Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

8

Веднага след този разговор дон Еваристо посети своята приятелка и зарадван я прегърна:

— Честито… Добре потръгна.

— Но какво… какво има? Добри вести?

— Чудесно е, всичко е наред. Твоят мъж…

— Видяхте ли го?

— Нямах това удоволствие. Но ми разказаха нещо, което е благоприятно за нас. Ще ти го кажа, за да не се измъчваш. Максимилиано се е посветил на философията.

Фортуната продължи да гледа приятеля си, без да знае какво да прави. Не разбираше нищо, нито пък знаеше в действителност какво е това философия. Предполагаше, че е нещо много лошо, объркано и прави хората „глупави“.

— Зная, че не ти е ясно, но ще почнеш да разбираш. Той си пълни главата с философски знания. И ми се струва, че Хуан Пабло я нарече спиритична философия.

— А… от тези, които говорят с краката на масата… Много добре се е подредил.

— Не, не е от тези. Но можем да се поздравим. Каквато и да е сектата или училището, което погубва ума на твоя съпруг, деветдесет и девет процента сме сигурни, че ще те приеме с разтворени обятия. Ще видиш!

Фортуната се съмняваше дали ще стане така. Онова, което тя погоди на Макси, беше лошо и едва ли книгите са го накарали да го забрави. На другия ден симпатичният й приятел влезе по-весел и по-възбуден. Неговият проект така го бе завладял, че той не можеше да мисли за друго, и от сутрин до вечер се връщаше към темата. Здравето му се беше подобрило, но в същото време не обръщаше внимание на външния си вид както преди. Откакто прие с нежност бащинските функции, той си беше пуснал брада, носеше филцова шапка и един голям шал около врата. Излизаше по работа с файтон по цели часове. Когато грешницата го видя да влиза този ден с шапка, килната назад, с искрящи очи, с пъргави движения, тя разбра, че новините бяха добри.

— С тези веселяци — каза той, целувайки я — човек се подмладява. Момиче, още една целувка, още една. Току-що говорих със самата доня Лупе де лос Павос.

Фортуната се наплаши само като чу името на леля си.

— Много добри резултати — добави дипломатът. — Тя започна да важничи и да се отказва от помирението. Но колкото повече упорствува, толкова по-ясно виждам, че ще се съгласи с нашето желание. О, аз добре ги разбирам тях. Тя също има своите неясни философии, но пред мен не минават. Познавам криволиците на човешката природа по-добре от ъглите в къщата си. Доня Лупе желае да се върнеш, желае го, да знаеш. Познах го по лицето й и по начина, по който казва „не“… Аз не зная дали съм ти разказвал, че по едно време, малко след като овдовя, имаше претенции спрямо мен… Почтени претенции. Говореше, преглупавата, че аз я задирям. Ще повярваш ли, че лицето й се помрачава винаги, когато ме види?

Фортуната прихна да се смее.

— Най-после, момиче, работата тръгна. Аз й казах, че ако се помирите, ще живеете добре с нея, защото смятам много подходящ този съвместен живот. Чуй какво трябва да правиш, когато това стане. Ще ти дам една сума, която ще й връчиш; още първия ден, като я помолиш да ти я съхранява. Ще откажеш да приемеш разписка. Нищо не й харесва така, както да й се доверяват в паричните работи… О, аз я познавам, както познавам теб. Не разбираш ли, че докато беше жив Хауреги, между другото той беше прекрасен човек, аз достатъчно съм общувал с нея? Ще те науча как трябва да се отнасяш, с ловка смесица от подчинение и независимост, като й очертаеш граница, но една много ясна граница, казвайки й: „Оттук дотам заповядате вие, оттам нататък — аз…“ Сега ми остава само твоят мъж. Много малко съм разговарял с него, едва го познавам, но няма значение…

Здравето му се подобри толкова, че дон Еваристо се осмели да излиза нощем, и първото, което направи, бе да отиде да търси Хуан Пабло. Не го откри в „Суисо Виехо“. Там бяха Вилялонга, Хуанито Санта Крус, Саламеро, Севериано Родригес, лекарят Морено-Рубио, Санчес Ботин, Хоакин Пес и други, които образуваха най-талантливата и весела компания, която е съществувала в кафенетата на Мадрид. Бяха съставили шеговит правилник, от който всеки един от съдружниците държеше по един екземпляр в джоба си. От тези прочути маси бяха излезли вече един министър, двама заместник-секретари и няколко губернатори. Въпреки че бе приятел на някои от тях, Фейхо не пожела да се приближи и седна на по-далечна маса. Точно до него пътните инженери говореха за европейската политика, а по-нататък минните инженери разискваха драматичната литература. Недалеч от тях група чиновници от финансите се занимаваха много разгорещено с артезианските кладенци; двама съдии от първоинстанционния съд заедно с един оттеглил се актьор, с един импресарио на коне за площада на биковете и с един офицер от флотата спореха дали жените са по-красиви с или без подплънка. След това вниманието на дон Еваристо бе привлечено от един човек, който вървеше между масите и чието лице приличаше на мумия, съживена от изкуството на магьосника. „Аз познавам това лице — каза си Фейхо. — А, сетих се, това е този, когото наричат Рамзес II, бедният Виляамил, на когото не му достигат само два месеца, за да се пенсионира.“ Този нещастник плахо се приближи до Вилялонга, станал вече да си тръгва, и срамежливо, изкривил очи, му заговори нещо, което сигурно се отнасяше за проклетите два месеца. Хасинто вдигаше рамене и му отговаряше с жална благосклонност, сякаш му казваше: „Аз, колко много бих искал… Направих всичко възможно… Ще видим… Дадох бележката… Вярвайте, че от мен не… Да, зная, два месеца само…“ Един миг след това Рамзес II премина покрай дон Еваристо, плъзгайки се между масите и столовете като неосезаема сянка. Фейхо го извика с истинското му име и той се приближи до масата, като навеждаше жълтото си лице, почерняло от слънцето на Куба и Филипините, за да види кой го вика. Познаха се. Виляамил, поканен от своя приятел, преви скелета си да седне и изпи една чаша повече с мляко, отколкото с кафе.

— А, вие търсите Хуан Пабло? Преди малко отиде в кафене „Сарагоса“. Казва, че инженерите го отегчават.

Тъй като искаше да се прибере рано, дон Еваристо не отиде в посоченото кафене. На другия ден в девет часа вечерта той влезе в препълненото мръсно и задушно заведение на площад „Антон Мартин“. Вътре цареше олелия, чуваше се един оглушаващ шум като от кошер, обстановката, която мадридчани понасят без затруднения, така както ковачите — топлината и шума на ковачницата. Като се съблече, старецът тръгна по лъкатушната пътечка, която образуваха централните маси, и оглеждайки се на всички страни, започна да търси своя приятел. Ту се сблъскваше с някой слуга, натоварен с поръчки, ту пелерината му закачаше шала на някоя наконтена госпожа, ту го дърпаше продавачът на „Ла Кореспонденсия“, който подаваше вестници на редовните посетители. По-нататък пътят му препречиха двама излизащи дебелаци и четирима слабаци, които влизаха. Най-после той забеляза Хуан Пабло в ъгъла, близо до витата стълба, по която се отива до билярдната. На същата маса седяха още двама души: една доста хубавичка жена, въпреки че бе похабена, и един младеж, в който дон Еваристо веднага позна Максимилиано. Двамата братя поддържаха много оживен разговор. Особата бе любовница на Хуан Пабло, някоя си Рефухио, име от историята, въпреки че не бе историческо, тя бе с миловидно и пикантно изражение, без един горен зъб. Фейхо никога не беше я виждал, нито пък философът на кафенетата бе свикнал да се показва публично с тази Аспазия, поради което Рубин се смути, като видя своя приятел.

Максимилиано поздрави дон Еваристо и с жив интерес го запита за здравето му, на което старецът отговори много бодро:

— Вече виждате… Пет месеца съм така. Един ден съм отпаднал, другия съм добре… Пет месеца… Така е, идва ден, в който машината казва: „Дотук сме, приятелю.“ И не се мъчете да я кърпите или да й наливате масло. Не върви и не върви и трябва да спре.

— Но какво ви е? — попита Максимилиано със самочувствието на млад лекар или на начеващ аптекар. — И едните, и другите еднакво силно желаят да бъдат полезни на човечеството.

— Какво ли ми е? А, много лошо нещо. Най-лошата от болестите — седемдесет години. Малко ли ви се струват?

Всички започнаха да се смеят.

— Моят брат ми каза — прибави Максимилиано, — че сте зле с храносмилането.

— От пет месеца вече стомахът ми е нередовен — прибави хитрият старец, който без съмнение искаше да внуши на Макси онова за петте месеца. — Вече не му обръщам внимание. Предадох се и чакам спокойно края.

— Ако искате да ви приготвя лекарство от пептон?

— Благодаря. Да видим какво ще каже моят лекар.

— Напразни тревоги — наблегна другият Рубин, потупвайки го по рамото.

— Но вие говорехте нещо, което сигурно е интересно — каза Фейхо. — Не прекъсвайте заради мен.

— Говорехме… представете си, витаехме в небесата.

— Иска да ме убеди, че всичко е сила и материя — заяви разгорещено Макси. — Слушай, онова, което ти наричаш сила, аз го наричам дух, слово и всемирна обич; и се връщаме пак към същата история, към бога — творец и промислител, и към душата, която произхожда от него.

Дон Еваристо слушаше, но между другото разглеждаше лицето, устата, дори и зъбите на Рефухио. Момичето се срамуваше, като усещаше, че е обект на наблюдение, и не знаеше нито как да се държи, нито какви мимики да прави с устните си, поднасяйки към тях лъжичката мляко с каймак.

— Точно тъй, точно тъй — каза бившият полковник в полза на Макси. — Душата… Тези господа материалисти мислят, че като сменят името на нещата, са обърнали света с краката нагоре.

— Но нали ти казах… — повтаряше Хуан Пабло задъхан.

— Оставете ме да довърша…

— Не е така… каква заблуда!

— Да се върнем на същото. Аз ме познавам ли себе си — човек с морал и разум.

— Чуй какво ще ти кажа…

— Чакай. Много добре зная какво е моята същност.

Той говореше с въодушевление, без да дава думата на брат си, който също не му позволяваше да я вземе, и двамата говореха едновременно.

— Почакай малко… не е това.

— Аз живея със съзнанието за моето аз, за това, което е преди мен и което ще бъде след мен.

— Но най-напред трябва да различиш… Слушай…

„Хубава, смахната двойка!“ — каза на себе си дон Еваристо, гледайки с любопитство отвора между зъбите на Рефухио.

— Все едно и също… — заяви Макси. — Ако не е това „аз“, щях ли да бъда аз? Разпознавам ли се като такъв във всички мои действия?

— Не, аз съм един общ случай, аз не си принадлежа, аз съм едно явление.

— Аз да съм явление?… Пресвета дево Марийо, каква нелепост!

— Ти си нахален… Вечното не съм аз, каква глупост, вечно е общото. Аз го виждам така в преходността на моето познание.

Тези неща се говореха в ъгъла на кафенето между един посетител, който четеше „Ла Кореспопденсия“, и друг, който говореше за цената на месото. На една от съседните маси имаше група хора, които приличаха на контрабандисти или нещо подобно. Надясно се виждаха две безвкусно облечени жени, придружени от една мошеничка, и ухажвани от господин, който им разказваше хиляди досадни нелепости; отсреща една тройка се караше по въпроса за Лагартихо и Фраскуело[1] с нервни гласове и с ръкомахания. По витата стълба непрекъснато слизаха и се качваха клиенти, тропайки силно с крака; а от онази спирала се дочуваше караница, тракането на билярдните топки и гласът на момчето, което обявяваше резултатите.

— Ако ми позволите да се изкажа — каза Фейхо, на когото започна да му се вие свят от тази неразбория, — аз гласувам за юношата.

Точно в този момент засвири пианото, което стоеше върху подиума по средата на кафенето с вдигнат триъгълен капак, за да се чува по-добре; започна токата за пиано и цигулка. Музиката, аплодисментите, гласовете и постоянният брътвеж в кафенето създаваха такъв непоносим шум, че на добрия дон Еваристо му се зави свят и той помисли, че ще рухне мъртъв на земята, ако остане още четвърт час. Реши да си тръгне, недоволен, че не е намерил сам Хуан Пабло, защото пред аптекаря не можеше да говори по трудния въпрос, с който се беше заел. Неговото раздразнение се смени с радост, когато Макси, виждайки го прав, каза, че също си тръгва, защото време бе да се върне в аптеката. Излязоха заедно и преди да стигнат до вратата, старецът видя, че пътя му препречва една мършава и злокобна фигура. Беше Рамзес II, който го търсеше.

— Господин дон Еваристо, за бога, говорете на господин Вилялонга за мене — каза му мумията, заставайки така, сякаш щеше да му направи път само в замяна на едно обещание.

— Ще го направя, приятелю, ще го направя; ще говоря с Вилялонга — каза дон Еваристо, загръщайки се, — но сега бързам… не мога да се бавя… Момче, да вървим.

И пробивайки си път, излезе с младия Рубин.

Бележки

[1] Двама известни испански тореадори от онова време. — Б.пр.