Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (129)

2

Два часа преди причастието на Маурисия основателката бе вече там.

— Севериана, къде ти е умът? — бяха първите й думи, като прекрачи прага. — Махни това корито оттук. Хубава украса! Мръсно бельо и сапунена вода…

— Канех се да го махна, госпожице… Заповядайте. Съседките ми казаха да махна двете гравюри с Наполеон, които висят до олтара, понеже били много протестантски, масонски и…

— Зарежи тия глупости… Как е птичката днес? Как сме, дъще?

Днес болната бе доста угнетена, ръцете й трепереха повече, дишаше бавно, макар и не с голяма мъка; искаше й се да лежи тихо и кротко и очите й шареха по тавана и отсрещната стена, сякаш следеше полета на муха.

Дамата разпита най-подробно как е минала нощта, кои са дежурили, какво е казал лекарят при сутрешната си визита. Севериана отвърна, че лекарят наредил да й дадат двойна доза лекарство за повръщане, да продължат със сиропа през нощта и с праховете през деня, а на определените часове да й дават херес или пахарете^[1]. Гилермина я слушаше, но скоро вниманието й се насочи другаде. Масата, която трябваше да служи за олтар, беше поставена срещу прозореца, под прав ъгъл с леглото, а върху нея бе коленичил Хуан Антонио, мъжът на Севериана, и ковеше в стената пироните, необходими според него за окачване на предвидената украса.

— За бога, престанете да чукате! Ще съборите къщата. Безпокоите болната… Какво сте си наумили да слагате там?

Комендантшата влезе с няколко парчета дамаска на червени и жълти ивици, които преди четиридесет години са служили за завеси, а по-късно са били използувани и за други цели. С този плат, който трябваше да представлява испанското знаме, щяха да покрият стената, а в средата да поставят една гравюра с лика на Христос, която бе собственост на портиерката.

— Не е зле — каза Гилермина, като извади очилата си от калъфа и ги сложи. — Да видим дали ще се справите, Хуан Антонио. А цветя?

— Имаме изкуствени… Елате — отвърна Севериана и я поведе към спалнята, където и показа върху масата купчината цветя от тюл, станиол и варакосана хартия.

Имаше също така бандерол от пури и рози с посребрени листа, с които украсяват свирките за празника на свети Исидро.

— Всичко това е много грозно — забеляза светицата. — Нямате ли естествени цветя или поне клонки?

— Да, госпожо… Съседът от номер шест, не знам точно какъв е в квартала, ми обеща да донесе клонки от бор и вечнозелен дъб. Хуан Антонио ще ги сложи отгоре…

— Потърсете някоя хубава саксия, дъще, нищо няма да ви струва — рече Гилермина и се запъти към всекидневната. — На зелените клонки може да прикачите цветя от плат, ще стане красиво. Хайде, Хуан Антонио, стига сте чукали, завесите няма да паднат. Сега окачете под Исус образа на светата дева от Ангустиас, а от двете страни…

В това време влезе комендантшата, помъкнала голяма картина, която изобразяваше папа Пий IX, благославящ испанските войски при Гаета. За да има симетрия, Хуан Антонио предложи да окачат от другата страна Нумансия. Гилермина се поколеба дали да даде съгласието си, но накрая… една лека усмивка и присвиване на очите разсеяха съмнението.

— Сложете корабчето, сложете го, всичко морско принадлежи на бога.

Като излезе в коридора, забеляза, че стълбите още не са изметени и извика портиерката.

— Къде ви е умът? Не ви ли казаха, че господ ще посети днес тоя дом? На човек му се повдига само като гледа входа. Хванете метлата, жено. В противен случай ще я хвана аз. Какво, мислите, че не мога?

Портиерката видя, че доня Гилермина си сваля мантото.

— Недейте, госпожице, не се ядосвайте така. Ще изметем… Но ще видите, че тая пасмина веднага ще го измърси.

— Пак ще изметете.

Госпожата слезе в патиото, където един слепец свиреше на китара и няколко хлапета си играеха на корида.

— Хайде, деца, днес трябва да пазим благоприличие. И гледайте да не измърсите отново стълбището и входа. Ще съберете папура и тръстиката, които сте разпръснали по двора и ще ги върнете на собственика им.

Децата я изслушаха мълчаливо. В дъното на патиото бе работилничката на столаря, който изработваше седалки от тръстика; до стената имаше купища от тях, едните, боядисани в червено, бяха сложени да съхнат, а другите, небоядисани, бяха наредени една върху друга Хлапетиите от улицата бяха заклети врагове на производителя и редовно му крадяха тръстиката за своите игри и дяволии. Като видя, че светицата води преговори с тях, човекът излезе от дюкянчето и се изправи срещу невръстната банда:

— Чухте ли какво ви рече госпожицата, мошеници такива. Да кротувате и да не вдигате шум, че ще ви изпрати до един в затвора.

— Майстор Куртис е прав — рече основателката, като си придаде възможно най-строг вид. — Ще ви отведем в затвора вързани един за друг, ако не се държите прилично днес, когато този дом ще бъде почетен от…

Прекъсна я един възрастен свещеник, който се появи и тръгна към нея. Беше отец Нонес.

— Добър ден, учителко. Виждам, че вече сте влезли в ролята на пълководец.

— Трябва да бъда навсякъде. Ако не се опитвам да науча на добро държание тия хора, когато дойдете с божието опрощение, ще стъпвате в кал и нечистотии.

— Има ли значение? — засмя се Нонес.

— Естествено, че няма, но защо да не бъдем чисти и пременени пред бога от уважение поне към себе си? Къщата се почиства, когато идват кварталният съветник и общинският лекар с украсените си с пискюли бастуни, а трябва да я оставим мръсна, когато ще дойде… За бога, престанете най-после!

Тия думи бяха отправени към слепеца с китарата, който, усетил присъствието на госпожата, искаше и тя да узнае за неговото и се бе приближил толкова, че още малко и щеше да й бръкне в очите с грифа на инструмента. В същото време свиреше и пееше с всичка сила…

— Млъкнете, за бога! Ще ни оглушите — рече светицата и извади портмонето си. — Вземете и вървете да пеете на улицата. Днес не желая тук никакви песни. Разбрахте ли?

Твърдоглавият слепец се отдалечи и основателката продължи разговора си с отец Нонес.

— Елате да я утешите и да й дадете последните си наставления. Изглежда ми неразположена. Състоянието на плътта й се е влошило от болестта. Колкото до душата, все по-малко я разбирам. Какви странни мисли! Вървете, вървете. Ще се видим по-късно. Няма да си тръгна, докато не свърши всичко.

Нонес се качи при болната, а дамата нареди на столаря и съседите да изметат пред вратите си, след което се запъти нагоре по стълбите и след няколко стъпала срещна двама мъже. Единият бе дон Хосе Идо дел Саграрио, когото свидетелите на романтичните му подвизи от началото на нашия разказ трудно биха познали, толкова пременен и чист изглеждаше. Отзад приличаше на друг човек, но нечистото му лице с брадавици, отпуснатото тяло и все по-развиващата се гуша го издаваха, щом застанеш срещу него. Слизаше с нещастния музикант, който живееше на втория етаж, в същата кочина, където някога бе свил гнездо Искиердо. Набиваше се в очи големият шал, навит около врата, който закриваше чак ушите, а краищата висяха на гърдите му. Носеше шапка с кордела, а от шала надолу дрехите му бяха летни и изтънели от употреба. Трепереше от студ и в дясната си ръка стискаше бронзовите дъги на един тромбон, насочил отверстието му напред, сякаш се канеше да се прозине с него, вместо с устата си.

— Тоя човек — представи го Идо — е мой приятел… Италианец е, госпожо… Господин Леопарди, беден музикант. Каза ми, госпожо, че ако желаете, естествено, готов е да застане на стълбището и да засвири кралския марш, когато мине шествието…

Клетникът промърмори нещо със забележим чуждестранен акцент и понечи да си свали шапката с трепереща ръка.

— Откъде му идват наум тия неща! Пресвета Богородице! — добродушно възкликна Гилермина. — Оставете ги тия кралски маршове… Не, не си сваляйте шапката, ще настинете. Господа, докато трае церемонията, най-добре е да няма никаква музика.

Идо и Леопарди се спогледаха смутено. От погледа на госпожата не убягна колко зле облечен беше нещастният музикант и тя му каза да върви в стаята си и да свири там каквото иска, освен това…

— Ще гледам да ви намеря някой чифт панталони.

Качи се на първия етаж и тръгна от врата на врата да подканя жените, които се решеха, събрани на групи.

— В дванадесет… И да не виждам тия сбирки тук, ясно ли е? Изметете добре целия коридор. Който има свещи, да ги извади, който има цветя или хубави саксии, да ги занесе горе… Свалете тия парцали, само те липсват.

— Това става ли? — запита жената на пазача, като надникна през вратата на жилището си, показвайки коледни борови клонки, украсени с охлювчета.

— Мисля, че да. Отнеси ги. Рита, прибери си гривата, че си за посмешище. Искам всички в приличен вид.

Жената на нощния пазач реши да запали фенера на мъжа си и да го окачи върху куката на кухненската решетка. Друга запита дали може да използуват петролната лампа. Момиченцата, които бяха определени да застанат пред входа със свещи, забрадиха с тъй наречените манилски шалове и тези, които имаха обувки, ги обуха, а които нямаха, излязоха както си бяха — с алпаргатас^[2], целите в дупки.

— Благоприличие е нужно, не лукс — повтаряше Гилермина и заразяваше с усърдието си всички съседи и съседки.

Пред вратата на Северианината стая срещна отец Нонес.

— Повдигнах духа й, учителко. Сега е напълно готова. — Духовникът бе доста по-висок от нея и трябваше да се наведе, докато й говореше. — Отивам в църквата. След три четвърти час сме тук…

Олтарът хареса на основателката. Хуан Антонио бе заковал платнените цветя по краищата на Дамаската във вид на рамка. Беше се получил приятен ансамбъл, тъй рече и госпожата, след като го огледа през очилата си. Застлаха масата с една чудесна покривка, която комендантшата, много сръчна жена, беше ушила за някаква томбола. Беше направена от дантелени карета в комбинация с карета от тъмночервен плюш. Отгоре сложиха драперията от олтара на енорийската църква, която беше с красива дантела. После донесоха боровите клонки и за да ги сложат, импровизираха вази от кутии за маслини и риба, които Хуан Антонио покри и украси с цветна хартия. Беше изкусен тапицер и постигаше чудеса с търпение и лепило. Натъкмиха и клонките, които донесе жената на пазача, кутийките от сладки, гравюрите. Накрая поставиха портретите на двамата сержанти, братя на Хуан Антонио, с яркочервени панталони и жълти копчета, които се подаваха иззад боровите клонки също като воини, дебнещи врага от засада.

Малко по-късно се появи Еступиня, понесъл със страхопочитание нещо обемисто под гънките на зелено наметало. Това бе бронзовото разпятие на Гилермина, красива и доста тежка скулптура, която Пласидо не пожела да даде на никого другиго освен на собственицата му. Тя излезе в коридора, взе от ръцете на Росини свещената статуя, махна копринената кърпа, с която бе загърната, и влезе с нея в стаята — сега имаше вид на истинска светица, слязла от небето, за да бъде канонизирана пред живописния олтар, символ на наивното простодушие и непоколебима вяра на народа. Постави Христос на полагаемото му се място, изпълнена със задоволство от възхищението, което бронзът вдъхваше на присъствуващите, после излезе да даде нарежданията си на Еступиня.

— Върнете се в енорийската църква и придружете светия отец. Кажете веднага да донесат свещите, за да ги раздадем.

Междувременно пристигнаха Фортуната и доня Лупе, и двете в черно и с много достоен вид. Вдовицата на Хауреги се присъедини към свитата на Гилермина, а Фортуната влезе при Маурисия. Стори й се, че е объркана и не знае какво става с нея. На въпросите, които й зададе, отвърна съвсем кратко, защото страхът да не изрече някоя грозна дума й връзваше езика. Беше се ограничила с една трета от думите, които обикновено употребяваше, и въпреки това продължаваше да се съмнява в речника си, тъй като подозираше, че и в най-обикновените думи може да се долови ехо от ада. Фортуната чу ясно само следното: „Ах, какво удоволствие е да се спасиш!“ Веднага след това обаче Маурисия свъси вежди. В съзнанието й проникна съмнението, че думата удоволствие е грозна. Сподели опасенията си със своята приятелка, която я успокои, усмихвайки се, й каза, че не е беда да се изпуснеш и изречеш някоя мръсна дума, стига само намеренията ти да са чисти. Болната й повярва, но безпокойството не я напусна, изглежда, бе обзета от някакъв голям страх. Когато останаха за момент сами, каза на Фортуната разтреперана:

— Разкай се за всичко, момиче, ама за всичко… Много сме лоши… Представа си нямаш колко сме лоши.