Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (48)

7

— Не, не, не — извика Хасинта, по-скоро ядосана, отколкото нетърпелива. — Още сега… Мислиш ли, че мога да заспя в това състояние?

— А пък аз си лягам, момичето ми — каза Дофина, готвейки се да го направи. — Да не мислиш, че ще ти разкрия нещо, от което ще ти се изправят косите? Нищо особено! Ще ти го разкажа, защото то доказва, че са те измамили. Виждам, че правиш мрачна физиономия. Ако случаят не беше доста тъжен, бих ти казал да се смееш… Ще се убедиш напълно!… И не се притеснявай заради гафа, мила. Ето какво вършат хората от прекалена доброта. Ангелите, тъй като са свикнали да летят, се спъват на всяка крачка, когато ходят по земята.

Хасинта дотолкова беше свикнала с мисълта да има за свое дете Хуанин, да го отгледа и възпита като син, че я нараняваше мисълта, че го откъсват от нея чрез някакво доказателство, чрез някакъв довод, в който се намесва и оная омразна жена, чието име искаше да забрави. Най-странното беше, че не преставаше да обича Питусо и че нежността и самолюбието й въставаха срещу мисълта да го изхвърли на улицата. Не би го изоставила вече, даже съпругът й, свекърва й и целият свят да й се присмиват и да я смятат за луда и смешна.

— А сега — продължи Санта Крус, добре завит в леглото си, — прости се с твоя роман, с тая велика измислица на двама гении: Идо дел Саграрио и Хосе Искиердо… Да продължим… Последното, което ти казах, бе…

— Бе, че е заминала от Мадрид и че не си могъл да разбереш къде. Това ми го разказа в Севиля…

— Каква памет имаш! И така, мина време и година след сватбата ни, един ден неочаквано хоп… влизаш ти в стаята ми и ми даваш едно писмо.

— Аз?

— Да, едно писъмце, което бяха донесли за мен. Отварям го и оставам като зашеметен… Ти ме питаш какво има и аз ти казвам: „Нищо, майката на бедния Валиедор ме моли за препоръка пред кмета…“ Вземам си шапката и навън.

— Връщаше се в Мадрид, викаше те, пишеше ти!… — забеляза Хасинта, сядайки на ръба на леглото с втренчен поглед и приглушен глас.

— По-точно, бе накарала да ми пишат, защото горката не знае… „И тъй, господине, няма друг изход освен да отидеш там.“ Повярвай, че твоят беден съпруг беше в много лошо настроение. Не можеш да си представиш колко ми тежеше възкръсването на нещо, което смятах за мъртво и изчезнало завинаги. „Откъде ли иде сега?… Защо ли ме вика?“ А също си казах: „Сигурно има замесено дете.“ Това потомство ме обременяваше. „Но в края на краищата какво да се прави?…“, мислех си аз, като се качвах по онези мрачни стълби. Беше една сграда на улица „Орталеса“, като че ли пансион. На долния етаж има магазин за ковчези. И какво се беше случило? Нещастницата дошла в Мадрид с детето си, моето дете, защо да не го кажа открито? И с един мъж, който беше много зле финансово — нищо изненадващо. Още щом дошли и детето се разболяло. Горката се оказала в много затруднено положение. Към кого да се обърне? Естествено — към мен. Аз й казах: „Много добре си направила…“ Най-трагичното беше, че дифтеритът тъй безвъзвратно бе хванал горкото дете, че когато аз отидох… ще ти стане много мъчно, както и на мен тогава… та, когато отидох, горкото дете издъхваше. Като я видях цялата обляна в сълзи, аз й казах: „Защо не ми съобщи по-рано?“ Разбира се, щях да заведа един-двама добри лекари, но кой знае дали щяхме да го спасим.

Хасинта мълчеше. Ужасът не й позволяваше да произнесе и дума.

— А ти не плака ли? — бе първото, което й хрумна да каже.

— Уверявам те, че прекарах моменти… ах, какви моменти! А трябваше да се преструвам в къщи пред теб! Същата нощ ти отиваше в театър „Реал“. Аз също отидох; но ти се кълна, че през живота си не съм чувствувал тъй силно както през оная нощ тъгата, вкопчила се в душата ми. Ти сигурно не си спомняш… Не знаеше нищо.

— И…

— Нищо повече. Купих му най-хубавото синьо ковчеже, което имаше в магазина долу, и тя го откара на гробищата в луксозна катафалка с два коня, украсени с пера, придружена само от мъжа на Фортуната и съпруга, или както й е там — на хазайката. На улица „Ред де Сан Луис“, виж какво нещо е случайността, срещнах мама… Тя ми каза: „Колко си блед!“ „Бях при Морено-Валиехо, на когото днес са му отрязали единия крак.“ Наистина му бяха отрязали крака вследствие на падането му от кон. Казвайки това, видях да изчезва надолу по улица „Монтера“ катафалката със синьото ковчеже… Такъв е животът! Да видим сега — ако аз ти бях разказал това, нямаше ли да възникнат хиляди неприятности, въпроси и ревност?

— Може би не — каза съпругата, като въздъхна дълбоко. — Зависи какво е последвало. Какво стана след това?

— Всичко, което следва, е много банално. Щом бе погребано малкото, единственото ми желание бе да видя майка му да си хване пътя. Може да ми вярваш — тя изобщо не ме интересуваше. Чувствувах само състрадание към нея заради нещастията й, а не беше лесна и нейната — да живее с оня варварин, един грубиян, който се отнасяше с нея толкова зле, че не я оставяше дъх да си поеме. Горката жена! Аз я попитах, докато той беше на гробището: „Как живееш с това говедо и как го понасяш?“ А тя ми отговори: „Нямам друга закрила освен този звяр. Не мога да го гледам, но признателността…“ Тъжно нещо е да се живее така — с омраза и признателност. Сега виждаш колко страдание, колко мизерия има на този свят, дете мое… Та ти казвам: тази нещастна двойка предизвика силното ми главоболие. Въпросният, който беше дребен търговец от ония, дето правят сергии по панаирите, претендираше да го направя касиер в съкровищницата на едно селище. Ама че говедо! Изтезаваше ме с изисквания, даже със заплахи, и аз веднага разбрах, че иска да измъкне пари от мен. Бедната Фортуната нищо не ми казваше. Онуй животно не й позволяваше да ме вижда и говори с мен, без той да присъствува, а тя пред него едва вдигаше очи от земята — толкова я беше наплашил. Една нощ, както ми разказа хазайката, искал да я убие звярът му със звяр. Знаеш ли защо? Защото ме погледнала. Така казал той… Можеш да ми вярваш, както че сега е нощ, че Фортуната ми вдъхваше само съжаление. Беше много погрозняла физически, а духовно не беше постигнала нищо. Беше слаба, мръсна, облечена в дрипи, които воняха, а беднотията, кучешкият живот и компанията на оня дивак бяха отнели голяма част от привлекателността й. На третия ден исканията на звяра станаха непоносими за мен и аз се съгласих на всичко. Не ми остана нищо друго, освен да си кажа: „На врага, който бяга, прав му път“: исках само да се махнат, не ме интересуваше колко пари щяха да ми отмъкнат. Бутнах им парите, при условие, че ще се махнат веднага. Пито-платено. И приказката свърши, мило мое дете, защото повече нищо не узнах за оня дръвник, което ме изпълва със задоволство.

Хасинта се беше втренчила в рисунките на юргана. Съпругът и взе едната й ръка и я стисна силно. Тя повтаряше само: „Горкият Питусо, горкият Хуанин!“ Изведнъж една мисъл шибна мозъка й като с бич и я извади от апатията, в която се намираше. Беше последното доказателство, че тя се мята яростно в агонията на поражението. Не съществува нищо, което да се примирява със смъртта, а грешките може би с най-голяма свирепост се защищават от нея. Когато грешката се окаже заплашена да стане за посмешище — нещо, което разговорният език нарича гаф, тя прави отчаяни усилия, насъсквана от самолюбието, за да продължи съществуването си. И тъй, от останките на своите отблъснати илюзии Хасинта извади последния аргумент, последния; ала го размаха с жар, може би просто защото нямаше вече друг.

— Всичко, което ми каза, сигурно е истина, не се съмнявам. Но ще ти кажа само едно — ами приликата?

Щом чу това, Дофина се пръсна от смях.

— Приликата! Няма прилика и не може да я има. Тя съществува само в твоето въображение. Децата на тая възраст приличат винаги на който и да било. Огледай го добре сега, разгледай чертите на лицето му безпристрастно, ама безпристрастно и съвестно, разбираш ли… И ако след всичко все още намираш прилика, значи в това има някакво магьосничество.

Хасинта го наблюдаваше в мислите си с онова тъй препоръчително безпристрастие и… наистина… приликата продължаваше да съществува… макар и малко неясна, постепенно разсейваща се. В отчаянието от неизбежното си поражение дамата намери все пак още един довод:

— Майка ти също намери голяма прилика.

— Защото ти си й запалила главата. Ти и мама сте две големи маниачки. Признавам, че в тази къща липсва детенце. Аз също го желая толкова, колкото и вие; ала това, мила моя душо, не може да се търси в дюкяна, нито пък Еступиня ще го донесе под наметалото си като кутиите с пури. Приликата, убеди се, глупавичката ми, не е нищо друго освен превъзбуда на твоето въображение от тоя проклет роман за намереното дете. И можеш да ми вярваш — ако като история случаят е неверен, то като роман е блудкав. Ако не е тъй, погледни само хората, които са помогнали за успеха на твоето дело — Идо дел Сагарио, един самохвалко; Хосе Искиердо, един луд от класата на добичетата; Гилермина, една свята луда, но все пак луда. После идва мама, която, като те вижда смахната, се смахва и тя. Нейната доброта замъглява разсъдъка й, както и на теб, защото сте толкова добри, че понякога, повярвай ми, трябва да ви връзват. Не, не се смей; за хората, които са много, ама много добри, в даден момент не остава нищо друго, освен да се вържат.

Хасинта се усмихваше тъжно, а съпругът й дълго я приласкава, мъчейки се да я успокои. Толкова я моли да си легне, че накрая тя отстъпи.

— Утре — каза тя — ще дойдеш с мен да го видиш.

— Кого… момчето на Николаса ли? Аз!

— Макар и само от любопитство… Смятай го за покупка, която сме направили ние, двете маниачки. Ако бяхме купили кученце, нямаше ли да поискаш да го видиш?

— Добре, тогава ще дойда. Остава само майка ми да ме пусне да изляза утре… И би могла да го стори, понеже този затвор вече ме изморява.

Хасинта си легна и не след дълго видя, че съпругът й спи. На нея не й се спеше много и мислеше за това, което току-що беше чула. Каква тъжна картина и каква човешка мизерия! Мисли много за Питусо. „Струва ми се, че сега го обичам повече. Горкото, толкова хубаво, толкова красиво и да не прилича… Но виж, аз твърдя, че прилича… Това било заблуда! Как ще е заблуда! Нека не ми ги разправят! Онези гънчици на носа, когато се смее… онова навъсване…“ И продължи така до много късно.

На 28 сутринта, вече на връщане от литургия, Барбарита влезе в спалнята на младото семейство да им каже, че денят е много хубав и че болният може да излезе, но добре облечен. „Вземете файтона и ще се разходите по Ретиро“. Тъкмо това желаеше Хасинта, пък и Дофина. Само че вместо да отидат на Ретиро, те отидоха в къщата на Рамон Вилюендас. Той си беше в кантората, но като ги видя да влизат, качи се с тях с желание да присъствува на сцената на припознаването, която очакваше да бъде патетична и театрална. Той и Бенигна бяха много поразени, че Хуан гледаше мъничкото със спокойно безразличие и без никакъв израз на бащинска нежност.

— Здравей, хубавецо — каза Санта Крус, като седна и хвана момчето за двете ръце. — Ама наистина е хубаво. Жалко, че не е наше… Не бързай, жена; все ще дойде и истинският Питусо, законният, нашият, собственият.

Бенигна и Рамон гледаха Хасинта.

— Я да видим — продължи Хуан с тон на съдия. — Елате тук и кажете безпристрастно, с цялата прямота и свобода на мнение, дали това момче прилича на мен.

Тишина. Наруши я Бенигна, за да каже:

— Наистина… аз… никога не съм намирала подобна прилика.

— А ти? — обърна се Хуан към Рамон.

— Аз… ами казвам същото, което и Бенигна.

Хасинта не можеше да скрие объркването си.

— Казвайте каквото си искате… но аз… Не се вглеждате хубаво… А накрая, да видим ще отречете ли, че е много хубаво.

— А, това не… и че ще да е голям вагабонтин. Има на кого да прилича. Баща му бе най-напред чиновник по газоснабдяването, по-късно — фигурант в игралния дом „Амвончето“.

— Фигурант! А какво е това?

— О, висок пост. Бащата на това дете, ако не се лъжа, сега трябва да се развява из Сеута^[1].

— Не, това не — каза Хасинта гневно. — И ти ли искаш да хулиш детето ми? Дай ми го тук… Нали не е истина, синко, че твоят баща не…?

Всички прихнаха да се смеят. Тя се утешаваше от неприятното си положение, като го целуваше и говореше:

— Вижте колко ме обича. Не, няма да го изоставя, който и да ми заповяда. Той е мой.

— Нали ти е струвал пари.

Детето обви ръце около шията й и погледна останалите с озлобление, сякаш бе възмутено от обидния намек, който искаха да хвърлят върху неговия произход. Другите деца го повикаха да играят, но преди това Хасинта го обсипа с милувки, за които Бенигна каза, че не бива да взема толкова навътре нещата.

— Ти мълчи… Казах, че няма да го изоставя. Ще го завела в къщи.

— Луда ли си? — подметна строго Дофина.

— Не, много съм си добре.

— Хайде, бъди благоразумна… Не искам да кажа, че ще го изхвърлим на улицата; но в приюта, с една добра препоръка не би му било зле.

— В приюта! — възкликна Хасинта със силно зачервено лице. — Та да ми го пращат по погребения… и да му дават да яде ония буламачи!…

— Ама ти какво си въобразяваш? Ти си дете. Откъде го измисли, че така се вземат чужди деца? Мила, мила, ти си романтичка.

Бенинга и съпругът й показаха с кимане на глава, че това за романтичката е много добре казано.

— Ами че аз също искам да го покровителствувам — заяви Хуан, оценявайки чувствата на жена си и извинявайки се за преувеличението. — Той има късмет, че е попаднал на нас и се е отървал от Искиердо. Но да не изместваме нещата. Едно е да го покровителствуваме, а друго — да го заведем в къщи. Макар че аз бих искал да ти доставя това удоволствие, но трябва баща ми да се съгласи. Твоите добри чувства те карат да изглупяваш. Нали, Бенигна? Аз й казах, че много, много добрите хора трябва да бъдат връзвани понякога. Тя е ангел, а ангелите изглупяват дотам да вярват, че светът е рай. Светът не е рай, нали, Рамон, и нашите действия не могат да се съобразяват с ангелското мерило. Ако всичко, което мислят и чувствуват ангелите като моята жена, се осъществяваше, животът щеше да бъде невъзможен, напълно невъзможен. Нашите идеи трябва да се вдъхновяват от общоприетото, то е моралната среда, в която живеем. Аз знам много добре, че трябва да се стремим към съвършенство, но не като отричаме хармонията на света, хубава работа!… Хармонията на света, която е… да го знаеш, един грандиозен механизъм от прекрасно уравновесени и съчетани несъвършенства. Я да видим — убедих ли те или не?

— Така, така — отвърна Хасинта много тъжна, малко зашеметена от парадоксите на съпруга си. Тя имаше такова високо мнение за дарбите и мъдрата ученост на Дофина, че рядко се случваше да не се остави да бъде покорена от тях, макар че в съзнанието си пазеше някои независими мнения, които скромността и покорството не й позволяваха да изрази. Не бяха изтекли и десет секунди от онова „така, така“, когато се чуха силни писъци. „Какво има, какво става?“ Какво можеше да е освен някоя поразия на Хуанин! Така си помисли Бенинга и изтича разтревожена в трапезарията, откъдето идеше ужасният трясък.

— Браво на смелите деца! — каза Санта Крус, докато Рамон Вилюендас се сбогуваше, за да слезе в кантората. Хасинта изтича в трапезарията и скоро се върна ужасена.

— Знаеш ли какво е направил? В трапезарията имаше един съд с мляко с ориз, Хуанин се качил на един стол и започнал да гребе с шепи… давай, давай, а след като се наситил, започнал да го хвърля по пода и се избърсал в завесите.

Чу се гласът на Бенинга, съвсем разярена:

— Ще те убия… Безсрамник, дивак!

Останалите деца се появиха с писъци. Хасинта им се скара:

— А вие, глупчовци, не виждахте ли какво прави той? Защо не казахте? Или го оставяте да лудува, та после да му се смеете и да правите тези бъркотии?

— Махни го, махни го веднъж завинаги от къщата ми това тигърче — каза Бенинга, влизайки много възмутена. — Света Дево Кармен, отиде ми млякото с ориз!

Децата на Вилюендас весело подскачаха.

— Вие сте виновни, глупачета; вие, дето го закачате — каза им леля им, която все на някого трябваше да изкара яда си.

— Ти трябва да го измиеш — заяви Бенинга, без да отстъпи в гнева си. — Ти, ти. Какво ми направи завесите само!

— Добре де, ще го измия. Не бързай.

— И да го облечеш в чисти дрехи. Аз не мога. Стига ми с моите… И нищо повече.

— Хайде, не се нервирай толкова, не е кой знае какво.

Хасинта и съпругът й отидоха в трапезарията, където завариха Питусо като плашило — лицето, ръцете и дрехите му бяха мръсни.

— Браво, браво на храбрите мъже — извика Хуан в присъствието на зверчето. — Ръце а ла мляко с ориз. Забавлява ме това момче.

— Ще те убия, вагабонтино — каза осиновителката му, като коленичи пред него и едва сдържаше смеха си. — Добре си се разкрасил… Ще видиш какво сапунисване ще отнесеш.

Докато траеше миенето, малките Вилюендас се трупаха около чичо си, като се качваха по коленете му и увисваха по ръцете му, за да му разкажат за големите свинщини, които вършеше добичето Хуанин. Не само че ядеше свещите, но и облизваше чиниите, а после хвърляше вилиците на пода. Когато баща им Рамон го мъмреше той му се плезеше и казваше „мамка му“ и други грозни изрази, а после… правеше нещо много неприлично, добре де, вдигаше дрехите си отзад, завърташе се със смях и показваше дупенцето си.

Санта Крус не можеше да остане сериозен. Най-сетне Хасинта се върна, като водеше за ръка престъпника, вече измит и облечен в чисти дрехи, а след малко влезе и Бенигна, напълно успокоена и като застана срещу зет си, му каза най-сериозно:

— Имаш ли едно дуро? Нямам дребни.

Хуан побърза да извади дурото и в същия момент, в който го слагаше в ръката на Бенигна, Хасинта и децата прихнаха в смях. Санта Крус се призна за победен.

— Надлъга ме, мила. Бях забравил, че днес е ден на Наивните. Хубава шега, хубава. И аз се учудих малко, че в тази къща, пълна с пари, няма дребни.

— Вземете — каза Бенигна на децата, — вашият чичо ви черпи с пасти.

— Колкото до шеги — като се засмя, заяви Хуан, — каквато искаше да ни изиграе жена ми!

— На мен не може — отвърна Бенигна. — Тук много говорихме за това и наистина той би могъл да бъде действителният, но ние изобщо не виждахме приликата. И понеже се оказа, че това прекрасно зверче не е от рода ни… аз се радвам и моля да бъдете така любезни да го махнете от къщата ми. Достатъчно главоболия ми създават моите.

На тръгване Хасинта и съпругът й я помолиха да го задържи още един ден. Дотогава ще решат.

Много жестоки неща щеше да чуе Хасинта този ден, но от всичко чуто нищо не я учуди и обезсърчи толкова, колкото тези думи, които Барбарита й каза шепнешком:

— Балдомеро е обезпокоен от грубата ти шега. Хуан е говорил с него открито. Няма такова дете и на сто хиляди левги наоколо. Наистина ти избърза; а колкото до приликата… Искрено казано дъще, съвсем не прилича, ама съвсем.

Това трябваше да чуе Хасинта.

— Ама вие… Пресвета Дево, и вие… — осмели се да каже тя, когато страхът й позволи — вие също повярвахте…

— Заразих се от теб — отвърна свекървата, като се мъчеше да извини грешката си. — Хуан казва, че е мания; аз го наричам заблуда, а заблудите се лепят като шарка. Натрапчивите идеи са заразителни. Затова аз се плаша толкова от лудите и се боя да бъда близо до тях. Когато някой до мен вземе да гримасничи, и аз започвам да правя същото. Ние сме като маймуни, които подражават… Та тъй, съгласи се — приликата е заблуда и двете… ще ти го кажа много тихо, и двете направихме прекрасен гаф. А сега какво да правим? Да не ти минава и през ум да го довеждаш тук. Балдомеро не е съгласен и е много прав. Аз… ако трябва да кажа истината, се привързах към него. Ах! Неговите дивотии ме забавляват. Толкова е хубавичък! Какви очички има! Ами гънчиците на носа… и ония устица, ония устнички? И най-вече муцунката, дето прави с устни. Ела тук да видиш какво рождество съм му купила.

Тя заведе Хасинта в гардеробната си и след като й показа рождеството, рече:

— Тук има още контрабанда. Гледай. Тази сутрин ходих по магазините и… ето — цветни чорапи, син плетен костюм в английски стил. Виж шапката, на която пише „Нумансия“. Това е една моя прищявка. Ще бъде много гиздав. Кълна ти се, че ако не го видя с надписа на челото, ще се разсърдя.

Хасинта слушаше и гледаше това потисната.

— Ако знаете какво направи тази сутрин! — каза тя и разказа за случая с млякото с ориз.

— Ах, боже мой, колко забавно!… Да го изядеш… Аз, казвам ти истината, бих го довела в къщи, но на Балдомеро и Хуан не им харесват тези потайности… Наистина ти казвам. Една жена не може да живее, ако няма някое мъничко същество, което да обожава. Мила моя дъще! Голямо нещастие за всички ни е, че ти не можеш да ни дадеш нещо.

Тази фраза се заби в сърцето на Хасинта, потрепка известно време в него и разшири раната като стрела, която не се е забила добре.

— Ами да, тази къща е много… много неприветлива. Липсва й дете, което да пищи и да лудува, да прави дяволии и да изморява всички. Когато му говоря за това, Балдомеро ми се смее: но му личи, че е готов да ходи на четири крака и да се боричка с деца.

— Тъй като Бенигна не го иска — каза снахата, — нито пък можем да го държим тук, ще го оставим у Канделария. Всеки месец аз ще давам по нещо на сестра ми, та гостенинът да не е тежко бреме…

— Струва ми се много добре, ама много добре обмислено. Ти си като току-що родилите котки, които крият котенцата си днес тук, утре там…

— А какво да се прави?… Защото, колкото до приюта, там няма да отиде. Туй не си го мислете. Какви неща му хрумват на съпруга ми! Да, нали него не са го карали никога да ходи на погребения, като гази кал и понася и дъжд, и студ, та да му се струва много естествено то, горкичкото, да израсне сред тези ковчези… Да, нахален е.

— Аз се нагърбвам да плащам издръжката му у Канделария — каза Барбарита. Шушукаха си със снахата като деца, които се уговарят за някоя лудория. — Струва ми се, че най-напред трябва да му купя легълце. Ти какво мислиш?

Другата отвърна, че това й се струва много добре и много се утеши с този разговор и се отдаде на кроеж на планове и на въображаеми майчински радости. Ала лошият й късмет пожела още в същия или на другия ден дон Балдомеро да прекъсне полета на нейните мисли, като я извика в кабинета си, за да я смъмри:

— Скъпа, Барбара ми каза, че си много объркана, защото не си знаела какво да правиш с това момче. Не бързай, всичко ще се уреди. Няма да го изхвърлим на улицата, та да получиш умопомрачение. За друг път хубаво е да не се оставяш да те води доброто ти сърце… тъй безразсъдно, защото всичко трябва да бъде умерено, дъще, даже и възвишените пориви. Хуан казва, и е много прав, че ангелските постъпки объркват обществото. Като се заинатим всички да бъдем съвършени, няма да можем да се понасяме един друг и ще трябва да се бием… Та ти казвах, че това бедно дете остава под мое покровителство; но няма да дойде в този дом, защото би било неблагоприлично, нито пък в дома на някого от рода, защото ще прилича на прикриване на истината.

Хасинта не беше съгласна с тези мисли; ала респектът, който нейният свекър й внушаваше, спря дъха и я лиши от възможността да изрече многото и хубави неща, които си мислеше.

— Следователно — продължи уважаемият свекър, като хвана снаха си за двете ръце, — тоя господинчо, когото си купила, ще бъде настанен в приюта на Гилермина… Не бива да се мръщиш. Там ще бъде като на седмото небе. Аз вече говорих със светицата. Ще му давам издръжка, за да се изучи и възпита добре. Ще научи някакъв занаят, а кой знае, кой знае, може би и професия. Всичко зависи от него. Струва ми се, че не си въодушевена от моята идея. Но размисли мъничко я ще видиш, че няма друг начин… Там ще е много доволен, добре нахранен, добре облечен… Вчера дадох на Гилермина четири парчета специално сукно, та да им ушие жакети. Ще видиш колко хубавичко ще ги издокара. И добре им пълнят търбусите, слава тебе господи! Забележи само какви налети и румени като ябълки бузки имат. Много деца, чиито бащи носят сюртук и чиито майки се врат насам-натам, биха искали да са тъй светнали и тъй добре нагиздени, както са децата на Гилермина.

Хасинта се убеждаваше постепенно и все по-малко сили имаше да се противопостави на съображенията на този чудесен човек.

— Да, какво ме гледаш — прибави Санта Крус весело, — аз също се привързах към тази кукла… Искам да кажа, че не можах да се отърва от заразата на вашата мания да доведете дете в къщи. И когато Барбара ми съобщи за него, тя така вярваше, че е мой внук, че и аз повярвах. Наистина поисках доказателства… но докато въпросните доказателства дойдат, аз загубих ума си… старчески работи! И през целия ден тогава съставях каталози. Стараех се не настройвам много Барбара и да не се водя по нея, като си казвах: „Да запазим спокойствие и да не се вдетиняваме, докато не видим…“

Но като мислех за това, сега ти го казвам под секрет, излязох навън, смеех се сам и без да зная какво ми стана, отидох на пазара „Унион“ и…

Дон Балдомеро с подчертана бащинска усмивка отвори едно чекмедже на бюрото си и извади някакъв предмет, загънат в хартия.

— И му купих това… Това е акордеон. Мислех да му го дам, когато го доведете в къщи. Ще видиш какъв хубав инструмент и какъв хубав звук… Двадесет и четири реала.

Хвана акордеона и започна да го разтяга и прибира, а той направи пуф-паф неколкократно. Хасинта се смееше, а в същото време от очите й се изплъзнаха две сълзи. Тогава неочаквано влезе Барбарита и каза:

— Каква е тази музика!… Я да видим.

— Нищо, скъпа — заяви добрият господин, изповядвайки се искрено. — На мен също ми хвръкнаха ангелите. Не исках да го призная. Когато ти ми каза, че това с внука е само роман, дойде ми наум да хвърля тази музика на улицата, без да я види някой, но като съм я купил за него, нека й се радва… Не е ли така?

— Я да видя, дай ми го — каза Барбарита много доволна и жадуваща да посвири на детския инструмент. — Ах! Разсипнико, значи така пилееш парите за капризи. Дай ми го… аз ще посвиря… Ах, не знам какво има в това нещо… Но да ти е драго да го слушаш! Развеселява цялата къща.

И тя излезе, като свиреше по коридорите и говореше на Хасинта:

— Хубава играчка… нали? Сложи си наметалото, че още сега ще идем да му я занесем…