Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (185)

8

Фортуната отключи и всички влязоха вкупом — тя отпред, Гилермина по петите й, после Балестер, Макси, Искиердо и Сегунда. Майката изтича направо към спалнята, където малкото лежеше в люлката си и надаваше такива викове, които сигурно трогваха и бронзовия кон на Филип III.

— Тук съм, съкровище, тук е твоята робиня. Ела, ела, радост моя, ето цицката… Ах, че е гладничко! Колко е плакало моето ангелче! Умирах да си дойда. Колко доволно е детенцето ми сега… Вече не плаче, нали? Вече не…

Беше взела на ръце детето си, за да утоли глада му, преди още да си свали шала. Седна на леглото, отстъпвайки на Гилермина единствения стол в спалнята. Светицата не сваляше очи от бебето, което сучеше неспокойно, за да види дали засища глада си.

— Боя се, че ще останете без мляко с тия ваши изблици на чувства.

— Няма, госпожо! Не виждате ли, че имам в излишък. Напротив, мисля, че ако не си излея мъката, млякото ми ще секне. Снощи не можех да се побера в кожата си. Изпитвах такава нужда да си отмъстя, както да дишам и да ям. Ще ви кажа… След като й зашлевих един тъй, че сигурно се е чуло чак в Тетуан, треснах я с ключа и й пукнах главата. После я пипнах за чорлите…

— Мълчете, за бога, ужасявам се, като ви слушам.

— Искаха да ме отведат в затвора и почти цял час се чудеха дали да ме отведат или не. Дойдоха полицаите и аз казах, че съм родилка. С една дума, накрая ме пуснаха и веднага долетях. Само така могат да уважават човека! Ако не бяха там проклетите модистки, щях да ходя по нея, както ходя по тая стая. Вижте само колко е долна, да ни лъже и двете, двете, госпожо — мен и другата, която е ангел, както казват всички. Кажете й, че съм разчистила сметките й с Аурора.

— Струва ми се, че не сте на себе си. Мълчете, мълчете и кърмете детето си…

— Вече го кърмя, госпожо, вече го кърмя. Нима не виждате? Сине, гордост моя, император на света! Повярвайте, ако ония проклети ченгета не ме бяха пуснали да си дойда и накърмя детето си, не знам какво щеше да ми стане… Самият Саманиего ме пусна, като рече: „Да върви по дяволите!“ Ами да, госпожо, щастлива съм. И не се радвам от корист, повярвайте. Защо ми са на мен пари? За нищо. Радвам се, че съм родила детето на фамилията, а това не може да ми го отнеме никой. Не могат да ми го вземат нито със закони, нито без закони. Нали, госпожо? Сега вие сте на моя страна. Сега и тя е на моя страна, нали?

— Казвам аз, че главата ви не е в ред — рече Гилермина доста разтревожена. — Млъкнете. Да се държим прилично — потупа я по рамото, — защото, ако не се грижите добре за него, ще му намерим дойка и в краен случай можем дори да го вземем при нас.

— Ами! Не, госпожо. Няма да го дам — рече тя силно възбудена и преливаща от радост. — Толкова съм щастлива! Ще ме обичате, нали, госпожо? Ще ме обичате ли? Защото аз имам нужда някой да ме обича истински. Ще видите колко добре ще се държа сега. Мъже? Няма и да ги погледна. Не искам да си имам работа с никого. Само синчето ми и нищо друго.

— Да… Разправяйте ги на шапката ми.

— Ах, вие не ме познавате, госпожо! Мислите, че… Ха-ха-ха! Синчето ми и нищо друго. Ще видите, ще се грижим и трите за него и ще има три майки вместо една.

Тази странна идея се понрави на светицата.

— Слушайте, след като бог ме дари с детето на фамилията, на другата вече й нямам зъб. Защото аз струвам поне колкото нея. Ако не и повече. Но да предположим, че сме еднакви. Не я мразя и ако се наложи, дори ще я обикна… Три майки ще има това съкровище, това слънце: аз, която съм първата му майка, тя ще бъде втората и вие — третата.

— Боже мой, колко сте развълнувана и какви глупости говорите! — провери й пулса и се вгледа с безпокойство в блясъка на очите й. Много се съмнявам, че бедният Хуанин ще намери нещо в тая гърда…

Останалите стояха в другата стая и не смееха да влязат, докато траеше оживеният разговор на дяволската жена със светицата, който стигаше до тях приглушено. Гилермина влезе в стаичката при Балестер, който се бе изправил до прозореца, дълбоко разстроен, и гледаше към площада.

— Тази жена е необикновено възбудена и се страхувам, че млякото й ще секне… Имате ли нещо спазмалитично?

— Да, да, приготвих го много грижливо, тая нощ ще донеса още. Казвате, че е прекалено възбудена?

— Ужасно… Не е на себе си и говори куп безсмислици. Елате.

Когато Балестер й предложи да вземе лекарството, младата жена отвърна:

— Искам вода. Ужасно съм жадна… Устата ми е пресъхнала.

Докато пиеше на едри глътки, основателката отведе настрана Балестер и му каза:

— Слушайте, какво търси тук този нещастник, мъжът й? Как се държи, какво казва, как прие всичко това?

— Не го ли разбирате, госпожо? — рече управителят колкото на смях, толкова и сериозно. — Аз също. По характер е плах. Затова, вземе ли да разговаря с хора, които не са му близки, започват да ме обземат съмнения. От известно време всички мисли, които това момче изрича, са толкова на място, че и седемте мъдреци на Гърция не биха се отказали от тях.

— Но нима не е…? — запита светицата, като приближи показалец към слепоочието си.

— Именно… Той й е казал за онова между еди-кой си и еди-коя си, имам пред вид вдовицата на Фенелон. Не вярвам в здравия разум на този господинчо и винаги, щом го срещна, го обискирвам за оръжие. Никак не ми харесва, че е тук.

Рубин и Искиердо седяха на канапето в стаята и мълчаха. Фортуната извика Балестер и Платон, за да им разкаже какво бе извършила, а в това време Гилермина седна до Максимилиано, усмихвайки се дружелюбно. Дамата искаше да го заговори, но не можа да каже нито дума, тъй като въпреки големия си талант и светски опит не намираше ключа към мислите, които трябваше да изрече пред човек в неговото положение. Какво да му каже? Истински проблем! Какъв тон да възприеме? Беше ли с всичкия си или не? Защото бе трудно да говориш с него, ако го смяташ за умопобъркан, а да го третираш като здрав бе направо невъзможно. Да заговори ли за детето? Исусе, каква глупост. Да му каже ли, че жена му е съкровище? Абсурд! Да заговори ли за действителното състояние на нещата? Немислимо. Да го подхване ли с вярата и смирението? И това не. Светски разговор? В никакъв случай… Никога досега добрата госпожа не се беше изправяла пред толкова труден и деликатен проблем от науката как да се държим в обществото. Тая загадка превъзхождаше всички други, които бе срещала през неуморимия си живот.

„Да видим — рече си основателката — дали няма да е по-добре, ако хвана средния път? Това е най-доброто, тази система винаги е давала резултат.“

— Чуйте ме, млади господине…

— Слушам ви, госпожо…

И тук диалогът секна, тъй като светицата не се осмели да продължи нататък. Но бог пожела самият сфинкс да проправи път с думите:

— Знаех ви по лице и по слава, но никога не бях имал удоволствието да разговарям с вас… Вие сте светица и когато умрете, ще ви канонизираме и ще ви поставим на олтарите.

— Благодаря, много сте любезен — отвърна тя и добави духовито. — А на мен ми се струва, че светецът сте вие.

— Аз? — Не се учуди много на ласкателството. — Между мен и вас има голяма разлика. Вярно е, удържах някои малки победи над страстите си, но изобщо не съм стигнал степента на вашето съвършенство. Все още съм доста назад. Ако се постигаше със страдание, вече щях да бъда на върха, защото аз съм страдал много, госпожо. Сигурно сте поразена от спокойствието, което виждате в мен. Всички се удивляват и с право… Защото така, както ме виждате, бях луд, безнадеждно луд…

— Зная, зная това… Какво нещастие!

— Минах през много страдания. Най-напред страдах от мания за преследване, след това от мания за величие… Измислях религии; повярвах, че съм водач на секта, която трябваше да промени света. Страдах и от неутолима жажда за човекоубийство и за малко не убих леля и Папитос. Последваха ужасни депресии, желание да умра, мистицизъм, исках да стана отшелник, бълнувах за саможертва и освобождение… Ала бог пожела да ме излекува, лека-полека тия състояния преминаха и разумът ми, който бе мъртъв, започна да се възражда, в началото бавно, после нарасна дотолкова, че се превърнах в друг човек, госпожо. И тогава открих, че съм надарен с голям талант (простете нескромността ми), с големи способности да преценявам нещата…

Гилермина беше поразена и не знаеше как да отвърне на тия разсъждения. Изразяваше се с възхитителна яснота, леко, дори изящно, без да се запъне или поколебае за миг, без напрежение, преизпълнен от любезност и самоувереност…

— И когато се върнах към живота, защото това бе връщане към живота, почувствувах се като човек, който се изкачва на много висока планина, много висока, и изведнъж открива, че всички неща са толкова дребни. „Ето, казвах си аз, виж колко мъничко е това, което ти се струваше толкова голямо.“ Дадох си сметка за всичко, което се бе случило през време на болестта ми и което ми се струваше по-скоро сън, видях и изневярата на тази нещастница; видях също, че има рожба и яснотата на този нов и могъщ разум, който бях придобил, ми помогна да съзра подходящия случай за въздаване на справедливост и сметнах, че е мой дълг да допринеса за изкореняване на злото от човечеството, като убия тази нещастница, с което тя изкупваше вината си, защото аз винаги съм казвал: „Щастливи са тия, които отиват на ешафода, защото се покайват в мъките и като се покайват, се спасяват.“

Гилермина щеше да каже нещо по този повод, но той не й позволи да вземе думата.

— Потърпете малко, остава втората част. Мислех как да осъществя този акт на справедливост, когато случайността, по-точно е да се каже провидението, ми предостави по-добро и по-християнско разрешение от смъртта. Тази клета жена не се нуждаеше от моето правосъдие. Сам бог бе определил наказанието и страхотния урок. Какво трябваше аз да сторя? Да оставя да я рани урокът. Изневярата се наказва с изневяра. Има ли нещо по-логично от това? Трябваше да предоставя поле за действие на логиката. Благодарих богу за просветлението, което ми бе изпратил. Единствено бог наказва, нали, госпожо? И колко добре умее да го прави! Защо да си присвояваме неговите задължения? Въздаването на справедливост от божията ръка посредством логичния развой на събитията е най-възхитителният спектакъл, който животът и историята могат да предложат. Ето защо аз си измивам ръцете и оставям да се изпълни естественият закон и да се осъществи правосъдието. Не е ли това да бъдеш разсъдлив? Не означава ли това да имаш здрав разум?

Зададе въпроса, скръствайки ръце, и след кратко колебание Гилермина каза:

— Точно така е. Христос ни учи, че не трябва да вземаме в свои ръце правосъдието, защото бог наказва без сопа и без камък, и въздава на всяко същество онова, което заслужава. Когато лукавството на хората ни навлече някоя несправедливост, единственото, което трябва да сторим, е да чакаме, да скръстим ръце и да кажем: „Бийте ме. Колкото повече ме унижавате, толкова повече ще се въздигна. Колкото повече ме бичувате тук, толкова по-крепко здраве ще имам там.“

— Същото мисля и аз. Лека-полека отхвърлих лошите чувства, които изпълваха сърцето ми… Смятам мисълта за убийството безполезна и абсурдна като неправилно предписано лекарство. Само бог убива и той е, който винаги поучава. Изпитвах ужасна ревност, изгарях от злоба; и въпреки всичко целият този буренак падна под ударите на косата на разума. Разум и нищо друго освен разум. Сега не възнамерявам да убивам когото и да било, нито дори тези, които толкова мразех. Прозрях възхитителните божии уроци, виждам как злите получават наказанието си и се старая да не го заслужа… Това е моята система, това е моят живот.

Сехисмундо повика Гилермина от вратата на спалнята. Казаха си тихичко няколко думи за Фортуната и след като запита светицата какво впечатление й е направил младият Рубин, основателката отвърна:

— Последното, което каза, е връх на мъдростта и разума, но…

— Разстроена сте… Аз също.