Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

2

Тази нощ Макси заспа от люлчината песен на надеждата. Признак за помирение беше фактът, че леля му не говореше така гневно и като че ли го считаше вече за мъж. Понякога дори му се струваше, че вдъхва известен респект на знаменитата госпожа. Излизаше, че трябва да се покажеш само жесток и твърд, за да те уважават!… Действително доня Лупе беше започнала отново да се отнася към него с обикновената си загриженост. Слагаше на масата ястия, които той обичаше, а в стаята му не липсваше нищо за неговото удоволствие и удобство. Най-после бедното момче беше задоволено, усещаше, че почвата под краката му се заздравява, и се чувствуваше почти неограничен господар на съдбата си и победител в чудовищната битка, която водеше със семейството си.

От Хуан Пабло нямаше защо да се страхува. Двамата братя нямаха възможност да си говорят много, защото първородният, след като се наобядваше, отиваше в някое кафене на „Пуерта дел Сол“ и оставаше там дълго. Понякога не се връщаше и вечер. Мисълта, че брат му си пилееше времето, радваше Максимилиано, защото „сега ще се види — мислеше той — кой е по-разумен, кой спазва строгите закони на морала. Да не се перчи пред нас толкова с неговия неокатолицизъм!“

В заключение моят герой стана по-уважаван и ценен, откакто се бе държал твърдо с леля си в онази прословута сутрин. Единственият човек, който не проявяваше никакво уважение, беше Папитос, която с всеки изминат ден все по-непристойно фамилиарничеше:

— Грозник, лице на кълвач, напудрен глупак — казваше му тя, показвайки невероятно дългия си език. — Смел сластолюбец сте вие… Ще видите как няма да ви позволят да се ожените… Да, тъй ще бъде. Глупак, глупак над глупаците.

Максимилиано, който я презираше, и казваше:

— Махай се оттука, безсрамнице, или с един удар ще ти избия зъбите…

— Вие, вие… Ха, ха… Ако ви хвана, с един замах ще ви хвърля на покрива.

По-добре беше да не й обръща внимание. Тази наивница не разбираше какво говори. Папитос оправяше стаята на господин Макси, където сложиха легло и за свещеника, който трябваше да пристигне на другата сутрин. Студентът не одобряваше твърде тези размествания, защото винаги, когато брат му Николас идваше в Мадрид и спеше в тази стая, смущаваше съня му с хъркането си. Гърлото и носовият му канал напомняха йерихонска тръба с крайно лоши регистри. Макси толкова се нервираше, че понякога ставаше от леглото и излизаше от стаята. Но неприятното беше, че на следващата сутрин свещеникът заявяваше, че никак не е спал.

Той помоли доня Лупе да настани Николас в друга стая, за да го освободи от това наказание. Но къде ли, след като нямаше друго място в къщата? Госпожата му обеща, че ще сложи леглото му в собствената си спалня, ако свещеникът хърка много през първата нощ.

— Но ми идва наум, че и аз хъркам… Все пак ще уредя нещо… Ти можеш да останеш и в салона.

Николас Рубин пристигна на следващата сутрин и виждайки го да влиза, Максимилиано си помисли, че трябва да се бори с един враг повече. Свещеническият характер на брат му правеше силно впечатление и въпреки че леля му и той говореха срещу неговия неокатолицизъм, един свещеник винаги се ползува с авторитет във всяко семейство. Макси обичаше този си брат по-малко от Хуан Пабло може би защото в детството си беше живял без него.

Двамата по-големи братя закусиха, без да разменят нито дума за политика, за да не разсърдят доня Лупе. В същност Николас въведе Хуан Пабло в кръга на карлистите, сваляйки му звезди от небето. Беше му дал препоръка до издигнати личности от кралската казарма и до някои духовници от двора, които пребиваваха в Байона. Но както казах, нищо не се спомена на масата. Не беше тайна за тях, че леля им умееше да отдава необходимото уважение към личността на Хауреги, чието присъствие се усещаше в духовната атмосфера на къщата, доказателство за което беше грозният му портрет в салона. Говореха за времето, за това, колко труден е животът в Толедо, за вятъра, който беше отвял цвета на кайсиите и на другите дървета, като хвалеха без преструвка хубавия обед.

Още на масата Хуан Пабло предложи, тъй като са се събрали, да разгледат някои въпроси за наследството, които трябваше да се разяснят. Той не искаше имоти на село и ако неговите братя били съгласни, би искал да получи частта си в пари или ипотеки. Останалите ипотеки и земите щели да бъдат за Николас и Максимилиано. Те се съгласиха с предложението на брат си, а доня Лупе, въпреки че искаше да се включи в делбата, не посмя, защото това не се отнасяше до нея. Не й оставаше друго, освен да се ядосва и да мълчи. После каза на Максимилиано:

— Бяхте истински глупаци. Брат ви иска частта си в пари, за да я похарчи за четири дни. Съдран чувал е той. Мен какво ме интересува всичко това? А беше по-добре ти да си получиш частта в пари, които, вложени на добро място от мен, щяха да ти осигурят твърда рентичка. Но щом не стана така, сега ще видиш. Искам да знам как ще управляваш земи с маслинови дръвчета, с толкова асми и тази горичка, която казват, че ти се пада. И опърничавият Николас се съгласяваше с всичко. Скоро ще ви се наложи да вземете управител, който ще ви окраде и ще ви прави сметките, както му хрумне. И двамата сте такива глупаци. Гледах те, сякаш исках да те изям с очи, за да ти подскажа да се противопоставиш, а ти стоиш като статуйка… А след това ми се правиш на човек с характер. По хубав път, господине, по хубав път тръгваш.

Първородният брат предложи и друго нещо, което останалите двама приеха с удоволствие. Когато дон Николас Рубин умря, всички кредитори взеха от запасите на магазина с изключение на най-добрия, най-верния приятел на покойника в неговите добри и лоши дни. Този кредитор беше Саманиего — аптекарят от улица „Аве Мария“. Заради изтеклия срок неговият кредит възлизаше с лихвата от шест процента на шестдесет и няколко реала. Хуан Пабло предложи да му ги изплатят в името на правдата и заради добрата памет на обичния им баща, което бе прието единодушно. Доня Лупе също одобри това споразумение, заявявайки, че дори и да се намалеше малко наследството, това беше честна постъпка и посмъртно потвърждение за честността на нейния нещастен брат. Саманиего никога досега не беше искал заема си и именно тази деликатност караше наследниците да му го изплатят. Двете семейства често се събираха, отнасяха се най-сърдечно едни към други и дори се чу слух, че Хуан Пабло харесва голямата дъщеря на аптекаря — Аурора, чиито достойнства, талант и трудолюбие доня Лупе непрекъснато хвалеше.

Предложенията на Хуан Пабло за подялбата на имота и изплащането на кредита на Саманиего бяха приети.

След всичко това Максимилиано чувствуваше, че става по-силен. Участвувал беше в семейния съвет, признат беше за мъж. Та нали беше нормален човек! Въобразяваше си, че нещо в него расте, укрепва и имаше чувството, че ако го претеглят, щеше да тежи повече от преди. Без съмнение беше по-силен физически, по-як в мускулите, по-широк в гърдите. Въпреки това седеше като на тръни, докато брат му, свещеничето, не каже мнението си. Можеше така да стане, че както всичко върви по вода, той да измисли някои тайнствености, характерни за професията му, като измъкне Христос изпод расото си и наруши спокойствието в къщата.

Същия ден вечерта, когато беше разгледан въпросът за наследството, Николас узна какво се е случило и не прие събитието така спокойно, както Хуан Пабло. Отначало се възмути силно. Прие израз на отчаяние и замисленост, правейки се на мъжествен човек, който не се плаши от трудностите и има желание и смелост да застане срещу тях. Няколко месеца преди описаните събития отношенията между доня Лупе и Николас бяха студени, но в навечерието им те станаха много сърдечни, и то не защото лелята и племенникът се разбираха, а по някакво съвпадение на паричните им интереси, което смекчаваше голямото различие в характерите им. Доня Лупе никога не беше симпатизирала на Николас; първо, свещеническото расо я отвращаваше, второ, този племенник не се оставяше да бъде обичан. Не притежаваше очарованието на Хуан Пабло, нито пък скромността на малкия. Лицето му не беше приятно, цялото беше обрасло в косми, както отбелязах по-рано. Затова доня Лупе казваше, че ако първородният беше събрал всички таланти на семейството, то Николас бе присвоил космите. Ако днес се обръснеше, на другия ден лицето му беше вече черно. Дори току-що обръснати, бузите му бяха с цвят на черна дъска. Космите растяха по ръцете му като трева на плодородно пасбище и от ушите и ноздрите му стърчаха гъсти кичури. Човек можеше да помисли, че това бяха мислите, които, изморени от тъмнината на мозъка, се показваха като през балкони от носа и ушите, за да видят какво става по света.

Доня Лупе се отегчаваше от неговите проповеднически претенции и от грубостта му, смесена със свещеническо високомерие. Отношенията между тях бяха съвсем формални, докато на Николас по време на едно пътуване до Мадрид му хрумна мисълта да връчи на леля си своите спестявания, за да ги прибере, и така между двамата се установи обикновената условна симпатия, от която трябваше да се роди приятелството. Бяха като две държави, разделени от съществени расови различия и противоречия в нравите, а след това обединени от търговска спогодба. Между Хуан Пабло и доня Лупе се случи обратното. Някога тя много го обичаше и ценеше големия му чар, но нейната привързаност започна да отслабва. Не можеше да му прости прахосничеството и неуважението към парите, които той харчеше безразборно. Нито веднъж не беше й дал каквато и да е сума, за да я вложи в рента. Винаги беше без пукната пара и ако можеше да измъкне от леля си пари с хитрост, достойна за най-добрия финансист, правеше го, а от това на вдовицата й кипваше кръвта. Ето защо се разбираше с най-антипатичния от племенниците си вместо с най-симпатичния.