага ги пред себе си, сякаш се готви за работа. Лекото дразнещо шумолене от разгъването на хартията, шумолене, усилвано от нощната тишина, привличаше вниманието на Фортуната и я нервираше. Най-напред Макси извади от не много обемистия пакет множество грижливо сгънати хартийки, подобни на аптекарските пликчета, в които се разпределят и продават лекарствата на прах. Но след това младата жена видя да разгъва втория пакет с продълговата форма и… Ах, боже мой, беше нож! Известно време той го оглежда и допира с пръст острието, за да се увери, че е добре наточен. Съпругата усети по тялото й да избива студена пот… Не можа да се сдържи и му викна също като на заспал човек, когото искаме да избавим от привидните ужаси на тревожен кошмар:

— Макси, какво правиш?

Той я погледна най-спокойно.

— Мислех, че си заспала. Не ти ли се спи? Да си поприказваме тогава за нещо приятно.

— Както искаш. Но по-добре си легни и остави приятните неща за утре.

— Не… Това, което ще ти кажа, положително ще ти хареса. Почакай малко.

Взе хартийките и ножа, премести се на стола до леглото и сложи всичко това върху нощното шкафче.

— Така… Сега ще видиш — рече с благата усмивка на човек, който се готви да изненада любимата с подарък. — Това, както виждаш, е кама.

Фортуната потрепера, сякаш студеното острие бе докоснало плътта й и зъбите й почнаха да тракат.

— Купих я днес от ножарския магазин на улица „Канисарес“ Има надпис: Толедо, 1873. Красива е, нали? От доста дни насам се чудя кой е най-добрият начин да услужиш на душата, като я пратиш на оня свят. Ти как смяташ? Нищо не решавам без теб, каквото ти избереш, това ще избера и аз.

Клетата жена бе така ужасена, че почти не можеше да говори.

— Скрий я, за бога!… Не виждаш ли, че ме е страх?

— Страх! — възкликна той с учудване и огорчение. — А аз мислех, че съм успял да ти внуша идеята си и тя ти е станала вече близка. Страх от смъртта! Ще рече, страх от свободата и любов към тъмницата! Така ли излиза? Хиляди пъти съм ти казвал, че на смъртта трябва да се гледа като на завършек на страданията, също както гледат към брега нещастниците, които се борят с вълните, уловени за някое дърво.

— Не, не ме е страх — отвърна тя, за да го успокои, понеже забеляза, че бе почнал да се пали. — Но там е работата, че… най-добре е тия неща да се оставят за през деня. Сега да спим.

— Да спим? Още една глупост. Какво печели човек, когато спи? Оскотява, забравя за най-важното, а то е — да се измъкнеш и да избягаш. Скъпа моя, или си с мен, или си против мен, решавай бързо. В състояние ли си да отключиш вратата и да побегнеш с мен? Да? Главното е да не се ужасяваш от смъртта, сиреч от вратата непрекъснато да я гледай, и да си готова да минеш през нея, когато настъпи щастливият час на освобождението.

Фортуната се сгуши в завивките, усещайки още по-голям студ. Ах, какъв ужас!

— Мигът на освобождението е онзи, в който човек е преценил, че е достатъчно пречистен, за да напрани мъчителната стъпка от тоя свят в другия, да я направи по своя воля. Официалните религии забраняват самоубийството. Колко са глупави! Моята го заповядва. Това е тайнство, върховно сливане с божеството… Е, добре, хората, които чрез игнориране на обществото и стимулиране на духовното в себе си стигат до пречистване, сами усещат кога настъпва мигът за тръгване. Освобождението не би трябвало да се нарича самоубийство. По-точно е да се каже: убийство на звяра-тъмничар. Идва един миг, в който душата не може повече да понася робството и трябва да се освободи. Как? Гледай.

Фортуната зъзнеше и се питаше дали да не стане и извика доня Лупе.

— Това е кама… добре наточена… Трябва да се има пред вид, че звярът се защищава, колкото и да е отпаднал. Плътта си е плът и докато в нея има живот, доставя удоволствието да боли. Поради това е уместно освобождението да стане с възможно най-малко болка, тъй като и самата душа, въпреки цялата си сила, се обезкуражава, усеща жалост към звяра-тъмничар и се застъпва за него. Та хубаво си помисли и ако хладното оръжие не ти харесва, кажи ми го откровено. Може би предпочиташ огнестрелно оръжие? Изстрелите може да не улучат и тогава душата губи търпение; случва се и куршумът да се насочи не там, където трябва, и звярът остава недоубит, част от тялото му е мъртва, другата част — жива. Ето защо съм ти донесъл отрови, които са безшумни и сигурни.

Започна да й показва тия тъй добре приготвени и сгънати пликчета, върху всяко от които имаше четлив надпис с наименованието на отровата. Фортуната ги гледаше с неописуем ужас, и си запушваше носа и устата от страх да не би да се отрови, като диша подобни вещества.

— Сега внимавай. Това бяло вещество на кристали, което виждаш тук, е стрихнин. Сигурна и титанична смърт, придружена с много мъки, затова не ти я препоръчвам. Това е атропин, а това бучиниш. Виждаш ли? Бели прахове. Бучинишът има едно предимство и то е, че с него се е освободил Сократ, което го прави достоен за уважение. И двете отрови са упойващи, сиреч, човек заспива и свършва, докато спи. Но аз се питам: няма ли ритниците на звяра да причинят ужасни страдания в мрака на съня? Как мислиш? Дали да не изберем дигиталина, който убива чрез задушаване? Или да се спрем на живачните съединения? Ето ги тук; живачен йодид, живачен цианид. Имам и фосфорен препарат, който убива чрез отравяне на кръвта. Но най-доброто е тук, виж го; истинска мечта на аптекаря, божия благодат. Убива сигурно и незабавно. Виждаш ли тоя сив прах? Това е делсемин, чудото на отровите. Звярът почва да трепери само като го види, понеже знае, че шега няма. Мигновена смърт.

— Стига, стига — обади се Фортуната, която не издържаше вече. — Ако не прибереш всичко това, ставам и си отивам.

По лицето му се изписа зловещо разочарование и състрадателно смайване. Погледът му засили страха й и като разбра, че бе крайно наложително да го прикрие и да се отнесе внимателно с лудостта му за да избегне някоя щуротия, рече:

— Всичко е чудесно… Разбирам… Ясно, звярът трябва да се убие. Но ако искаш да те обичам, може да стане при условие, че не ми мъкнеш отрови.

— А! Досещам се… Предпочиташ огнестрелно оръжие… Но в такъв случай трябва да се упражняваме. Най-напред ти ще умреш, после аз… Ами ако не улуча и остана жив, дойдат хора и ме заловят?

— Не, момче, не, всеки хваща по един пистолет и се прицелва в другия като на дуел. Дава се сигнал, пум! И ще видиш какво ще стане с двата звяра.

Максимилиано размишляваше.

— Решението ти не ми се струва много удачно.

— Да, момче, вярвай ми. Сега ме остави да събера всичките тия прахове и да ги хвърля през прозореца на двора. Не, по-добре е да ги увиеш в пакет и да ми ги дадеш; аз ще ги пазя. Обещавам ти, че ще ги пазя. Ама какво, съмняваш ли се? Много хубаво.

Наистина се съмняваше, защото, когато тя протегна ръце да вземе пликчетата, той скочи да ги брани, както се брани свещена собственост.

— Стой, стой, не пипай. Аз ще ги пазя…

— Добре, пъхни ги в чекмеджето на нощната масичка, също и ножа. Обещавам ти да не ги пипам.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се… Сякаш някога съм те лъгала. Ама че неща ти хрумват! Хайде сега, лягай си.

— Не ми се спи, слава богу. Щом задремя, и сънувам, че съм жив, звярът ме връзва, бие ме и прави с мен каквото му скимне… Гнусен тъмничар!

Фортуната изгуби търпение и пристъпи към действие с решителността, налагаща се при тежки случаи. Скочи от леглото, както си беше, и почти насила, с ласки и хокане, както се постъпва с децата, го накара да си легне. Съблече му дрехите, взе го на ръце и като го сложи в леглото, прегърна го здраво и започна да го приспива. Наговори му безброй глупости за освобождението, красотата на смъртта и колко е хубаво да убиеш звяра-тъмничар. „За всеки звяр си има по един укротител“ — повтаряше тя, употребявайки думи, които щяха да бъдат смешни, ако обстоятелствата не ги правеха печални.

Тя дремна съвсем малко. На зазоряване, като видя, че е потънал в дълбок сън, стана тихичко и сложи ръка на камата и хартийките. Скри камата, изсипа съдържанието на пликчетата върху един вестник и смеси всичко в една фуния, за да го отнесе на Балестер. Заедно с доня Лупе, която се ужаси, като чу какво се бе случило снощи, сложиха във всяко пликче съответното количество сол или пудра захар, сгънаха ги внимателно, както си бяха, и ги пъхнаха обратно в нощната масичка. Първата работа на Макси, като се събуди, бе да види дали не са му отнели съкровището и понеже изрази учудване, че не намира камата, жена му каза:

— Камата взех аз… Чудесна е. Не се безпокой, няма да я изгубя. Имаш ли ми доверие или не? Колкото до праховете, пази ги ти и щом настъпи мигът, изобщо няма да им се мръщя, защото ако хубаво си помисли човек, за какво му е тоя живот? Добре сме се подредили, вечно да страдаме! Все се надяваш и всеки ден разочарование… Уверявам те, че животът е една лоша шега.

— Прегърни ме — извика Макси, като се хвърли към нея полуоблечен. — Така те обичам. Страдала си, грешила си… значи си моя.

И понеже в същия миг влезе леля му с шоколада, той тръгна, шляпайки с боси крака към нея, с намерението да я прегърне:

— Вие също сте страдала, също сте грешила, скъпа лельо.

— Аз да съм грешила!…

— И вие сте от моята секта.

— На всичко съм съгласна, стига само да изпиеш сега тоя шоколад.

— Ще го изпия, ще го изпия, въпреки че нямам апетит. Дайте го… Да изпълним това задължение…

— Точно тъй, едно е да си влюбен в смъртта и съвсем друго да изпълняваш задълженията си, докато настъпи моментът — рече доня Лупе непринудено. — За мен мога да ти кажа, че ми е дошло до гуша, ама до гуша от живота и ако още не съм взела решение, то е защото човек има да върши толкова неща и не му остава време дори да помисли за онова, което му е необходимо. Но ще го уредим, синко, смятай, че съм готова да ударя звяра по главата, когато най-малко очаква. Не мога повече да го понасям.

Като прикриваха тъгата си, лелята и съпругата гледаха как пие шоколада и се чудеха на апетита му. Апетит имаше звярът, не той.