1
Хуан Пабло Рубин не можеше да живее, без да прекара по-голямата част от часовете на деня, ако не и всичките, в кафенето. Свикнал с този начин на живот, той би се чувствувал нещастен, ако работата или заетостта му го принудеха да живее по друг начин. Беше жесток убиец-рецидивист на времето и единственото удоволствие за душата му бе да наблюдава, прозявайки се, как отлитат часовете, без да се върнат повече. Отправяше се към кафенето по обед, след като се нахранеше, и оставаше там до четири-пет часа. След вечеря, към осем часа, се връщаше отново и не си отиваше до среднощ или до заранта, според случая. Тъй като приятелите му не бяха така постоянни, прекарваше времето понякога сам, размишлявайки върху сложни политически, религиозни или философски проблеми, наблюдавайки неуверено и сънливо гипсовите шотландски отливки, опушените рисувани тавани, железните колони и позлатените жлебове. Беше така свикнал с това помещение и атмосферата му, те бяха така необходими за живота му, че само там се чувствуваше напълно добре. Извън кафенето губеше паметта си и дори когато на улицата изведнъж забравяше имена или важни факти, не се мъчеше да си ги припомни, а казваше спокойно: „В кафенето ще си спомня.“ И наистина, щом седнеше на дивана, възбуждащото влияние на заведението се отразяваше върху организма му. След като обонянието и зрението се приспособяваха, скоро се събуждаха духовните му способности, паметта му се възстановяваше и разумът му се раздвижваше. Кафенето му предоставяше интимни усещания, типични за домашното огнище, и когато влезеше, всички предмети му се усмихваха, като че ли бяха негови. Хората, които виждаше там постоянно, келнерите и съдържателя, някои редовни клиенти, му се струваха свързани тясно с него като с роднински връзки. Дори с гърбавичката, която продаваше кибрит и вестници на входа, го свързваше духовно родство.
Но макар че Хуан Пабло се привързваше по тоя начин към заведенията, в продължение на пет години доста пъти бе променил кафенетата. Това бе равносилно на промяна на жилището и понеже всички кафенета в Мадрид си приличат, както и къщите, Хуан Пабло бързо се привързваше и само два дена след посещението на някое кафене се чувствуваше в него като у дома си. Промените се определяха от някои преселнически течения, които се срещат в обществото на безделниците и не се знае на какво са подчинени.
Понякога подтикът идваше от някои непостоянни приятели, обхванати от манията за разнообразие, друг път преселничеството се дължеше на много неприятното присъствие на някой господин от съседната маса. Или на това, че стопанинът на кафенето се е държал грозно, като включил в сметката някои счупени при разискването на истинските причини за смъртта на Конча в Монтемуро чаши, или в крайна сметка — на прогресивното и недопустимо влошаване на обслужването, поради което мнозина желаеха да се преместят в новите или подновени заведения. Хуан Пабло не обичаше да бъде инициатор в преселническите течения, но почти винаги ги следваше. При тези течения бе лесно да се откъсне човек от групата: или поради това, че не е привърженик на преселванията, или защото дълговете го привързват към старото заведение и там осигуряват присъствието му, но пък в замяна винаги се печелеше някой нов привърженик, който опресняваше идеите и шегите.
Ако някой се беше осмелил да проследи стъпките на Рубин от 69-та до 74-та година, щеше да го види редовен посетител на кафене „Сан Антонио“ в Коредера де сан Пабло, след това в „Суисо Нуево“, после в „Платериас“, „Сигло и Леванте“. Понякога предпочиташе кафе-шантаните, а друг път беше отвратен от тях и отиваше в „Ел Гальо“ или „Консепсион Херонима“, когато искаше да бъде забелязан, и накрая да пръска реалите си в едно от най-посещаваните и шумни кафенета на „Пуерта дел Сол“.
По обяд биваше винаги от последните, защото се събуждаше късно, а вечер бе винаги пръв. Рядко, като влезеше, намираше вече там дон Еваристо Гонсалес Фейхо или Леополдо Монтес. Вечерната група имаше по-различен състав от дневната и малко бяха онези, които присъствуваха и в двете… Само Рубин бе винаги там. Групата им заемаше три маси и келнерът ги обслужваше всичките, преди да пристигнат други посетители. Хуан Пабло идваше в осем, когато в заведението нямаше повече от трима-четирима души и келнерите разговаряха, седнали на бара. Там съдържателят или управителят подготвяха сервирането, като трупаха чинийки със захар. Всеки миг стъклената врата се отваряше, за да пропусне някой посетител (който на входа сваляше шала си или се събличаше) и след това се затваряше със силен трясък, за да се отвори отново с пронизително скърцане на ръждясалите панти. Бе отегчаващ припев… Скръ-ъ-ъ-ц… влиза субектът с купешката си пура в уста… след това — тряс! — и отново скръ-ъ-ъ-ц.
Съдържателят поздравяваше от бара някой посетител, който се намираше наблизо. Други очакваха да им ме сервира кафето без бавене и пляскаха с ръце, ако сервитьорът не идваше. Хуан Пабло влизаше бавно и много сериозно, като човек, който трябва да изпълни свещено задължение. Отправяше се тежко към масите отдясно и винаги с математическа точност сядаше на едно и също място. Сервитьорът го поздравяваше, докато забърсваше с кърпа масата, а той отговаряше с известно достойнство, потривайки ръцете си, и се настаняваше удобно на мястото си, без да сваля наметалото от плещите си. След това приближаваше чашата, като поставяше чинийката със захар отдясно, на дискретно разстояние, на каквото се поставя мастилницата за писане, а после се заемаше да си налее в чашата кафето и млякото. Внимаваше много съотношението на двете течности да е еднакво и чашата да се напълни, без да прелее. Това беше много просто. Следваше хващане на лъжичката с лявата ръка, докато с дясната поставяше бавно бучките, като хвърляше снизходителни погледи към всички новодошли и оглеждаше цялото заведение. Като ветеран в кафенето, той умееше да пие кафето си с онази мудност и изкусност, характерни за всяко важно действие.
Невъзможно е да се проследи историята на този човек във всичките му периоди по кафенетата, но не може да се отмине мълчаливо онзи етап от „Пуерта дел Сол“, през който Рубин имаше за компаньони и приятели дон Еваристо Гонсалес Фейхо и дон Бесилио Андрес де ла Каня, Мелчор де Релимпио и Леополдо Монтес, много запалени по политиката хора, които говореха за страната като за нещо лично. Всички те имаха една и съща мания, но всеки се отличаваше с нещо свое: Леополдо Монтес носеше всеки ден неизменно новини за кризата, дон Басилио винаги изпадаше в подробности за персонала, Релимпио бе безсрамен в разсъжденията си, Рубин изпъкваше благодарение на предположенията, че всичко знае и че изпреварва събитията, предсказвайки ги, и накрая Фейхо — крайно скептичен, приемаше на шега всички неща, свързани с политиката.
Там чудесно изпъкваше испанското братство, в чието лоно си подават приятелска ръка карлистът и републиканецът, твърдоглавият прогресист и безупречният средняк. Преди обществено разделените партии се деляха и в личните отношения, но прогресът на отношенията доведе първо до известно смекчаване в личните отношения и накрая смекчаването се превърна в мекушавост. Някои смятат, че от една лоша крайност се преминава в друга, без да се спре в подходящата среда, и виждат в това братство западане на нравите. Това, всеки да е личен приятел на всеки, е признак, че идеите се превръщат само в претекст за управление или защита на хляба. Съществува едно тайно сдружение (не толкова прикрито, че да не занимава политиците), благодарение на което се установява редът в управлението. По тази причина няма аспирация, колкото и погрешна да е тя, която да не се смята за вероятна; в това се състои несигурността, единственото постоянно нещо между нас, масонската помощ, която си оказват всички партии — от духовната до анархистката, — давайки си срамни акредитиви в мирни времена и опрощения и помилване по време на война и революция. Съществуват някакви взаимни застраховки срещу наказанието, поради което на актовете на насилие се гледа като на най-обикновеното нещо в света. Политическият морал прилича на плащ с толкова кръпки, че вече не се познава оригиналният плат.
Като говореха за това, Фейхо и Рубин приписваха упадъка на нравите на несбъднатите очаквания.
— Аз — казваше Фейхо — съм разочарован прогресист, а вие — разкаян традиционалист. Имаме нещо общо: знаем, че това е комедия, и важното е да се разбере на кого е ред да суче и на кого — не.
