Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (175)

4

Вечерта на този гибелен ден, отбелязал, както си мислеше, с най-черния камък тъжния му път в живота, Хуан Пабло разви в кафене „Сигло“ най-подривните теории. За голямо удивление на дон Басилио Андрес де ла Каня, който се върна при компанията, той нападна с ярост частната собственост, като го наведе на мисълта, както и всички присъствуващи, че се е нагълтал с прудонистки четива. Но той не бе виждал и подвързията на книги с подобно съдържание и изобретателните му доводи се дължаха на яростта към доня Лупе и сатанинската му злост, достатъчна да вдъхнови за епически подвизи.

Тъй като в тоя неравен спор великият принцип на частната собственост нямаше друг защитник освен дон Басилио, той бе смазан. Мраморната маса, около която лицата на сражаващите се образуваха оживен кръг, накрая се покри с трупове, размесени с лъжички, с чашки, в които все още имаше кафе и мляко на дъното, с пепел от цигари, вестници и алуминиеви чинийки, в които работещата с всички сили ръка на дон Басилио бе оставила само по мъничко захар. Тия трупове, ужасно обезобразени, бяха собствеността, всички възможни видове собственост, държавата, църквата и всички институции, произлизащи от тях: семейство, армия, обществен ред и тъй нататък… За радост на всички Хуан Пабло се впусна да защищава свободната любов, абсолютно спонтанните отношения между двата пола, като прехвърли бащината власт върху майката. Направи папата на пух и прах и тиарата му бе стъпкана с крака под масата, ведно с парчетата вестници, слюнките и сдъвканата клечка за зъби на дон Басилио, който в безредното бягство след разгрома захвърли надалеч тоя символ на своята аргументация. По пода се търкаляше кралската корона, смачкана с крака, същата участ сполетя и скиптъра. Върховете на бастуните удряха с ярост мръсния под и доубиваха жертвите, които падаха, издъхвайки, от масата. Сякаш след като ги бе ранил смъртоносно с диалектиката си, Хуан Пабло им извиваше врата, а щом хванеше молива и почнеше да изписва трескаво цифри върху мрамора, за да не остане никакво съмнение в думите му, имаше вид на Фуке дьо Тинвил^[1], който подписва смъртни присъди и праща месо за гилотината.

Какво друго му оставаше на бедния Рубин освен да изстрелва срещу обществения строй и властта ужасната тревога, която цареше в душата му? Защото бе загубен и жестокият отказ на леля му го бе изправил пред избора между безчестието и самоубийството. Преди да дойде в кафенето, бе имал разгорещена разпра с Рефухио, която бе настояла да отиде с него в „Гайо“ и скарването с любимата, която обичаше, бе засилило още повече жлъчта му. Приятелите не можеха да излязат наглава с него; беше побеснял, малко оставаше да обиди ония, които му противоречаха, и парадоксалното му вдъхновение стигаше дотам, че започваше да прилича на водач от сектата на квакерите. Изглежда невероятно, но този, който най-добре му противоречеше, бе Макси, останал в кафенето по-дълго от друг път от интерес към спора. Младият Рубин защищаваше основните принципи на всяко общество с жар и ясно убеждение, които удивляваха присъствуващите. Не излизаше извън себе си като другия; аргументираше се хладнокръвно и абсолютното му спокойствие даваше възможност на мислите му да текат свободно и леко. Щастие бе за по-възрастния Рубин, че по-малкият си тръгна в десет часа, тъй като доня Лупе му бе наредила да не се връща по-късно у дома, а той за нищо на света нямаше да престъпи този закон. Беше се върнал към покорството от времето, което можеше да се нарече допотопно, понеже предшествуваше катастрофалния му брак. Като остави брат си да се оправя както може с останалите творци на трактати по гражданско право, напусна кафенето с намерението да се прибере направо в къщи. Прекоси „Пласа Майор“ в посока от улица „Фелипе III“ към улица „Сал“ и тук не можа да не поспре за малко, за да хвърли поглед към фасадите от западната част на четириъгълника. Неутолимата му жажда за логика обаче надделя над желанието да постои и той си рече: „Не, ще се прибера, вече е десет часа… Значи не бива да спирам.“ Продължи към улица „Постас“ и „Викарио Виехо“ и преди да стигне до наклона към площад „Санта Крус“, видя Аурора да излиза от магазина на Саманиего на път към къщи. „Колко късно се прибира днес!“ — рече си той и тръгна след нея нагоре по улицата в посока към малкия площад „Санта Крус“ не с цел да я следи, а защото тя вървеше пред него и не го виждаше. Вдовицата на Фенелон крачеше доста бързо и без да се оглежда, носейки в ръка някакъв пакет, може би нещо за доработване у дома за следващия ден, който бе неделя, още по-точно Връбница.

Тъй като вървеше по-бързо от него, скоро разстоянието между тях се увеличи. Вместо да продължи по улица „Аточа“, за да свие по „Канисарес“, което бе естествено (това бе маршрутът, по който се прибираше Макси), младата жена навлезе в тъмната уличка „Салвадор“. Под сянката на Министерството на задморските територии я чакаше един мъж, който я спря за малко; подадоха си ръце и продължиха заедно. „Я виж ти — каза си Макси, дебнейки от засада, — я виж ти какви неща стават.“ Като ги видя да продължават по уличката, една мисъл, по-скоро подозрение, разпали любопитството му. Следвайки ги на известно разстояние, най-сетне се убеди в това, което бе подозирал, и тази увереност разтърси душата му. „Той е, онзи негодник… Чака я, тръгват заедно… и вървят по най-безлюдния път… Значи са любовници… Да лъже една клета жена… един женен мъж!“ В душата му отново се разгоря със страшна сила ненавистта от миналото, оная тежка и всепроникваща ненавист, която приличаше на отровен вирус, колкото явен, толкова и скрит, и която, разливайки се по цялото му същество, предизвикваше много и тъй различни мозъчни процеси. В същото време гърдите на нещастния младеж преливаха от едно донкихотовско чувство за справедливост, но не такава, каквато я разбират законите и хората, а справедливост, която сам бог ни изпраща. „И обществото не само търпи това, но и го приветствува… Следователно това е едно безсрамно общество. И каква защита може да получи човек? По законите — никаква. Ах, боже мой, ако имах в себе си револвер, в този миг, в същия този миг щях да му тегля без ни най-малко колебание куршума в гърба и да му пръсна сърцето! Не заслужава да бъде застрелян в лицето. Предател, мизерник, крадец на чужда чест! И тая глупачка, дето се оставя да бъде лъгана! Но тя не заслужава смърт, а затвор, да, бога ми, затвор…“

Сега Макси бе по-възбуден и озлобен, отколкото през деня след печалния епизод, станал близо до „Куатро Каминос“. След злокобната ноемврийска нощ бе виждал оскърбителя си само няколко пъти и винаги отдалеч; никога не беше се намирал тъй близо до него, на един изстрел разстояние… „Ах, защо не нося револвер? Още в този миг щях да го просна мъртъв. Мога да прескоча до някой оръжеен магазин и да си купя… Но нямам пари. Леля ми дава само по два реала за кафето. Какво отчайващо положение, боже мой! Ако ми внушаваш мисъл за разплата, логична мисъл, съвършено логична, защо не ми даваш средства да я осъществя на дело? Да го видя как издъхва, мятайки се в собствената си кръв, да не изпитам никакво съжаление… Дано доживея до това, господи! Дано всички видят… защото всички ще се радват!“

Като мина по улица „Барионуево“ и площад „Прогрес“, двойката пое по улица „Сан Педро Ма̀ртир“, търсейки най-безлюдния път. „Ще тръгнат по улица «Кабеса» — каза си Макси, — по това време там не минава жива душа. Ах, мошеник, крадец на чужда чест, убиец! Възмездието ще те сполети някой ден, ако не днес, утре. Съжалявам само, че няма да бъде от моята ръка“. Следваше ги на известно разстояние, без да ги изпуска от очи. „Още изпитвам болка от ония удари, сякаш току-що ги получих… Негодник, подлец, който издевателствува над слабите тялом, над болните, които едва се държат на краката си… На такива като теб се отвръща с куршум… Бум! И те просвам на земята… Окото ми няма да мигне, ако можех да ти дам заслуженото… Изобщо няма да трепна и ще бъда доволен като човек, сторил голяма добрина, много голяма добрина…“

Когато стигна улица „Аве Мария“, Рубин мина на тротоара откъм нечетните номера и зае позиция на ъгъла с улица „Сан Симон“, в сянката. Спряха; като че ли Аурора каза на кавалера си да не я изпраща повече. Съветът й бе благоразумен и кавалерът се раздели с нея, като й стисна ръката. Макси го проследи с поглед до улица „Магдалена“, обзет от желание да връхлети върху него с викове: „Крадец на честта ми и на честта на другите… Сега ще платиш за всички!“ Усещаше как ноктите му се изострят като на тигър. Малко оставаше да скочи и да се стовари върху жертвата. Спаси го логиката. „Много по-слаб съм от него и ще ме пребие от бой… Револвер, пушка, ето какво ми е нужно.“

Когато любовниците се скриха от погледа му, Рубин се прибра в къщи. Най-необикновеното бе, че през цялото това време мисълта за жена му се беше изтрила от съзнанието му или може би Аурора олицетворяваше всички женски изневери и измами. Като се усамоти в стаята си, бе обзет от ужасно съмнение. „Дали това, което сега виждам — рече си, въртейки се в леглото, — е истина или сънувам? Знам, че влязох, знам, че се хвърлих в леглото, знам, че заспах, а сега пред очите ми е това потресаващо видение. Наистина ли ги видях, нея и онзи гнусен тип, или беше сън? Няма съмнение, че ме споходи кратък и дълбок сън… Защото, започвам да вярвам, че съм сънувал… Да, сън е било. Аурора е почтена. Какви неща само не сънува човек… Но не, боже мой, видях ги, видях ги, все още ги виждам, двете фигури са като запечатани в съзнанието ми! Човек може да се побърка! Би било жалко да се побъркам сега, когато съм тъй умен!“

Тая бъркотия цареше в ума му през целия следващ ден. Видя ли ги или беше сън? В светата сряда леля му го изпрати с някакво поръчение до Саманиего и докато слушаше изпълнението на музикалната пиеса, забеляза, че доня Каста разговаря много оживено с Аурора:

— Слушай, мила, днес не дойде на срещата, излъга ни. Да те чакаме три часа! Защо трябва да ходиш в ателието, щом днес не се работи? Също както и на Връбница… Целия следобед си била в ателието, а после идва Пепе и вика, че изобщо не си се мяркала там. Къде беше? В дома на Реойос? И какво си правила толкова време при Реойос? Ще проверя аз тая работа…

Аурора се защищаваше хитроумно и упорито, като възрастен човек, който, стига да поиска, може да отхвърли майчината власт, но дотам не се стигна. Като се преструваше, че е погълнат от музикалната пиеса, изпълнявана от Олимпия, Макси не изпускаше нито дума от домашната кавга. Хубаво, че в това време момичето бе стигнало до andante cantabile molto espresivo, защото ако кавгата бе съвпаднала с allegro agitato, и господ не би могъл да чуе нищичко от това, което си говореха майката и дъщерята. Докато траеше presto con fuoco, Макси си мислеше: „Невероятно е, че съм могъл и за миг да се усъмня, че онова беше чиста действителност… Мислех, че е сън… Какъв глупак! Един факт, извлечен от действителността, разсея всичките ми съмнения. Сега логиката не е достатъчна; нужно е да видя още нещо… и ще видя. Какъв урок за жена ми! О, боже мой, връхлита ме ужасно съмнение! Ако я убия, няма да си вземе никаква поука. Поуките са по-християнски от смъртта, може би по-жестоки и без съмнение по-логични. Нека живее, за да страда, и като страда, да се учи… Но него трябва да убия. Него, да!“

Докато слушаше оглушителния финал на пиесата, като че изпадна в дълбок половинминутен сън и се разбуди, разтърсен от следната мисъл: „Не, няма да го убивам. Неговата злина е необходима за този голям урок. Именно животът боли и поучава. — Смъртта е за добрите. — За развратните е нужна логика, логика.“

Малко след края на токатата влезе доня Каста и каза:

— Макси, госпожа Кеведо ми извика през прозореца откъм двора да ви пратя за малко при нея. Иска да предаде нещо на Лупе.

Клетото момче отиде и трябваше да почака малко, тъй като доня Дездемона помагаше на съпруга си да се съблече. Бе влязъл много уморен; бяха го извикали в дванадесет часа и се прибираше чак сега.

— Скъпи — рече кръглата дама на Рубин, като го тупна приятелски по рамото. — Кажете, ако обичате, на Лупе, че тая сутрин лошата птичка е излюпила пиленце… Едно много красиво пиленце… И всичко е минало добре…

Макси се почеса по ухото и устните му се разтеглиха в странна усмивка, чието значение госпожа Кеведо не можа да схване.

— Покажете ми — рече той с глас на глезено дете — лошата птичка… Също и пилето… И него ми покажете.

— Не, не, не сега — отвърна доня Дездемона, като го побутна към вратата. — Утре ще ги видите… Сега вървете да съобщите това на леля си.