Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (51)

3

През следващите дни наблюдателната и подозрителна Хасинта забеляза, че съпругът и се връща в къщи изтощен, като човек, който е ходил много. Беше съвършеният образ на посредника, който идва, отива, изкачва стълби и обикаля улици, без да направи сделката, която иска. Беше умърлушен като някой, който е загубил пари; като нетърпеливия ловец, който капва от шетане от баир на баир, без да зърне дивеч; като разсеяния артист, на когото щастливата мисъл или образът, който струва за него колкото целия свят, му убягва просто от върха на езика. Жена му се опитваше да го проучи, пускайки в него сондата на любопитството, чийто свредел беше ревността, но Дофина криеше мислите си много дълбоко и когато забележеше опити за сондиране, се спускаше още по-надълбоко.

Горкият Хуанито Санта Крус беше подложен на ужасното мъчение на идеята фикс. Излезе от къщи, изследва, претърси, но онази жена, невероятно видение, което беше побъркало Вилялонга, не се появяваше никъде. Дали беше сън или илюзия на сетивата на неговия приятел? Портиерката на сградата, посочена от Хасинто, с готовност даде всички сведения, които й бяха поискани, ала едничкото полезно, което Хуан получи от нейната любезна недискретност, бе, че в пансиона на втория етаж живеели само в продължение на два дни един сеньор и една сеньора, „тя — хубавица“. След туй били изчезнали… Портиерката заявяваше с видима язвителност, че според нея господинът си бил заминал с влака, а индивидката, госпожата… или каквато е била… се шляела из Мадрид. Ала къде, по дяволите, се шляеше? Това трябваше да се разбере. С цялата си интелигентност Хуан не можеше да си обясни задоволително интереса, любопитството или любовния копнеж, който събуждаше у него едно същество, което преди две години беше гледал с безразличие и даже с отвращение. Беше виновна формата, хитрата форма, душа на света. Беше достатъчно само клетата млада жена — изоставена, несретна и може би воняща — да се преобрази в елегантна, чиста и прелъстителна авантюристка, и пренебрежението на мъжа на века, който се прекланя пред личното изкуство, се превърна в горещ копнеж да оцени самият той тази прекрасна трансформация, чудо на нашата нежна епоха. „Да, това е само любопитство, чисто любопитство… — си казваше Санта Крус, подклаждайки своята смутена душа. — Сигурно като я видя, ще се почувствувам тъй, сякаш нищо не е имало; но искам да я видя, искам да я видя на всяка цена… и докато не я видя, няма да повярвам в метаморфозата.“ И тази мисъл го владееше по такъв начин, че безплодността на неговите издирвания му причиняваше неизразима болка, а той се възбуждаше все повече и накрая си въобрази, че върху него лежи голямо и непоправимо нещастие. За да го доотегчи и дообърка, един ден Вилялонга дойде с нови клюки.

— Разузнах, че оня мъж е един шарлатанин… Вече не е в Мадрид. Това с пушките било измама… фалшифицирани пълномощни.

— Но тя…

— Вчера я видял Хоакин Пес… Успокой се, човече, да не ти стане нещо. Къде казваш? По не знам коя си улица. Улицата не е важна. Била облечена съвсем скромно… Ти ще кажеш като мен: Ами кадифеното палто?… Ами шапката?… Ами тюркоазите?… Струва ми се, че Хоакин ми каза, че все още носела тюркоазите… Не, не, не каза това, защото дори и да ги е носела, той нямаше да ги види. Била с кърпа на главата, добре завързана под брадата, и с черен, много износен шал и голям вързоп дрехи на ръка… Обясняваш ли си това? Не? Пък аз да… Във вързопа е било палтото и може би други дрехи…

— Сякаш го виждам — отбеляза Хуанито с бърза съобразителност. — Хоакин я видял да влиза в една заложна къща.

— Брей, че си досетлив!… Млад, но не зелен…

— Но не я ли видял и да излиза, не я ли проследил след туй, за да види къде отива?

— Това е твоя работа… Той също би го направил. Но имай пред вид, християнска душо, че Хоакинито е в Съвета по тарифите и оценките и тъкмо същия следобед е имало съвещание и нашият приятел отивал в министерството с точността на един Пес.

След тази новина Хуан се замисли и се разстрои още повече, чувствувайки, че се усилват симптомите на заболяването, от което страдаше, и което съществуваше предимно във въображението му — неразположение, смесено с нервно разстройство, подсилено от трудностите. Защо я пренебрегна, когато я бе имал такава, каквато беше, а я пожела, когато бе станала съвсем различна от онова, което е била?… Но идеалният тарикат, уви, вечният, какъв ли е?

А бедната Хасинта през това време си блъскаше главата да разбере каква дяволска прищявка или мания е обзела душата на нейния интелигентен съпруг. Той винаги се показваше внимателен и нежен към нея; не искаше да й дава повод да се оплаква; но за да постигне това, трябваше да прибегне към собственото си покварено въображение — да си представи жена си с форми, които тя не притежаваше, по-широка в раменете, по-висока, по-женствена, по-бледа, и с онези тюркоази на ушите… Ако Хасинта някога открие тази дълбоко скрита в душата на Хуанито Санта Крус тайна, със сигурност ще поиска развод. Ала тези неща бяха много навътре, в пещери, по-дълбоки и от морското дъно, и сондата на Хасинта нямаше да стигне до тях даже и с всичкото олово на света.

Всеки ден, все повече завладян от изследователското си безумие, Санта Крус посещаваше различни домове, едни — с по-лоша слава, други с по-малко лоша, едни тайнствени, други — на всеобщо разположение. Като не намираше онова, което търсеше, в привидно издигнатите, заслиза от стъпало на стъпало и посети места, където беше ходил понякога, и други, където не беше стъпвал никога. Срещна познати и приятелски лица и лица, непознати и отвратителни, и от всички поиска сведения, като търсеше лек за тифуса на любопитството, което го глождеше. Не пропусна да почука на никоя врата, зад която биха могли да се крият изгубеният срам или срамната загуба. Разузнаванията му изглеждаха това, което не бяха, поради разгорещеността, с която ги провеждаше, и хуманния характер, с който ги обличаше… Приличаше на баща, на брат, който опечален търси свидното същество, попаднало в мрачните лабиринти на порока. И искаше да оправдае неспокойството си с филантропични и даже християнски съображения, които вадеше от богатото си на софизми съзнание. „Това е въпрос на съвест. Не мога да си позволя да изпадне в мизерия и низост, щом съм наистина отговорен… О! Да ме извини жена ми, но една съпруга, колкото и интелигентна да е, не може да си даде сметка за нравствените мотиви, да, нравствените, които ме карат да постъпвам по този начин.“

И винаги, когато ходеше вечер по улиците, всяка черна или сива неясна фигура му се струваше тая, която търси. Изтичваше, поглеждаше отблизо… и не беше тя. Понякога си мислеше, че я е различил отдалеч, а фигурата се изгубваше в тълпата, както капката във водата. Човешките силуети, които в светлосянката на движещото се множество изглеждаха като притегляни от ъглите на порталите, го разстройваха и стряскаха. Видя много жени, някои в тъмното, други — в светлината от магазините; но неговата не се появяваше. Влизаше във всички кафенета; даже в някои кръчми, понякога сам, а друг път — придружен от Вилялонга. Отиваше със сигурността, че ще я намери на това или онова място; но като пристигнеше, образът, който носеше в себе си, се стапяше в действителността като провидение. „Изглежда, че където и да отида — казваше той с дълбока досада, — нося нейното изчезване и съм осъден да я прогонвам от погледа си с желанието си да я видя…“ Вилялонга му казваше да има търпение; но неговият приятел нямаше; губеше спокойствието на характера си и се оплакваше, че един улегнал и доста уравновесен човек като него може да бъде толкова объркан от чист каприз, от упоритостта на духа, от досада, от незадоволено любопитство. „Нерви, нали, асинтильо? Това коварно въображение… То е като когато се разболяваш и разтреперваш в очакване да излезе карта, която никога не излиза. Откровено казано, аз се мислех за по-силен срещу тази ужасна невроза на неизлизащата карта!“

Една вечер, когато беше много студено, Дофина се прибра у дома си не много късно в плачевно състояние. Чувствуваше се зле, без да може да каже точно какво му е. Отпусна се в едно кресло и се преви настрана с признаци на много силна болка. Към него се спусна любящата му съпруга, много изплашена, че го вижда така и че чува жалостиви охкания, които се откъсваха от устните му с онова грозно изражение, дето лесно се прощава на страдащите мъже.

— Какво ти е, момчето ми?

Дофина притискаше с ръка лявата си страна. Най-напред Хасинта помисли, че са намушкали съпруга й. Извика… погледна — нямаше кръв…

— Ах! Боли ли те?… Горкото дете! Това навярно е от студа… Почакай, ще ти сложа затоплен бархет… ще те разтрием… с а̀рника…

Влезе Барбарита и погледна разтревожена сина си, ала преди да предприеме нещо, хубаво му се накара, че не се е пазил от твърде студения и сух северен вятър, който вилнееше в онези дни. Тогава Хуан започна да трепери, тракайки със зъби. Студът, който го връхлетя, бе толкова голям, че оплакванията излизаха от устата му на пара. Майката и съпругата се спогледаха със страх, съвещавайки се мълчаливо помежду си по сериозността на симптомите… Голяма работа е този Мадрид. Човек излиза на лов всяка нощ по неговите улици, но къде ли ще е дивечът? Стреля тук, стреля там и — нищо. Дивечът не пада. И когато ловецът е най-невнимателен, тихичко идва изотзад някоя фина пневмония, прицелва се в него, стреля и го поставя на мястото му.