Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (84)

3

От високата веранда се виждаше част от „Кампо де Гуардиас“, водохранилището на река Лосоя, гробището „Сан Мартин“ и селцето Куатро Каминос, а зад всичко това — суровият колорит в пейзажа на Монклоа и възхитителният хоризонт, който прилича на море — леко нагънати линии, в чието привидно вълнение сякаш се поклащаше като платно на кораб кулата на Аравака^[1] или на Умера. При залез-слънце великолепното небе на запад пламваше в бляскави пламъци, а след залез гаснеше безкрайно красиво, като се стапяше в бледоопалово. Рязко очертаните тъмни облаци образуваха странни фигури, като се нагаждаха към мисълта или към меланхолията на ония, които ги гледаха; а когато из улиците или в къщите вече мръкваше, в онзи край на небето се задържаше мекото зарево, опашка на бягащия ден, която също бавно си отиваше.

Тези красоти щяха да се скрият напълно от погледа на Филомените и Хосефините, когато щеше да бъде завършена църквата, на която се работеше постоянно. Всеки ден растящият куп тухли затулваше по една линия от пейзажа; сякаш като поставяха всеки ред, зидарите не строяха, а изтриваха. Гледката изчезваше от долу на горе като един свят, които потъва. Продъниха се къщите от Корсото „Санта-Енграсия“, водохранилището, след това гробището. Когато тухлите допираха вече тъй хубавата линия на хоризонта, все още стърчаха далечните кули на Умера и върховете на кипарисите в гробището. Дойде ден, когато затворничките се надигаха на пръсти или подскачаха, за да видят нещо повече и да се сбогуват с онези приятели, които си отиваха завинаги. Накрая покривът на църквата погълна всичко и можеше да се види само заревото на залеза, опашката на деня, влачеща се по небето.

Ако вече не се виждаше нищо, чуваше се поне тракането в каменоделната, сякаш беше част от обстановката, обкръжаваща манастира. Всичко това беше нещо обичайно и в неделен ден, когато секваше, по изчезването на музиката всички обитатели на къщата разбираха, че е празничен ден. В неделя още от два часа започваше да се чува барабанът, който зовеше за въртележката и люлките край водохранилището. Тази глъчка и шумът на тълпата, която се стичаше в гостилниците на Куатро Каминос и на Тетуан, не преставаше чак до късно през нощта. В началото въпросният барабан дотегна много на някои монахини не само поради тежкото си барабанене, а и поради мисълта, че се греши много под звука на тоя светски инструмент. Но след време привикнаха и накрая слушаха еднакво в работните дни врявата от въртележката и от каменоделците. Някои следобеди, в празник, когато затворничките се разхождаха из градината или патиото, толерантността на старите монахини стигаше дотам, че им разрешаваха да потанцуват мъничко, нас-прилично, разбира се, под звуците на народната музика. Колко спомени възкръсваха у клетите затворнички, колко усещания отново разцъфваха в броените тактове и завъртания! Какъв жив спомен от полките, танцувани с продавачи в салона на Алхамбра^[2] следобед, със силно изпотени ръце, вдигайки облаци прах от пода и смучейки разтопени карамели! А най-лошото от всичко и което в края на краищата ги беше погубило, бе, че всичките благословени продавачи ходеха там с добри намерения. Тъкмо добрите намерения, оправдаващи лошите средства, бяха най-черното нещо. Защото след това нито намерение, нито принцип оставаше, а само позор и мерзост.

Монахинята, която най-настойчиво се застъпваше да се поразкършат мъничко, беше сестра Марсела, която поради куцането и външността си изглеждаше неспособна да оцени естетическото в танца. Но тая жена със сплеснато японско лице знаеше много за света и за човешките страсти; сърцето й преливаше от търпеливост и милосърдие. И тя поддържаше гледището: пълното премахване на желанията, подхранвани повече или по-малко от порочния навик, е най-лошото средство поради това, че поражда отчаяние, и за да се церят стари недостатъци, уместно е развлеченията да се разрешават от време на време много умерено.

Един ден тя хвана Маурисия в бараката за въглища да пуши цигара, нещо безспорно грозно и неприсъщо на една жена. Куцата не побърза да й отнеме цигарата от устата, както бе редно да направи. Само й каза:

— Ей че си мърла! Не зная как може да ти харесва това. Не ти ли прилошава?

Маурисия се смееше и силно примижавайки с едно око, защото пушекът й беше влязъл в него, погледна монахинята и като й подаваше цигарата, каза:

— Опитайте, госпожо.

Нещо нечувано! Сестра Марсела смукна веднъж и след това хвърли цигарата, погнусена, плюеше и правеше някаква грозна физиономия, подобна на чудовищните фетиши на майките божества. Маурисия си прибра цигарата и продължи да я пуши, като поглеждаше ту с едното, ту с другото си око. След това говориха за произхода на цигарата й! Маурисия не искаше да го признае, ала старата монахиня, която знаеше толкова неща, й каза:

— Зидарите са ти я хвърлили от обекта. Не го отричай. Аз те видях как им се докарваше. Ако игуменката знае, че се свързваш с тях, хубаво ще те нареди… и с право. Хвърли тютюнището де, безсрамнице… Ей че отвратително! Развали ми вкуса в устата. Не разбирам как може да ви харесва тоя огън, тая краста на хиляди демони. Сякаш мъжете нямат достатъчно пороци, та всеки ден измислят нови…

Маурисия хвърли цигарата и я загаси с крак.

Месец след пристигането си Фортуната се свърза с друга приятелка, с която доста се сближи. Доня Манолита беше порядъчна госпожа, тъй като беше омъжена; тя помагаше на монахините в часовете по четене и писане и особено настояваше да научи Фортуната, откъдето предимно се роди тяхното приятелство. Старите монахини разрешаваха на тази затворничка известна свобода в спазването на реда — оставяха я сама с една или две Филомени в продължение на дълго време, било в учебната зала, било в градината; разрешаваха й да ходи при Хосефините и понеже имаше отделна стая и плащаше хубава вноска, тя се радваше на повече удобства от другарките си по съдба.

Веднъж запознали се, Фортуната и тя не закъсняха да си разкажат взаимно своите истории. Тая, която вече познаваме, беше откровена; ала Манолита украси своята история толкова много и я направи така патетична, че никой не би я познал. Според нейния разказ тя нямаше грях — всичко било чисто недоразумение; ала съпругът й, който бил много груб и бил виновният, да, той бил виновният за недоразуменията, или, ако щете, за нейните лоши изкушения, я бил натикал тук, без да се церемони. Тъй като тая дама бе заемала умерено добро положение в обществото, разказваше въодушевено за светски неща и техния блясък, за вечеринките, на които присъствувала, за многото и хубави рокли, които имала, защото съпругът и бил търговец на модни стоки, човек, по-долен от нея по рождение, а нейният баща бил пръв служител в Дирекцията на държавните заеми. Слушайки тези горделиви възвеличавания, Фортуната се замисляше какъв ли високо издигнат ще да е тоя пост на бащата на приятелката й.

Но най-странното бе, че в разговора внезапно изскочи нещо интересно. Манолита познавала рода Санта Крус. Виж ти! Та съпругът й, Пепе Реойос, бил близък, ама много близък с дон Балдомеро. А тя, самата Манолита, посещавала често доня Барбара. Оттук разговорът се насочи към Хасинта. Ах, Хасинта била красива жена; притежавала всичко: доброта, хубост, дарба и добродетели. Вятърничавият Хуан не заслужавал такова бижу, защото твърде се отдавал на задиряния. Ала от друга страна, било превъзходно и много, ама много симпатично момче.

— Сигурно вече знаете — каза тя после, — че се разболя от пневмония през февруари тази година. Едва не умря. В този манастир, който се радва на покровителството на семейство Санта Крус, всички се молиха пред разпятието, а когато Хуан бе вън от опасност, Хасинта даде пари за голямо празненство. Пък дойде и помощник-епископът да ни отслужи литургия…

— Наистина ли? Гледай ти!

— Както чухте. Колко сте пропуснали! Хасинта е една от дамите, които най-много са помогнали за издръжката на тази къща. Вече е ясно, тъй като няма деца… не знае за какво да харчи парите си. Забелязали ли сте хубавите големи букети с цветя от златен брокат и сребърни листа?

— Да — отвърна Фортуната, която слушаше с цялата си душа. — Ония, дето ги сложиха на олтара на Петдесятница!

— Същите. Та Хасинта ги подари. И мантията на Богородица от брокат с цветя… колко е хубава!… също е нейно дарение в знак на благодарност, че е оздравял съпругът й.

Фортуната възкликна от учудване и възхита. Колко странно нещо! А преди няколко дни тя беше държала тази мантия в ръцете си, за да я изчисти от няколко капки восък, същата мантия, която беше послужила, да го кажем така, за изплащане спасението на младия Санта Крус! И въпреки това всичко беше много естествено; само че на нея мислите й се преобръщаха и я караха да се замисля не за факта сам по себе си, а за случайността, точно тъй, за случайността, че е държала в ръцете си предмети, свързани посредством една от превратностите на живота със самата нея, без тя самата да го подозира.

— Пък вие не знаете най-хубавото — добави Манолита, като се наслаждаваше на слисването на другата, което по-скоро приличаше на изплашване. — Потирът, знаете ли, потирът, в който се слага самият Спасител, също дойде оттам. Той бе подарък от Барбарита, която даде обет да го поднесе на монахините, ако синът й оздравее. Да не помислите, че е от злато — от позлатено сребро е, но е много изящен, нали?

Фортуната се беше вглъбила толкова много, че не обърна внимание на невероятната глупост да се нарече изящен един потир.