Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (12)

3

Когато се запознах с този личен син на Мадрид, той беше навършил вече седемдесет години, но те му отиваха много. Беше по-нисък от среден ръст, пълничък и леко превит напред. Ония, които искат да знаят лицето му, да погледнат това на Росини, вече на старини, както са ни го предали щампите и снимките на големия музикант, и могат да кажат, че имат пред себе си божествения Еступиня. Формата на главата, усмивката, профилът и особено извитият нос, хлътналата уста, насмешливите очи бяха вярно копие на оная леко присмехулна красота, която, с подсилване на чертите на старини, се приближаваше малко до образа на Полишинел^[1]. Възрастта придаваше на профила на Еступиня известно сходство с тоя на папагалите.

През последните години от живота си от 70-те нататък той се обличаше особено и правеше това не толкова от бедност, понеже семейство Санта Крус се грижеше нищо да не му липсва, а от чувство за традиция и от отвращение да внесе нещо ново в гардероба си. Носеше сплесната равнопола шапка с много нисък връх, която напомняше за една епоха, изтрила се вече от паметта на шапкарите, и наметало от зелено сукно, което не слизаше от раменете му — освен от юли до септември. Имаше много малко коса, може да се каже — почти никаква, ала не слагаше перука. За да спаси главата си от студените течения в църквата, в джоба си носеше една черна шапчица, която си нахлупваше при влизане. Беше голям ранобудник и рано по хладина отиваше в църквата „Санта Крус“, после в „Санто Томас“ и накрая в „Сан Хинес“. След като изслушаше по няколко литургии във всяка една от тези църкви с нахлупена чак до ушите шапчица и побъбреше с някои от набожните или с клисарите, тръгваше от параклис на параклис да чете различни молитви. Като се сбогуваше, поздравяваше с ръка иконите, както се поздравява някой приятел, който е на балкона, после вземаше светената си вода, долу шапчицата и — на улицата.

През 1869 година, когато събориха църквата „Санта Крус“, Еступиня изживя горчиви моменти. Нито птиче, чието гнездо е било разрушено, нито човек, изхвърлен от родния му дом, са се нажалявали повече, отколкото се нажали той, като видя да падат сред облаци пепел парчета зидария. Само поради това, че беше мъж, не плачеше. Ако Барбарита, която беше израсла в сянката на достопочтената кула, не плачеше при вида на тъй светотатственото зрелище, то бе, защото беше вбесена и яростта й попречи да заплаче. Не успяваше и да си обясни защо съпругът й казва, че дон Николас Риверо^[2] бил велик човек. Когато храмът изчезна, когато бе изравнена земята и с течение на годините на светото място се издигна къща, Еступиня не се предаде. Не беше от тези нагаждащи се характери, които приемат свършените факти. За него църквата си беше все там и нашият човек, щом минеше през мястото, където някога бе вратата на църквата, се прекръстваше и сваляше шапка.

Пласидо беше брат от Пас и Каридад — братство, чието седалище бе в сринатата енорийска църква. Ходеше в параклиса да дава предсмъртно опрощение на греховете на осъдените на смърт и да ги разсейва с приказки в страшния час, като им говореше за това, колко глупав е животът, колко добър е бог и колко прекрасно щели да бъдат на седмото небе. Какво ли щеше да стане с горкичките осъдени, ако нямаше кой да им дава малко празни обещания, преди те да предоставят врата си на палача! Неизменно в десет сутринта Еступиня приключваше това, което бихме могли да наречем негов религиозен работен ден. Мине ли веднъж този час, от росиниевското му лице изчезваше мрачната сериозност, която имаше в църквата, и пак ставаше приветливият, приказлив и забавен човек от дюкянджийските вечеринки. Той обядваше у Санта Крус или у Вилюендас, или у Арнайс и ако Барбарита нямаше какво да му нареди, залавяше се със задължението си да заслужи хляба си, понеже винаги играеше ролята на човек, който работи като черен дявол. Привидното му занимание в такова време беше комисионерството на продавачи и измисляше, че ги настанявал на работа срещу надница. Наистина вършеше нещо, ала то до голяма степен беше чиста измама; а когато го питаха дали вървят добре сделките, отговаряше с тон на обигран търговец, че не иска да остави да лъснат тлъстите му печалби: „Държим се, бе човек, не се оплакваме… Този месец настаних поне трийсет момчета… ако не са били четирийсет…“

Пласидо живееше на улица „Кава де Сан Мигел“. Къщата му беше една от тия, които образуват западната страна на „Пласа Майор“, и тъй като цокълът им е много по-ниско от повърхността на площада, височината им е внушителна, а основата им — много здрава, подобно на крепост. Етажът, на който живееше той, беше четвърти откъм площада, а откъм улица „Кава“ — седми. В Мадрид не съществуват по-големи височини и за да покориш тия, се налагаше да се примириш със сто и двадесет стъпала, всичките от камък, както казваше с гордост Пласидо, като не можеше да похвали нещо друго от жилището си. Това, че „всичките са от камък“, от улица „Кава“ чак до мансардите, придава на стълбите на тия сгради мрачен и монументален вид като на легендарен замък и Еступиня не можеше да забрави това интересно в известна степен обстоятелство, понеже не е едно и също да се изкачиш у дома си по стълбища като тия в „Ел Ескориал“^[3], или по жалки дървени стъпала като всяко махленско дете.

Гордостта от катеренето по тия изтрити гранити не облекчаваше изтощението, поради което моят приятел съумя да използува добрите си връзки, за да го съкрати. Собственикът на една обущарница на площада на име Дамасо Трухильо му позволяваше да влиза през неговия дюкян с фирма „Букетът от лилии“. Имаше врата за стълбището на улица „Кава“, която Пласидо ползуваше, спестявайки тридесет стъпала.

Жилището на дърдоркото беше една мистерия за всички, понеже никой никога не беше ходил да го види по простата причина, че дон Пласидо си беше в къщи само когато спеше. Никога не беше го сполетявала болест, която да му попречи да излиза денем. Беше най-здравият човек на света. Ала старостта не биваше да се подценява и един ден през декември на шейсет и девета бе забелязано отсъствието на великия човек в средите, в които обикновено се движеше. Скоро се разнесе мълвата, че бил зле и всички, които го познаваха, най-живо се заинтересуваха за него. Много продавачи в магазини се хвърлиха по ония каменни стъпала да научат нещо за симпатичния болник, който страдаше от остър ревматизъм в десния крак. Барбарита му прати веднага своя лекар, но не се задоволи с това и нареди на Хуанито да отиде да го посети, което Дофина стори на драго сърце.

И тук излиза на бял свят посещението на Дофина при стария служител и приятел на дома му, защото ако Хуанито Санта Крус не беше направил това посещение, тази история не би била написана. Би била написана друга, разбира се, защото, където и да иде човек, той носи със себе си своя роман, ала не този.