Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (53)

2

Хуан Пабло, който винаги се беше лъгал по отношение на себе си и вървеше по криви пътища, сполучи, като уреди малкия си брат да следва фармация. Много хора, които вършат само глупости, притежават такава проницателност, че съветват и ръководят останалите и не можейки да се оправят в собствената си съдба, виждат ясно тая на ближния си. В неговото решение освен това имаше съществен принос и един голям приятел на покойния Николас Рубин и на цялата фамилия (фармацевтът Саманиего, собственик на реномираната аптека на улица „Аве Мария“), който обеща да вземе Максимилиано под своя закрила като калфа или стажант, с намерение след време момчето да застане начело на заведението.

Максимилиано започна следването си през 1869 година, а брат му и леля му описваха колко хубава е фармацията и колко много се печели от нея, тъй като лекарствата са много скъпи, а суровините много евтини: кладенчова вода, пепел от огнището, пръст от саксии и т.н. Бедното момче, което беше много послушно, се съгласяваше с всичко. Колкото до ентусиазъм, то не изпитваше нито към парите, нито към тази или онази професия; у него не беше се събудил някакъв голям копнеж, нито пък онова жадно любопитство, от което се ражда мъдростта. Беше толкова хилав, че през по-голямата част от годината боледуваше, а разсъдъкът му не проникваше в недрата на науката, нито пък овладяваше някоя идея, без да хвърли много пъти ласото, сякаш за да я овърже. Използваше оскъдната си памет като ловна птица, за да лови с нея идеи; но соколът неочаквано си отиваше, като го оставяше със зяпнала уста и очи, забити в небето.

Първите му стъпки в професията бяха истинско мъчение. Отпуснатостта и немощта го задържаха цяла сутрин в леглото. Лелята ставаше сутрин много рано и захващаше да удря с хавана до самата глава на спящия, който в повечето случаи не чуваше тоя силен шум. После го гъделичкаше, слагаше котката да легне до него, отмяташе чаршафите с нужната предпазливост, за да не се простуди. Сънят поглъщаше така онова слабо тяло, поради необходимостта на организма да се възстанови, че събуждането на студента беше велико дело и едно от нещата, в които доня Лупе проявяваше най-много енергия и постоянство.

Момчето учеше и искаше да изпълни добре задълженията си; но не можеше да надхвърли своите възможности. Доня Лупе му помагаше да учи уроците си, ободряваше го при отпадналост, а когато го видеше притеснен и нерешителен пред наближаването на изпитите, намяташе шала си и отиваше да говори с професорите. Такива неща им казваше, че момчето минаваше, макар и с лоши бележки. Не беше ли болен, ходеше редовно на лекции и беше от ония, които носеха най-много записки и тетрадки. Влизаше в аудиторията, натоварен с тоя вързоп, и дума не изпускаше от онова, което професорът казваше.

Той имаше малко и несъразмерно тяло, тъй хилаво, сякаш вятърът можеше да го отнесе, с приплесната глава, с права и рядка коса. Когато биваха заедно с брат си Николас, който и да ги видеше, му хрумваше да предложи на втория да предостави на първия излишъка от своите коси. Николас си беше присвоил косата на цялата фамилия и сякаш заради тази космата узурпация главата на Максимилиано известяваше, че ще оплешивее, преди той да стане на тридесет години. Кожата му бе лъскава, нежна, детска кожа, с прозрачността на похабена и анемична жена. Носовата му кост бе хлътнала и смачкана, сякаш бе направена от меко вещество и после ударена, и не само загрозяваше, а и затрудняваше носовото му дишане, което без съмнение беше причината да държи устата си винаги отворена. Зъбите му бяха поникнали толкова неравно, че всеки от тях беше, така да се каже, там, където му бе хрумнало. И добре щеше да бъде, ако ония проклети кости никога не го безпокояха; ала горкичкият, тъй го боляха час по час кътниците, че охкаше до небесата. Страдаше непрекъснато и от хронична хрема, слизестата му ципа пареше и течеше постоянно. Тъй като вече понаучаваше занаята, той се снабдяваше с калиев йодид във всичките му възможни форми и ходеше винаги с тръбичка в уста да вдишва смола и дявол знае още какво.

Каквото и да се говори, но Рубин нямаше никакво влечение към фармацията. Но не беше лишена от високи пориви душата на тоя младеж, тъй онеправдан от природата, че физически и духовно сякаш бе направен от остатъци. На втората или третата година от следването си това мекотело започна да усеща мъжките трепети; слепецът по рождение взе да съзира великите и славни фази на светилото на живота. Доня Лупе живееше в оная част на квартал „Саламанка“, която наричаха „Пахаритос“^[1]. Максимилиано гледаше от прозореца на третия етаж учениците от военното училище, което беше на бившия номер четиридесет на улица „Серано“ и с нищо не може да се сравни възхищението, което предизвикваха у него онези младежи. Той се очароваше от сините им колани, кепетата, сюртуците с избродираните дъбови листа на яката, от сабите… Толкова малки и вече със саби! Понякога вечер Максимилиано сънуваше, че си има сабя, мустаци и униформа, и говореше насън. Буден, той също бълнуваше, като си представяше, че е пораснал с една педя, че има прави крака и че тялото му не е толкова наведено напред. Представяше си, че носът му става правилен, че му пониква косата и че му обличат военна униформа, като на най-напетия. Каква черна участ! Ако тялото му не бе тъй безформено и го бяха пуснали на това поприще, колко много щеше да заляга. Сигурно от упоритото прехвърляне на книгите интелигентността му щеше да се появи, както след дълго търкане на дървата се появява огън.

Всяка събота следобед, когато възпитаниците отиваха на строева с пушка на рамо, Максимилиано тръгваше след тях, за да гледа хватките им, и обаянието на това зрелище го държеше чак до понеделник. Дори в час, където спокойното помещение и монотонността на лекцията приканваше към дрямка, той започваше да си фантазира, предизвикваше и разпалваше мечтите си. Стигаше до пълен екстаз и през обясненията за терапевтичните свойства на тинктурите той виждаше юнкерите на полево тактическо обучение, както може да се види пейзаж през цветни стъкла.

Момчетата от класа по ботаника се забавляваха, като си измисляха прякори, подобни на номенклатурите на Линей. На някой си Анаклето, който се смяташе за много изискан и за голям господар, му викаха Anacletus obsequiosissimus^[2], на Енсинас, който беше много нисък на ръст, му казваха Quercus giganteaca^[3]. Олмедо беше много небрежен и чудесно му прилягаше Ulmus sylvestris^[4]. Нарсисо Пуерта беше грозен, мръсен и смрадлив. Наричаха го Pseudo-Narcissus odori pherus^[5]. Друг пък, който беше много беден и имаше една службица го нарекоха Christophorus oficinalis^[6]. И най-накрая Максимилиано Рубин, който беше много грозен, непохватен и с много малки способности, наричаха до края на следването Rubinius vulgaris^[7]. Като настъпи 1874 година, Максимилиано беше двадесет и пет годишен, а още не изглеждаше на повече от двадесет. Нямаше мустаци, но имаше пъпки, които излизаха на различни места по лицето му. На двадесет и три години получи нервна треска, която застраши живота му, но когато му мина, изглеждаше малко по-силен; дишането му вече не беше така затруднено, нито пък хремата му тъй упорита и дори проклетите корени на кътниците му изглеждаха по-благовъзпитани. Не употребяваше вече йодида толкова обилно, нито пък тръбичката за смола и само мигрените продължаваха като тия натрапчиви приятели, чиито постоянни посещения всяват ужас. Тогава Хуан Пабло беше в кралската казарма, а доня Лупе даваше на Максимилиано свобода, защото смяташе, че той не е достъпен за пороците поради жалката си физика, апатичния си нрав и плахостта, последица от недъзите му. А освен свобода лелята даваше и по някоя пара за момчешките му забавления, сигурна, че той харчи много разумно. Момчето се мъчеше да пести, имаше глинена касичка, в която пускаше сребърните монети и по някоя златна от сто реала, която му даваха братята, като идваха в Мадрид. Дрехите му бяха много евтини, обичаше да си шие евтини и модни костюми, за които се грижеше като за зеницата на очите си. Неочаквано придоби някакво самочувствие и благодарение на него фигурата му не изглеждаше тъй зле, както в действителност. Имаше хубаво наметало с цветна подплата, вечер се загръщаше с него, качваше се в трамвая и отиваше да се разходи до единадесет часа, рядко до дванадесет. По онова време доня Лупе се премести в Чамбери, като търсеше винаги евтини къщи, а Максимилиано полека-лека забравяше захласването си по възпитаниците от военното училище.

Неговата плахост не само че не намаляваше с годините, а сякаш се увеличаваше. Мислеше, че всички му се подиграват, като го смятат за безличен и маловажен. Без съмнение преувеличаваше своята малоценност, а унинието го караше да избягва общуването. Когато се налагаше да отиде някъде на гости, домът, в който трябваше да влезе, му всяваше страх дори отвън и той обикаляше по улицата, преди да се реши да прекрачи вътре. Боеше се да не срещне някого, който да го погледна злобно, и си мислеше какво трябваше да каже, като в повечето случаи ставаше тъй, че не казваше нищо. Някои хора му вселяваха страхопочитание, което беше кажи-речи паника и като ги виждаше на улицата, минаваше на другия тротоар. Тези хора не му бяха сторили нищо лошо, напротив, те бяха приятели на баща му, на доня Лупе или на Хуан Пабло. Като отиваше в кафенето с приятелите си, му беше най-добре, ако бяха двама-трима. В такива случаи дори езикът му се развързваше и той заговаряше на някоя тема. Но щом се съберяха шест-седем души, той онемяваше, неспособен да изкаже никакво мнение. Ако биваше принуден да се изкаже било защото го подкачаха, било защото беззлобно го питаха нещо, нашият човек вече почервеняваше и пелтечеше. Затова най-много обичаше, когато времето не беше много студено, да броди по улиците, загърнат с наметката си, да гледа витрините или хората, които сновяха, да спира до групичките, където някой слепец пееше, и да гледа през прозорците на кафенетата. При тези разходки спокойно можеха да минат цели два часа, без да се умори, през това време той се навиваше и си даваше кураж, а мозъкът му загряваше ли, загряваше, докато стигнеше до най-високия градус, при което блуждаещият млад човек си представяше, че дири приключения и че той е съвсем друг, различен от това, което е. Улицата с глъчката си и най-различните неща, които се виждат по нея, подбуждаше онова въображение, което, развивайки се късно, обикновено се развихря като при някои тежко болни. От начало жените, които срещаше, не привличаха вниманието му, но скоро започна да различава хубавите от нехубавите, тръгваше след някоя от чиста страст към приключението, докато намереше друга по-хубава и също я последваше. Бързо се научи да различава „класите“, сиреч придоби такова набито око, че начаса познаваше кои са порядъчни и кои не. Неговият приятел Олмедо, който понякога го придружаваше, го подбуди да наруши сдържаността си, която стеснителността му налагаше, и Максимилиано се запозна с някои, които беше виждал неведнъж и които му се бяха сторили доста хубави. Ала душата му оставаше спокойна сред неговите порочни опити: същите жени, с които прекара приятни моменти, след това го отвращаваха и щом ги видеше на улицата, ги избягваше.

Беше му по-приятно да скита сам, отколкото заедно с Олмедо, защото той го разсейваше, а удоволствието на Максимилиано се състоеше в това да мисли или да си въобразява надълго и нашироко, като си измисляше декори и летеше безпрепятствено в пространството на възможното, макар то да бе неправдоподобно. Да върви, да върви и да мечтае в такт с краката си, сякаш душата му повтаря някаква музика, чийто ритъм отмерваха стъпките му — това беше, което му доставяше удоволствие. А щом срещнеше хубави жени сами, на двойки или в групи, било с шалове на главата или с наметала, той се радваше много, да увери самия себе си, че са порядъчни, и да ги последва, докато види къде отиват. „Една порядъчна! Да ме обикне една порядъчна!“ Това беше мечтата му… Но нямаше защо да мисли за това. Само от мисълта, че проговорва на порядъчна, той се разтреперваше. Та когато си отидеше в къщи и там биваха Руфина Торкемада или госпожа Саманиего с дъщеря си Олимпия, той се шмугваше в кухнята, за да не бъде принуден да ги поздрави!…