Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

6

Докато изкачваше стълбите на къщата, в съзнанието на младата жена започна да се оформя ясно порицание на това, което бе сторила… „Щеше да е много по-добре — мислеше си тя, спирайки по минута на всяко стъпало — ако й бях казала аз съм Фортуната спокойно, за да видя израза на лицето й, като го чуе, да изчакам все тъй спокойно, докато разбера накъде ще хване, или да й подхвърля някоя уловка, като й кажа, че и аз съм почтена, естествено, и че нейният мъж е един негодник… Тогава да я видя как щеше да реагира.“

Влезе и завари доня Лупе да излива върху невинната глава на Папитос лошото си настроение, което се дължеше на снощното дежурство. Всичко, което бе сторено в нейно отсъствие, й се струваше лошо, повтаряше, че не може да излезе от къщи дори за някое благодеяние, понеже щом обърне гръб, неразборията е готова. Фортуната разбра, че иска да се скара и с нея, но тъй като нямаше желание за кавги, остави мърморенето й без последствие.

— Щуротия е да ми мъкнеш тия кокали, дето и котка няма да ги яде. Главата ти е пълна с вятър. Един миг да те оставя сама и белята е налице.

Фортуната се почувствува зле. По тялото й бягаха студени тръпки, главата я болеше, прозевките й следваха една подир друга. Доня Лупе отгатна по лицето й, че е неразположена и запита, силно заинтригувана:

— Повдига ли ти се, вие ли ти се свят?

— Не знам какво ми е, но с удоволствие бих си легнала.

Доня Лупе влезе в кухнята с мисълта, че може би тия симптоми предвещаваха вероятното възпроизвеждане на типа Рубин в човешкия род; другата обаче знаеше отлично, че нищо подобно няма, и без повече обяснения легна на канапето в стаята си и се зави добре с едно одеяло. Като се постопли, тялото й се отпусна и тя се унесе в неспокойни размишления, като се връщаше към сцената и добавяше редица важни подробности. Дали бяха неща, които не бе успяла да каже в бързината, или чисто и просто бяха безсмислици, породени от пламналата й глава? „Госпожата си въобразява, че други почтени жени освен нея в света няма… Избийте си го от ума! Ама че образец! Тъкмо на мен ли ги разправяте! Знаете ли вие, момиченце, че каквото ми е, така ще ви натъпча с почтеност и добродетели, че ще ви втръснат? Достатъчно е само да кажа «раз!»… Да, бъзнат ли ме, няма кой да ме спре. Въобразявате си, значи, че ще ми е трудно да се грижа за болни и да бъда благочестива! Ако се наложи, някой хубав ден и аз ще наглеждам, чистя и преобличам и най-разкапаните болни, ще се облека с фуста и ще прибирам децата без бащи, способна съм и на много други неща… Виж я ти небесната красавица! Стига с тия достойнства… И аз съм ангел! За ваше сведение, стига да поискам, аз също мога да бъда ангел, и то по-голям от вас, много по-голям. Всички носим своя ангел в себе си…“

След тия разсъждения се върна назад, за да огледа ясно всичко, и като блуждаеше с поглед из пустата стая, потънала в полумрак, мислеше за същото, но сега преценяваше по-добре нещата. Това, което изпъкваше в тези размишления и което тя хиляди пъти прехвърляше наум, бе силното желание да бъде не само равна, но и да превъзхожда другата. Трудността се заключаваше в това как да го постигне. „Защото най-напред трябваше да обичам мъжа си, да се държа добре, за да се забравят злините, които съм сторила…“

Мисълта й обхождаше темата от всички страни, тръгваше от най-тънките подробности и стигаше до най-баналните. „Ще се наложи да си ушия същата фуста, с каквато бе облечена тя… абсолютно същата, с плохи. Ако мога да намеря и същия плат… Истина е, че красавицата има господарски вид и вид на… на… На какво? Има величественост в нея, да… Ами! Това е само външно впечатление, защото това, че е ангел… Съвсем друго е дали наистина е такава, външният вид понякога лъже…“

Мислите й бяха прекъснати от доня Лупе, която влезе, стъпвайки като котка, и каза, че трябва да хапне нещо. Фортуната отказа да яде каквото и да било, пожела само да посмуче портокал. „Почнахме с прищевките“ — промърмори лелята и се усмихна, след което изпрати Панитос да донесе портокал.

Докато го смучеше през една дупчица, притискайки устни, както дете към гръдта на майка си, през главата на госпожа Рубин мина още един порив от яростния вятър, който я бе довел до сутрешната постъпка. „Твоят съпруг ми принадлежи и трябва да ти го отнема… Глезотия, лицемерна, ще ти кажа аз дали си ангел или нещо друго… Твоят мъж е мой, открадна ми го, както се краде носна кърпа… Бог ми е свидетел и ако не вярваш, можеш да го попиташ… Още сега го пусни или ще ти дам да разбереш коя съм…“

Заспа и портокалът падна на пода. Събуди се, когато усети върху челото си дланта на влюбения съпруг, който се бе качил за обед и се беше изплашил здравата, като разбра, че е неразположена. Доня Лупе бе направила опит да му внуши надежда за наследник, ала той бе поклатил глава скептично и с печал, след което бе влязъл в спалнята, за да пипне челото на жена си.

— Какво ти е, мило дете?

Като чу тая нежност и като видя пред себе си фигурата на Макси, Фортуната потръпна цялата. Подобно на ония силни нервни кризи, които се проявяват, когато най-малко ги очакваш, тъй ненадейно, като експлозия, се появи в душата на младата жена отвращението, което някога бе изпитвала към мъжа си. И се зачуди как можа позорното растение на омразата, което смяташе за изсъхнало и мъртво или поне на път да умре, да пусне филизи с такава бързина. Гледаше го и колкото повече го гледаше, толкова по-зле ставаше. Обърна се на другата страна и каза хладно:

— Нищо.

— Знаеш ли какво казва леля?… Слушай…

Мнението на лелята засили чувството на неприязън у племенницата и горещото желание мъжът й да се махне. Затвори очи и призова господ-бог и светата дева да я излекуват от безумната й антипатия, но и те… „Не мога да го гледам, накрай света ще отида само и само да не е пред очите ми!… А си мислех, че почва да ми става драг! С хубава обич ни дарява бог! Представа си нямам какво си е мислел Фейхо… Глупак е, а аз съм два пъти по-глупава, че го послушах.“

След като й измери пулса, Макси изреди цяла серия от медицински термини, завършвайки със следните думи:

— Довечера ще ти донеса нещо против спазми, лимонов сироп с бромурал и може би, може би и няколко хапченца хининов сулфат. Имаш треска, макар и лека. Начало на силен катар. Настинала си в онази проклета къща… или ти е станало лошо от някой мангал.

Фортуната се съгласи наум, че наистина й бе станало зле, но не и от мангал. Отстъпи пред молбите на съпруга си и на доня Лупе да си легне и привечер се поуспокои, но сънят бягаше от нея, а като слушаше неприятния шум от чиниите и приборите в трапезарията, изчезна напълно и апетитът й. Николас говореше на поразия.

— Най-добре е да не ядеш нищо, щом не искаш — каза й Макси, който се появи с една презряла смокиня в ръка, дъвчейки друга. — Във всеки случай тая нощ няма да слизам в аптеката и ще ти правя компания.

По-лошо лекарство от това нямаше, тъй като на младата жена й се щеше да остане насаме с мислите си. Помъчи се да заспи; мъжът й завърза здраво една кърпа около главата й, после се намести до леглото. Тя подремна малко и отново видя безинтересната фигура на Макси, който сновеше из стаята. Виждаше и сянката му, бягаща по стените, дълга и ръбеста, пречупвана надве от ъглите. „Ах, ето за кого бих искала да видя омъжена Хасинта!… Такъв смях щеше да падне тогава, три години щях да се смея.“

Максимилиано започна да се облича за лягане. Щом си свали жилетката, раменете му изскочиха като криле на мършава птица, която няма какво да яде. След това панталоните се изхлузиха от краката му като калъф от два бастуна. Ставите му функционираха трудно, сякаш бяха ръждясали, а косата му бе толкова оредяла, че имаше вида на ония млади люде, чиято лишена от достойнство плешивина е признак за лошо кръвообръщение и анемичност. Пъхна се в леглото, изпружи кокали и произнесе едно ах!, но не можа да се разбере дали е от болка или от удоволствие. Преструвайки се на заспала, Фортуната му обърна гръб и към полунощ се унесе в сън.

Отвори очи на разсъмване. Стаята тънеше в мрак. Чу дишането на съпруга си, ту неравно, ту просвирващо и с мелодични извивки, сякаш срещаше в гърдите му препятствия от желатин и метални клапи. Фортуната се изправи, подчинявайки се на един вътрешен импулс, породил се през време на съня. Мислите й в този миг бяха доста странни. Хрумна й голямата глупост да се измъкне тихичко от леглото, да намери опипом дрехите си, да се облече, да свали от закачалката халата си и да го наметне. Къде й е шалът? Не можеше да си спомни, но щеше да го намери също тъй пипнешком, след това щеше да излезе от спалнята, да вземе ключето, което виси на един гвоздей в антрето, и хайде на улицата!… Мисълта за бягство пламтеше в главата й като спирт и тя не можеше да разбере как се бе запалила. В джоба на халата си имаше половин дуро, една песета и няколко медни монети, остатък от дурото, което бе дала на Папитос, за да й купи… не си спомняше какво точно. Парите бяха достатъчно. А после? Къде щеше да отиде? В някоя странноприемница. Не, при дон Еваристо… Ами, дон Еваристо ще я нахока. Именно мисълта, че настойникът й ще я нахока бе ударът, който избистри съзнанието й, защото желанието за бягство бе резултат от съня. „Будна ли съм, или още спя?“ — запита се тя, осъзнала безумието си. Поседя известно време седнала на леглото с ръка на бузата. Кърпата се бе развързала и разбърканата и коса, гъста и дълга, падаше по раменете. „Какъв мъж! — рече си тя, докато си оправяше косата. — Една кърпа не знае да върже!“ След това й се стори, че някой я наблюдава от тъмното. „Сигурно още сънувам. Какво гледаш? Какво казваш? Че съм красива? Тъй мисля. По-красива съм от жена ти.“

И отново си легна. Максимилиано се размърда и я ръгна с плешката си. „Ах, искри ми излязоха от очите!“ — изохка Фортуната, като се отмести по-далеч от него.

— Спиш ли, живот мой? — измърмори в просъница мъжът й, издавайки звуци с уста, сякаш смучеше хапче.

Но като не чу отговор, заспа отново.