Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (94)

5

На другата заран Макси беше по-добре, но крайно изтощен. Имаше жалък вид. Бледността му беше като на мъртвец. Езикът му беше бял, чувствуваше голяма слабост и нямаше никакъв апетит. Дадоха му нещо да хапне, а Фортуната сметна, че той трябва да остане в леглото до вечерта. Това не обиждаше Макси, защото той чувствуваше известна детска радост, че се намира в огромното легло и се търкаля по него. Съпругата се грижеше за него като за дете и от ума й беше изчезнала мисълта, че той е мъж…

Доня Лупе дойде много рано и като разбра, че Макси е добре, започна да дава непрекъснати заповеди и да се сърди, защото някои неща не били свършени, както тя наредила. Ходеше от гостната до кухнята и от кухнята до гостната, като диктуваше правила и закони за добра къщовност. Макси се оплакваше, че съпругата му стои повече време извън спалнята, отколкото в нея и я викаше час по час.

— Благодаря на бога, мила, че идваш при мен. Ти дори не ме целуна. Каква сватба, мила, и каква нощ! Тази проклета мигрена… Но вече мина и сега поне за петнайсет дена няма да ме закача… Хайде! Вече пак искаш да отидеш в кухнята? Няма ли я там госпожа Патрисия?

— Отиде на пазар. Там е леля ти, която, разбира се, дава толкоз заповеди, че човек не знае коя да изпълни по-напред.

— Ами остави я. Ти казвай на всичко „да“, а после прави каквото си знаеш, гълъбице. Ела тук… Да работи Патрисия — тя е затуй. Колко хубаво се справя, нали? Тя е много сръчна, жена.

— Уверих се…

— Отиваш ли наистина?

— Да, защото иначе леля ти ще ми се кара.

— Добре!… Тогава ще стана и също ще дойда в кухнята. Аз искам да те гледам, докато се наситя докрай. Сега си моя — аз съм твоят единствен господар и имам власт над тебе.

— Връщам се веднага, сладкият ми…

— Тези отсъствия ме измъчват — каза той, плувайки в чаршафите, сякаш бяха вълни.

Цялата сутрин Фортуната бе съсредоточила мисълта си към съседното жилище. Докато обядваше сама, тя гледаше през прозореца към патиото, но не видя никого. Приличаше на необитаемо жилище. Щом минеше през гостната, съпругата на Рубин хвърляше скрити погледи към улицата. Нямаше жива душа. Без съмнение капанът се залагаше нощем.

Следобед, като остана сама с Патрисия в кухнята, на езика й бе да я попита: „А комшиите?“, но не отвори уста. Тая хитра котка, сигурно бе проникнала в мисълта на господарката си, понеже колчем отговаряше на някакъв въпрос, тя и каза ни в клин, ни в ръкав:

— Ами ей сегичка, когато слизах до месарницата, знаете ли, срещнах господарката Сирила. Попита ме за господаря и каза, че щяла да намине да ви види, без да уточни кога.

— Я не ми разправяйте нищо за… тая безцеремонна жена — отвърна Фортуната, която се беше успокоила достатъчно, за да може да вземе това привидно решение. — Пък и какво ме интересува мен… ясно ли е?

Максимилиано се надигна, пообиколи тук-там; но беше толкова слаб, че трябваше да си легне. А тя в това време скрито наблюдаваше.

В съседство не се чуваше никакъв шум. Вечерта отново цареше същата тишина. Сякаш доня Сирила, нейният съпруг, оня с фуражката с ширити и приятелите, които ги посещаваха, бяха потънали вдън земя. През нощта Фортуната почувствува толкова голяма тъга и безпокойство, че не знаеше какво й става. Можеше да се помисли, че не й беше приятно, не иска да вижда никого от съседното жилище, да не усеща стъпки, нито скърцане на врати или нещо подобно. Максимилиано, който от следобеда отново плуваше сред развълнуваните чаршафи на леглото и беше тъй натрапчив, като болно дете, което е взело да оздравява, помоли съпругата си, вече някъде към десет, да си легне и тя се подчини. Ала отвращението и погнусата, които давеха душата й, до такава степен я владееха, че тя трудно успя да ги прикрие. А горкото момче не беше в състояние да й изрази прекомерната си любов по друг начин освен чрез сърдечни и мисловни прояви: пламенни думи, които не задействуваха нищо в човешката машина, с една дума, идеални пориви на обич. И по-далеч не отиваше, тоест не можеше да отиде, Фортуната го утеши сестрински:

— Слушай, заспи, почивай и не се горещи. Снощи беше много зле и имаш нужда от няколко дена, за да се възстановиш. Представи си, че не съм тука и да спим, както се казва.

Дали го успокои, не се знае, но тя заспа и се събуди чак в седем сутринта. Макси остана по-дълго в леглото, поду се от сън, нещо, което изискваше неговото разнебитено здраве. Фортуната се зае да оправя жилището и прати Патрисия на пазар, когато изведнъж влезе доня Лупе, съвсем разстроена.

— Знаете ли какво става? Ами дребна работа. Чакай да седна, че направо се задушавам. Ама че грижи ми създават моите скъпи племенници! Снощи са арестували Хуан Пабло. Току-що дон Басилио дойде да ми каже. Тия от полицията влезли у тази жена, с която живее сега, разбираш ли, и след като претърсили всичко и взели документите, спипали моя племенник, и ето ти го в Саладеро… Да видим сега какво ще правя аз! Искрено казано, той се държа много лошо с мене и е един неблагодарник и прахосник. Ако ставаше въпрос да го задържат само за няколко дни в затвора, даже щях да се радвам, за да се поправи и да не се навира там, дето не го викат. Ама дон Басилио ми каза, че всички, задържани от снощи… хванали много хора… щели да ги пратят не къде да е, а на Марианските острови; и макар че Хуан Пабло искрено казано напълно си заслужава тази разходка, все пак е мой племенник и трябва да направя всичко, което мога, да го пуснат на свобода.

Макси, който чу от спалнята някои думи от този разказ, повика доня Лупе и тя го повтори в негово присъствие, като добави:

— Налага се да станеш още сега и да идеш да видиш всички, които могат да помогнат на брат ти, който напълно си е заслужил арестуването, ама какво да се прави. Ти ще се срещнеш с дон Леон Пинтадо, за да те представи на доктор Седеньо, той пък ще те представи на дон Хуан де Лантигуа, който, макар че е фанатичен консерватор, има влияние поради почтеността си. Аз мисля да видя Каста Морено, за да се застъпи с дон Мануел Морено-Исла, а той да говори със Саламеро, женен за момичето на Руис-Очоа. Всеки от своя страна ще действува веднага, за да попречим да го запратят на Марианските острови.

Младежът се облече много бързо, а доня Лупе в това време нареди да не се готви обяд в кухнята на Фортуната, а тя и съпругът й да обядват с нея, за да бъдат заедно в такъв труден ден. Макси излезе, след като закуси, а жена му и леля му отидоха в другата къща. По пътя доня Лупе говореше:

— Жалко, че Николас замина за Толедо преди два дни, ако той беше тук, щеше да направи постъпки за брат си и сигурно днес щеше да го измъкне от затвора, защото свещениците най-много заговорничат и най-умеят да се справят с правителството… Те забъркват кашата, а после, когато дойде ред да се наказва, хубаво се изхитрят да вържат ръцете на министрите. Така е сега в страната, за съжаление… всичко е тъй западнало… Шири се една немотия!… А картофите са по шест реала аробата — нещо, дето никога не се е случвало.

Вдовицата се зае със задачата с оная мъжествена трескавост, която й беше донесла толкова много сполуки в живота, а Фортуната и Папитос бяха натоварени да приготвят обеда. По това време доня Лупе се върна развълнувана: Саманиего, съпругът на Каста Морено, бил в смъртна опасност и оттук нищо не може да се очаква. Каста не бе в състояние да я придружи доникъде. Трябва да похлопа значи на друга врата. Ще отиде право при господин Фейхо, който беше неин приятел и бивш кандидат, а и голям приятел на дон Хасинто Вилялонга, близък на министъра на вътрешните работи. След малко дойде дон Басилио и съобщи, че Макси няма да се върне за обед.

— Отиде с дон Леон Пинтадо да види не знам кого си и ще се забави доста.

Фортуната реши да се върне в къщи, понеже имала работа, и като повтори на Папитос разпоредбите, дадени от диктаторката при второто й излизане, си сложи шала и излезе на улицата. Не бързаше и реши да се поразходи. Радваше се на красивия ден и прехвърляше мислите си, които бяха като на въртележка — напред-назад… Вървеше по улица „Санта Енграсия“ и се отби за миг в едно магазинче да купи фурми, които много обичаше. Като продължи после блуждаещия си път, тя вкусваше съкровената наслада от свободата, от туй, че е сама и свободна, макар за малко време. Мисълта, че може да отиде, където си поиска, я възбуждаше и караше кръвта й да тече по-живо. Това благоразположение на духа се изрази в едно благотворително чувство, затова всички дребни монети, които имаше, ги раздаде на бедните, които срещна, а те не бяха малко… Ходейки насам-натам, тя стигна до извода, че не изпитва никакво желание, да се прибира в къщи. Какво щеше да прави там? Нищо. Нужно и беше да се разсее, да вземе въздух. Доста робство беше прекарала в манастира „Микаелас“. Какво удоволствие е да може да извърви от край до край една толкова дълга улица като „Санта Енграсия“! Главната й наслада от разходката беше, че върви самичка, свободна. Нито Макси, нито доня Лупе, нито Патрисия, никой не можеше да брои стъпките й, да я държи под око или да я спре. Тъй би отишла… бог знае докъде. Заглеждаше всичко, дори и най-незначителните неща с онова радостно любопитство, присъщо на човек, излязъл от дълго затворничество. Мисълта й се рееше в сладка свобода, като се развличаше със своите собствени представи. Колко хубав беше, да речем, животът без грижи, край хора, които те обичат и които обичаш!… Тя се загледа в къщите на квартал „Виртудес“, понеже бедняшките жилища винаги предизвикваха у нея жив интерес. Зле облечени жени, които излизаха на вратите, дрипави и мръсни деца, които играеха на улицата, привличаха нейния поглед, защото тяхното спокойно съществуване, макар и мрачно и с ограничения, възбуждаше завист у нея. Подобен живот не беше за нея, защото тя беше вън от естествената си среда. Родена бе за надничарка, съгласна бе да работи и даром само и само да притежава онова, което смяташе за свое. Ала някой я измъкна от онзи неин пръв калъп, за да я тласне към по-друг живот, после я носиха различни ръце. А накрая други ръце упорствуваха да я превърнат в дама. Настаниха я в манастир, за да я моделират наново; после я ожениха… и ха насам, ха натам. Представяше си, че е една жива кукла, с която си играеше някаква невидима и непозната сила, без да знае как да я назове.

Помисли си дали някога щеше да има собствен глас, искаше да каже инициатива… дали някога щеше да прави това, което й се прииска. Погълната от тия размисли, стигна до „Кампо де Гуардиас“, близо до водохранилището. Там имаше много каменни плочи, седна на една от тях и започна да яде фурми. И тя хвърляше костилките, сякаш хвърляше в необятността на всеобщата мисъл една своя идея, още топличка, както се хвърля искра в купа слама, за да изгори.

„Във всичко ми върви наопаки… Бог не се грижи за мен. Да внимавам, че ми обърква нещата… Защо мъжът, когото обичах, не беше някой презрян зидар? А се случи да бъде богат господинчо, за да ме прелъсти и да не може да се ожени за мен… Сетне, редно беше аз да го намразя… Ама не, господи, винаги става обратното, излиза, че го обичам повече… Сетне, редно беше да ме остави на мира и тъй щеше всичко да мине, ама не, господи — пак обратното, задиря ме и ми е заложил капан… Беше редно също никой почтен човек да не иска да се ожени за мене, ама не, господи — изскача Макси и… хоп! — принуждават ме да се омъжа и когато най-малко съм помисляла — веднага благословия… Ама вярно ли е, че съм омъжена?…“