Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

2

Фортуната не легна в леглото, тъй като бе много топло. Намести се полуоблечена върху канапето и на разсъмване, след като бе дремнала малко, усети, че мъжът й е буден. Чуваше го как въздиша и ръмжи като човек, задушаван от гняв. Усети да пипа по нощната масичка, търсейки кибрита. Кутията падна на пода и Фортуната видя призрачно бледата светлина на фосфора в тъмнината. Ръката на Макси заопипва пода и накрая я намери. Фортуната видя да се издига нагоре синкавият блясък също като разсеян облак дим. Това видение изчезна с драсването на клечката и пламъчето освети стаята. Очите на младежа неспокойно я потърсиха и като я видя да лежи, каза:

— А, там си!… Как добре си играеш ролята!

За да избегне неуместни въпроси, съпругата се престори, че спи. Но като поотвори очи, го видя да пали свещта. Макси се облече, колкото да не е гол, и става внимателно от леглото. Взе свещта и излезе в коридора. Фортуната го чу да проверява дали е заключено, да търси нещо в стаята, където беше гардеробът й, след това в трапезарията и кухнята. Бе правил това толкова пъти, че жена му беше свикнала с тия странности. Бе обладан от нечестивата идея, че някой е влязъл или иска да влезе с намерение да му открадне честта.

Когато Макси се върна в спалнята, бе почнало да се зазорява.

— Ако не те пипна днес, ще те пипна утре — мърмореше той. — Няма нищо, но аз усетих стъпки, чух шушукане; ти излезе оттук… Отново си се върнала и се правиш на заспала, за да ме измамиш… Недей!… Имам набито око и макар да изглежда, че нищо не виждам, всичко забелязвам… Хубави неща си си наумила… Че из коридора вървеше мъж, няма съмнение. Няма смисъл да ми се кълнеш, че никой не е идвал. Какво, да не съм глух? Да не би да съм глупак?

Каза всичко това седнал на края на леглото със свещ в ръка, загледан в жена си, която все така се преструваше, че спи с надеждата той да се успокои. Но това не беше лесно, обземеше ли го веднъж болезнената мания, главоболието бе готово. Като се съблече напълно, започна да се разхожда с големи крачки из стаята, ръкомахайки и говорейки си самичък.

— Не, не, не… Ако мислят, че ще ме метнат, много се лъжат. Най-ужасното е, че и леля е укривателка… Какво, ще влезе ли някой в къщи, ако тя не е съгласна? Папитос също е укривателка. Хубави бакшиши сигурно взема. Ама аз ще те оправя малка своднице. Да не ми излизат с глупости. Вчера забелязах върху изтривалката ясни следи от обувките на изискан мъж. Разправят, че бил водоносецът… Какъв ти водоносец! И завчера личеше в същата тази спалня, да, личеше, че тук е бил някой. Не мога да си го обясня: беше като следи, оставени във въздуха, като мирис, като отпечатък от тяло в пространството. Не се заблуждавам, тук е влизал някой. Хубава, много хубава роля играя. Боже мой! Каква полза да поставяш честта над всичко друго? Идва някой си и я стъпква, покрива я с мръсотия. И не е достатъчно да дебнеш, да дебнеш, да дебнеш. Изобщо не спя и въпреки това… Но се налага още повече да бдя и да не изпускам от поглед нито за миг жена си, леля, Папитос. Тая проклета Папитос отваря вратата, ама ще я смачкам.

Фортуната сметна, че е настъпило времето да се събуди. Особеното при тая криза бе, че нещастният младеж не преминаваше от езикови странности към насилнически действия; имаше само язвителни оплаквания, тревожна грижа за честта си и заплахи какво ще направи и какво ще се случи.

— Какви глупости дрънкаш? — каза жена му. — Защо не си лягаш? Като не ти се спи, остави ме аз да спя.

— Вярваш ли, че след това, което извърши, може да се спи? Каква съвест, прости, господи, каква съвест! Сега ще отричаш… Кой вървеше из коридора? Котката, много ясно. Бедната животинка плаща всички грехове. А ти, защо излезе? Да си играеш с котката, нали? Правилно. И аз трябва да го преглътна! Най-много ме съсипва това, че и леля е съгласна; моята леля, която толкова ме обича. Знам, че ти не ме обичаш, но леля!… Ужас… А тая усойница Папитос с нейното лице на ангелче… Какво човеколюбие, боже мой! Почтеният човек не може да се защити от толкова враждебност, заобиколен е от измама, предателството го дебне. Предават го тези, на които най-много вярва. Оттам, откъдето най-малко очаква, от лоното на семейството изскача Юда. На земята няма и не може да има чест. Само на небето, защото бог е единственият, който не ни мами, единственият, който не си слага маската на любовта, за да ни забие ножа.

Фортуната се облече бързо. Знаеше от опит, че колкото повече му противоречиш, толкова по-зле става. Известно време поседя на канапето, слушайки го да дрънка глупостите си в очакване да се развидели съвсем, за да обади на доня Лупе. Преди да се измие, мина през спалнята на леля си, която вече се обличаше, и й каза:

— Днес е ужасен. Бедничкият! Дано вие успеете да го успокоите.

— Отивам, отивам. Ясно ми е, че без мен не можете да се оправите. Ако ме нямаше… Не искам и да си го помисля. Иди и вдигни Папитос да запали огън… Ще му приготвим веднага шоколад, защото слабостта го прави такъв, трябва да сложим храна в клетото му тяло. Дръж ключовете, вземи от оня шоколад, който ни даде Балестер, от шоколада с диализирано желязо… Какво момче, гледай какви го прихващат! Моментално тръгвам!

Когато леля му влезе с шоколада, Макси продължаваше да дрънка както по-рано.

— Това, което ме учудва, лельо, това, което не мога да си обясня — каза той, забивайки в нея святкащите си очи — е, че вие сте съгласна, прикривате го и искате да ме убиете, защото нека да ви е ясно: за мен честта е най-важното в живота.

— Душице моя — отвърна доня Лупе, като сложи шоколада на масата, — после ще говорим за това. Ще ти обясня всичко и ще те убедя, че си въобразяваш. Пийни най-напред шоколада, че си много слабичък…

Младият мъж се отпусна на канапето и като се наведе към масичката, върху която беше закуската, взе една бисквита и я потопи в гъстата течност. Преди да отхапе, отново се върна към същото, макар и с по-спокоен тон.

— Не знам как ще ме убедите, когато имам слух, имам очи и пред очевидното не струват…

Направи жест на отвращение и ужас, щом вкуси мократа бисквита.

— Лельо! Фортуната! Какво е това? Какво ми давате? В тоя шоколад има арсеник.

— Пресвета Богородице! — възкликна доня Лупе ужасено в момента, в който влизаше племенницата й.

— Въобразявате си, че може да скриете от мен вкуса на арсеника? — рече той съвсем разстроен и с блуждаещи очи. — И не сте глупави: слагате малки дози… Един сантиграм, за да ме отровите лека-полека… Обзалагам се, че Балестер ви е дал арсеника, защото и той е против мен… Какъв ад, боже мой!

— Това вече не се търпи. Да разправя, че сме му отровили шоколада!

— Вкус на арсеник… осезаем… ама толкова осезаем!

Изправи се, обзет от отчаяние, и отново започна да снове из стаята в трескаво безпокойство.

— Ще се наложи да умра от глад… Ужасно е… Домът ми е пълен с врагове. Хората, които най-много ме обичаха някога, сега желаят смъртта ми.

— Значи, арсеник — рече Фортуната, обръщайки го на шега, с надеждата да постигне по-добър резултат. — За да се увериш, че си глупав и досаден, ще изпия шоколада аз.

И веднага почна да го пие. Мъжът и я гледаше поразен.

— Да видим дали ще умрем изведнъж… Може и да има отрова, ама е много сладък… Убеди ли се сега? Бих изпила още една чаша. Да не мислиш, че щеше да е зле, ако беше отровен? Щях да си отида от този свят, защото ми е дошло до гуша от главоболията и страданията, които ни причиняваш.

Междувременно доня Лупе донесе спиртника, за да приготви още един шоколад в присъствието на Макси. Дори така, трябваше да се измъчат доста, докато го накарат да го опита, тъй като настояваше, че и тоя има вкус на арсеник…

— Макар и не толкова, съгласен съм, че не толкова.

След това добави с примирителен тон:

— Аз мисля, че всичко това е работа на Папитос, не знаете колко е зла и как ме ненавижда.

— Я стига си плакал за бой — отвърна доня Лупе. — Да говориш такива неща за бедната Папитос! Виж какво, като те пипнат маниите, хвърляй цялата вина върху мен. Аз знам да я оправям и да доказвам невинността си. Защо не излезете да се поразходите двамата из Ретиро? До девет часа не е горещо, утрото е чудесно.

Фортуната подкрепи предложението, но на него не му се излизаше. Продължаваше да седи на канапето, подпрял глава с ръка на масичката, забил поглед, сякаш искаше да преброи тръстиките на рогозката отпред. Двете жени се споглеждаха с лоши предчувствия.

— Това е — промърмори той с мрачно подозрение. — Искате да ме изгоните на улицата, за да…

— Но, боже мой, тя ще дойде с теб.

— А къде иска да ме заведе? Бог знае… Някаква клопка ми готвите. Ако беше само да ме убиете, както и да е, но работата е там, че искате да посегнете на свещената ми чест…

— Всичко е в божите ръце.

— Не знаете ли вие, лельо, че преди три месеца… „Кореспонденсия“ писа… Една жена отвела мъжа си в Ретиро и като се озовали на едно безлюдно място, съучастникът… Да, съучастникът се криел зад храстите и двамата, тя и тоя вагабонтин, уловили бедния съпруг, вързали му ръцете и краката и го хвърлили в езерото…

— Исусе, какво варварство! Откъде измисли тия щуротии?

„Кореспонденсия“ не е писал такова нещо — каза Фортуната.

— Сигурно си сънувал.

— Не съм го сънувал — изкрещя той и скочи като изхвърлен от пружина. — Истина е, четох го в „Кореспонденсия“… А, сега съм и лъжец! Говоря самата истина. Лъжкините сте вие… Вие, с тия ваши натежали от престъпления съвести.

Доня Лупе скръсти ръце и обърна поглед към небето, призовавайки милостта божия. Лицето на Фортуната изразяваше голямо отчаяние, сякаш търпението й вече се бе изчерпало.

— Виж какво — каза вдовицата, — иди в аптеката и почни да работиш, това ще те разсее.

Госпожа Хауреги знаеше от опит, че при тия силни атаки на племенника й Балестер бе единственият човек, който можеше да го вразуми било с безсрамни подигравки, било със сух и дори жесток език. Членовете на семейството, които той обичаше, бяха най-неподходящите да го обуздаят, тъй като именно срещу тях насочваше яростното си недоверие.

— Добре, ще сляза — каза Макси, вземайки шапката си. — Имам сметки за оправяне с господин Балестер. Повече няма да ми се смее. Нека се опита да ми го каже в очите. Защо не го прави? Той е страхливец и предател, пише се за приятел, а удря в гърба.

Лелята и съпругата не отвърнаха нищо и го последваха. Той взе бастуна си от закачалката в антрето и излезе, трясвайки вратата. Слезе бързо и поговори известно време с портиерката.

От балкона двете госпожи го видяха да излиза на улицата, да минава на отсрещния тротоар и да гледа към къщата… Те се скриха, после надникнаха предпазливо иззад решетките и го видяха, че продължава да жестикулира и да върти бастуна си. На всяка крачка спираше и се обръщаше назад. Вървеше ту надолу по улицата, ту нагоре. При една от тия обиколки Балестер се показа на вратата на аптеката и го повика със заповеден тон:

— Веднага тук. Хайде! Елате тук.

Рубин влезе в аптеката също като куче, което при вида на господарската тояга свива уши и си влачи опашката по земята.

— Добър ден, приятелю Балестер. Не ви забелязах. Бях излязъл малко на въздух. Как сте?