Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

10

Фортуната беше разбрала. Кимаше утвърдително с глава и скръстила ръце в скута си, се люлееше напред-назад.

Фейхо с голямо усилие бе успял да изложи схващането си за морала при тези обстоятелства, защото усещаше в душата си един възел, който го притесняваше известно време, но той веднага го развърза, като възкреси в паметта си теориите, които цял живот беше използувал. Изрекъл бе най-опасното мнение и продължи след това гладко, без спънки:

— Ти вече знаеш какви са моите идеи за любовта. Властният закон на природата. Природата, която казва: „Увеличи ме“. Няма начин да й се противопоставиш… Човешкият род крещи: „Искам да се множа.“ Разбираш ли ме? Разбрано ли говоря? Необходимо ли е да използувам алегории или примери?

Фортуната разбираше и продължаваше да се люлее напред-назад, кимайки утвърдително с несресаната си глава.

— Впрочем повече нищо няма да ти казвам. Това е много деликатно, толкова деликатно — като револвер, сложен на масата, с който не бива да си играем. Винаги е за предпочитане първата възможност на предаността, защото по този начин изпълняваш дълга си към природата и към света. Втория план ти го казвам „за всеки случай“ и за да внимаваш много… та ако изпаднеш в опасност от непреодолимите изисквания на сърцето и захвърлиш принципа, да знаеш да спасиш формата…

Тук той отново усети възела, но припомняйки си още веднъж своята философия от толкова години, продължи:

— Трябва да пазиш винаги свещеното благоприличие и да плащаш данък на обществото, този външен култ, без който бихме се върнали към дивашкото състояние. Имаш пример от нашите отношения, че когато искаш, тайната се запазва. Това е въпрос на стил и ловкост. Ако аз имах сега време, бих ти разказал безкрайни случаи на прегрешения, извършени в пълна предпазливост, без най-малък скандал, без най-малка обида на достойнството, което на всички ни е необходимо… Ще се изумиш… Слушай добре това, което ти казвам, и го научи наизуст. Първото нещо, което трябва да направиш, е да спазваш обществения ред, искам да кажа, спокойствието на брака, да уважаваш твоя мъж и да не си позволяваш да накърняваш достойнството му като такъв… Ще кажеш, че е трудно, но там е талантът, приятелко… Трябва да обмисляш, и най-вече да проумееш добре собствената си чест, за да знаеш да пазиш чуждата… Второто…

Тук дон Еваристо се приближи повече към нея, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе, и с показалец твърде строго подчертаваше това, което й казваше:

— Второто е да внимаваш много добре в избора: това е най-главното, много внимателно да предвидиш с кого… да предвидиш с кого…

Заключението на това разсъждение не идваше, не искаше да дойде. Фортуната, като го видя в това затруднено положение, се притече на помощ:

— Разбрано, разбрано.

— Добре, няма нужда да прибавям нищо повече… защото ако се изкушиш да обичаш недостоен мъж, сбогом, пари, сбогом, достойнство. Последното нещо, което ти препоръчвам, е да не позволиш на глупака Санта Крус още веднъж да те прелъсти, само така ще преуспееш на всяка цена.

След това старецът се изправи, взе плаща и шапката си и се приготви да си тръгва. Вече до вратата, той се обърна към Фортуната и като вдигна заповеднически бастуна си, й каза:

— Повтарям предишните си думи. Онова свърши… сега съм твой баща, а ти моя дъщеря. Говори ми на вие. Ще заемем местата си, ще се научим да живеем практичен живот… Временно… и довърши прическата си, защото е късно. Аз си отивам, понеже имам много работа.

Странният моралист седна във файтона си и едва бе достигнал до площад „Лос Карос“, когато започна да усеща в душата си необяснимо безпокойство. А след него се появи и някакво физическо неразположение, нещо като треска и тръпки, придружено от суеверен ужас… Но той не можеше да определи причината за страха… Файтонът препускаше по „Кава Алта“ и Фейхо се чувствуваше все по-зле. Изведнъж усети силен трепет и една светкавица като бърз ланцет го преряза. Стори му се, че някакъв непознат глас му викаше: „Глупако, хайде де, на какви неща учиш дъщеря си…“ Протегна ръка, за да спре кочияша и да му каже да се върнат на улица „Таберниас“, но преди да осъществи намерението си, разтърсването, което беше усетил в душата си, престана и всичко утихна. „Каква слабост — помисли той. — Това е старческо слабоумие, и само старческо слабоумие… Та нали ми хрумна да се върна там, за да се отрека от думите си? Не се размеквай, приятелю, и поддържай сега онова, в което винаги си вярвал. Това е практичното, единствено възможното. Ако й препоръчам пълно целомъдрие, какво би станало? Напълно загубена проповед. Така поне…“

И продължи пътя си доволен.

От редицата обиколки през следващите дни: две посещения на доня Лупе, много разговори с Хуан Пабло и един, много съществен с Николас Рубин, който отчаяно се бореше да спечели изборите за една енория, добрият господин повторно се разболя. Един следобед в края на март той се почувствува толкова зле, че трябваше да се прибере в къщи и да си легне. Доня Пака забеляза у него заедно с признаците на влошаване известна трескава възбуда, която сметна за много лошо предзнаменование, тъй като нейният господар ставаше като дете или като умопобъркан, когато беше много зле, нещо, което в същност бе сигнал за близкия край. През цялата нощ той се обръщаше от една страна на друга, искаше да стане и проклинаше, че са го направили затворник в проклетите чаршафи. Призори неговият разум се помрачи и преди да загуби съзнание, той се прости с осезаемия свят със следната смела преценка: „Сега мога да умра спокоен, тъй като успях да изтръгна от дявола на неразумността душата, която той вече държеше в ноктите си…“

Доня Пака и слугата помислиха, че техният господар ще остане в този гърч, и започнаха да надават крясъци. Те извикаха лекар, дълго разтриваха господина и най-после го възвърнаха към живота. Всички се слисаха, когато го видяха засмян и го чуха да твърди, че не го боли нищо и че се чувствува добре и е доволен. Но въпреки това на лицето на лекаря се изписа лошо изражение, той подозираше, че мозъчната и нервната слабост ще довършат болния, който въпреки че се посъвзе, не можеше да стане и силите му чезнеха. Нямаше никакъв апетит. Приятелите, които този ден бяха с него, се споразумяха да му кажат по най-деликатен начин да се подготви за смъртта, като се заеме със спасението на душата си. Помислиха още, че дон Еваристо ще се смути, защото винаги се бе показвал като свободомислещ, но за голяма изненада на всички той изслуша указанията по най-спокоен и любезен начин и заяви, че поддържа своята вяра, но в същото време изпитва удоволствие да изпълнява всяко задължение, осветено от съгласието на мнозинството.

— Аз вярвам в бога — каза той, — и вярвам в него по свой начин. От уважение, което хората си дължим един на друг, не искам да оставя неизпълнено никакво задължение, което изисква всяко добре устроено общество. Винаги съм бил роб на добрите форми. Доведете ми колкото искате свещеници, та аз не се плаша от нищо, и никога не ще се откажа, от това. Да не изневеряваш на себе си, това е моят девиз.

Като чуха това, всички се смаяха и същия ден го причестиха. След това той се почувствува по-добре, което даде повод да му кажат, както изискват добрите норми и обичаите, че религията е медицина за тялото и душата. Той уверяваше, че няма да умре от това леко неразположение, че има седем живота като котките и че е твърде възможно бог да го остави да поживее известно време, за да му позволи да види още много и странни неща. И действително практичният философ не умря през цялата 75-а.

През време на боледуването си този път той не позволи на Фортуната да дойде да го види. Пишеше й писъмца, повтаряше й съветите си и й даваше други, нови, за вече близкия ден, в който помирението трябваше да се осъществи. В същото време се занимаваше с преразглеждане на завещанието си и вземаше различни благодетелни мерки, за които някои хора щяха да му бъдат много благодарни. Той имаше малък капитал, разпръснат в много заеми, дадени на нуждаещи се приятели. Някои му бяха подписали разписки за хиляда, за две и дори за три хиляди реала. Всички тези документи бяха скъсани. Нареди как трябва да се разпределят бижутата, които имаше, някои от които имаха голяма стойност — пръстени с красиви брилянти, комплекти от копчета за ръкави, изящни кутийки от слонова кост и сандалово дърво, които беше донесъл от Филипините, една хубава сабя, два или три бастуна със златни дръжки. Извърши всичко с точност, която показваше голямата му деликатност и оценката, която правеше на приятелите си.

Към Фортуната той се отнесе толкова добре, че повече не можеше да се очаква. В завещанието си й оставяше само някои подаръчета, наричайки я своя дъщеря, но посредством таен агент от борсата извърши една операция, в която девойката фигурираше като купувач на известно количество банкови акции, даваше й освен това определено количество пари в брой. Дон Еваристо не забрави и своите родственици: две племенници — едната живееше в Асторга, а другата в Понтереда. И двете бяха много добре зачетени в завещанието, а колкото до помощите, които всяка година им изпращаше, той никога не забрави това свое задължение, въпреки многото грижи, които имаше. Доня Пака и двамата слуги също щяха да получат нещо в деня, в който господарят ги напуснеше.

Свещениците от енорията го попитаха дали няма да остави нещо за спасение на душата си и той с добродушна усмивка им отвърна, че не е забравил нито едно от задълженията на обществената вежливост, а за да не наруши реда с нищо, не беше забравил и литургиите.

Един следобед Фейхо отиде да види Вилялонга и първото, което му каза, докато се оставяше да го прегръщат, бе следното:

— Но, човече, толкова ли лош ще се окажете, че няма да подкрепите моето протеже за енорията!

— За бога, скъпи патриарше, нека да имаме търпение… Ще направя каквото мога. Пратих много бързо писмо на Карденас заедно с бележката. Но имайте пред вид, че това зависи от църквата… И за мен бих желал такова нещо…

— И аз… Но най-после ще стане ли или не? Той е добър свещеник.

— Вярвам ви… но вие какво искате… Тези служби привличат много погледи и когато се освободи едно място, се явяват четиристотин свещеници от същата величина.

— Да, но моят свещеник е неоценим, един свят човек… Сякаш пости всеки ден.

— Този отец Рубин сигурно ще е някакъв скелет. Не ви ли дадох вече някакво акредитивно писмо за освобождаване от затвора на един Рубин? Вие, както се вижда, покровителствувате това семейство.

— Аз не покровителствувам семейства, синко. Не говорете за протекции. Аз се интересувам само от хора, които заслужават.

— Каквото зависи от мен, ще го направя. Ще говоря отново с Карденас. Но ви казвам: това са длъжности, за които много хора се лакомят. Претендентите използуват благосклонността и влиянието на господата. Почти винаги жените решават кой ще заеме мястото в катедралата.

— Но предположете, приятелю, че аз съм с пола, че съм дама… а?

— Но ако аз не мога да го реша…

— Вижте, ако не назнача моя свещеник, аз ще ви мъча месеци наред.

— Още по-добре. Живейте хиляда години.

— А тези избори добре ли вървят?

— Като по вода. Имам един отец, свещеник, който струва повече от една империя. Въвежда някакви порядки в окръга, от които бог трепери, а и цялата Света Троица — също. Този наистина заслужава не енория, а седем митри.

— Познавам го този отец. Беше капелан в моя полк.

Вилялонга се сбогува, като изрази доброто си желание да помогне на Николас Рубин.

— Ей, Хасинто, за бога, още една думичка — каза дон Еваристо, обръщайки се към него, когато той беше вече на вратата. — За бога и за всички светци, не забравяйте този нещастник… бедния Виляамил, този, когото наричам Рамзес II.

— Той е вписан в един списък на крайно нуждаещи се. И нищо повече не може да се направи.

— Разберете, че той не ме оставя да живея. Всеки ден идва по три пъти. Вечерта, когато ми дадоха предсмъртното причастие, в същия миг погледнах на другата страна, и първия, когото видях, беше Рамзес II със свещ в ръка. Как ме гледаше нещастникът… Мисля, че не умрях от безбройните молитви на Виляамил към бога да живея.

— Може би… Няма да го забравя. Довиждане, довиждане.

И дон Еваристо остана сам, замислен и приятно вглъбен, предвкусвайки онова чисто удоволствие да направиш на себеподобните си добро или да избегнеш злото дотолкова, доколкото провидението е оставило това във властта на човека.