Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (44)

3

24 декември.

Сутринта Хасинта бе натоварена от Барбарита с някои домашни задължения, което я раздразни; но това, че остана в къщи, предостави на младата жена изгоден случай да направи крачката, която винаги й бе вдъхвала безпокойство. Барбарита й каза да не излиза през целия ден; а тъй като трябваше да излезе непременно, не й остана друго, освен да разкрие на свекърва си кашата, която беше забъркала. Поиска й прошка, че не й е доверила тая тайна и забеляза с голяма мъка, че свекърва й не се въодушевява от идеята да притежава Хуанин.

— Но ти знаеш ли колко е сериозно това?… Ей тъй, току-така… дете, паднало от небето. И какви доказателства има, че това дете е… Дали не са искали да те измамят? И мислиш ли, че наистина прилича? Да не си се заблудила?… Защото всичко туй не е много ясно… Тия намерени деца намирисват на роман.

Хасинта се обезсърчи много. Тя очакваше изблик на ликуване от свекърва си. Но не стана така. Барбарита, намръщена и загрижена, й каза студено:

— Не знам какво да мисля за теб; но в края на краищата вземи го и го скрий, докато видим… Работата е много сериозна. Ще кажа на съпруга ти, че Бенигна е болна и си отишла да я посетиш.

След този разговор Хасинта отиде у сестра си, на която също довери тайната си, уговаряйки се с нея да остави детето там, докато Хуан и дон Балдомеро узнаят.

— Ще видим как ще го приемат — добави тя, въздишайки дълбоко.

Същия следобед Хасинта не беше на себе си. Струваше и се, че тя бе родила Питусо и толкова бе привикнала с мисълта да го притежава, че се възмущаваше, дето свекърва й не мисли като нея.

Рафаела се присъедини към господарката си у Бенигна и ето ги надолу по улица „Толедо“. Носеха дребни пари, за да раздадат на бедните, и някои дреболии, между които пръстена, който Хасинта беше обещала на Адорасион. Той беше едно великолепно бижу, купено същата сутрин от Рафаела от сергиите Разпродажба по намалени цени за реал и половина парчето и беше с такъв голям и добре обработен диамант, че и самият регент би станал кривоглед от блясъка му. За изработването на този прекрасен камък явно е било използувано най-ценното парче от дъното на някоя чаша. Едва стигнали до коридорите на първото патио, бяха заобиколени от взводове жени и деца, и за да избягнат злоби и ревности, Хасинта трябваше да пусне по нещо във всяка ръка. Кой пипваше песета, кой — дуро или половин дуро. Някои, като Севериана, която, в скоби казано, имаше за вечеря великолепно червено зеле, консервирано филе и съответствуващата им червеноперка, се задоволяваха с ласкав поздрав. Други не оставаха доволни от това, което получаваха. Хасинта питаше всички какво имат за вечеря. Някои се прибираха с червеноперка, хваната за хрилете; други бяха донесли само огризки. Тя видя много жени да се връщат с кана бадемово мляко, което бяха получили в кафене „Наранхерос“, а от почти всички кухни се носеше миризма на фританга и звънтенето на хаванчетата. Едни целуваха дурото, което господарката бе дала, други го подхвърляха нагоре, за да го уловят с радостен вик и с думите: „Навън, навън към площада!“ и да хукнат по стълбите към магазина. Някои приготвяха угощението си от мезе за една либра — от разни презрени части от рогатия добитък, или пък от карантия, свински бели дробове, пържена кръв или още по-гнусни отпадъци. Най-богатите си придаваха важност с парче халва, която се чупи с чук, а всяка, която беше купила нар, се стараеше да я забележат. Но никой обитател на тия квартали на мизерия не бе тъй щастлив, както Адорасион, нито пък будеше такава завист сред приятелките си. Нали скъпото бижу на пръста й, което тя показваше със стиснат юмрук, беше изящно и чистопробно и струваше много пари. Дори малките, които се перчеха с нови обувки, дължащи се на милостта на доня Хасинта, бяха готови да ги разменят за онзи чудовищен и блестящ камък. Притежателката му, след като, показвайки го, обиколи двата коридора, се лепна пак за господарката и се търкаше в нея като котка.

— Няма да те забравя, Адорасион — каза й Хасинта, която с тази фраза сякаш заявяваше, че няма скоро да се върне.

В двете патио се вдигаше такъв шум от барабани, че се налагаше човек да повиши глас, за да го чуят. Когато към барабанните удари се присъединяваше и трясъкът на газените тенекии, крехките домове изглеждаха тъй, сякаш всеки миг можеха да се сгромолясат. В кратките мигове, когато токатата секваше, се чуваше песента на кос, свирещ фраза от химна на Риего^[1], едничкото, което е останало вече от тоя химн. На улица „Мира ел Рио“ свиреше една латерна, а на улица „Бастеро“ — друга, и между двете латерни ставаше музикална разпра, сякаш двете мелодии се дращеха в свирепа схватка с ноктите на нотите си. Тези мелодии бяха една полка и едно патетично анданте, счепкани като разярени котки. Всичко — барабаните, крясъците на старицата, която продаваше смокини, врявата на всички ония разбунени обитатели, смехът на децата и лаят на кучетата замаяха главата на Хасинта.

След като подаянията бяха раздадени, тя отиде в номер седемнадесети, където вече я чакаше Гилермина, обезпокоена от нейното закъснение. Искиердо й Питусо също бяха там. Искиердо се преструваше на много тъжен от раздялата с момчето. Основателката вече му бе връчила жалкото обезщетение.

— Хайде да свършваме — каза тя, като хвана момчето, което изглеждаше изплашено. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Я па ти… — отвърна Питусо с жар и прихна да се смее на собственото си остроумие.

Трите жени също се смяха много на това тъй изискано остроумие, а Искиердо, почесвайки благородното си чело, каза:

— Господарката… на бас, че сега ще го научи да не пуска таквиз изръзи.

— И още как… Да си вървим най-сетне.

Хуанин малко се възпротиви, ала накрая се остави да го отведат, съблазнен от обещанието, ще му купят едно рождество и други много хубави неща, за да ги излапа всичките.

— Вече обещах на господин Искиердо — каза Гилермина, — че ще му се осигури работа; а за начало му дадох визитната си картичка, за да отиде да види с нея един от най-известните художници, който сега рисува един великолепен „Добър крадец“. Хайде сбогом.

Бъдещият модел се сбогува с тях с цялата вежливост, на която беше способен, и те излязоха. Рафаела носеше момчето на ръце. Тъй като в края на декември дните са много къси, когато излязоха навън, нощта вече се спускаше. Студът беше силен, пронизващ и коварен под изцъкленото небе — безкрайно голо и с тъй беззащитни звезди, че трепкащата им светлина изглеждаше потръпваща. На улица „Бастеро“ Питусо се разбунтува. На хубавото му навъсено чело беше изписано: „Ама къде ме водят тези лели?“ Взе да чеше главата си и каза с чувство: „Тато Пепе…“

— Какво те интересува теб твоят татко Пепе? Искаш ли гъдулка, кажи какво искаш?

— Ишкам машлини — отвърна той, нацупвайки устни. — Не машлини, не, а либа.

— Риба?… Още сега — каза бъдещата му майка, която беше много нервна, усещайки цялата оная ледена вибрация на звездите сякаш вътре в душата си.

На улица „Толедо“ отново засвириха изморените латерни и пак се вкопчиха двете мелодии, една весела песенчица от „Муската“^[2] и откъс от „Семирамида“. Биха се свирепо от разстояние около тридесет крачки, дърпаха косите си, хапеха се и падаха заедно в нехармоничната смесица на собствените си звуци. Накрая победи „Семирамида“, която звучеше гордо, отмервайки; благородните си тонове, докато нотите на съперницата й затихваха, стенейки все по-далече, смесени с уличната врява.

На трите жени им беше трудно да вървят бързо, защото надолу по улицата слизаха много хора, бързащи от привързаност към близкото си домашно огнище. Работниците носеха торбичката с надницата; жените — някой току-що купен буламач; децата с омотаните си около врата шалове мъкнеха гъдулки, рождества, направени допотопно, грубо, или барабани, които биваха доста налагани, преди да стигнат в къщи. Момичетата вървяха на групи от по две-три с увити с шалове глави и всяко от тях бъбреше за седем. Кое носеше бутилка вино, кое — каничка с бадемово мляко; други излизаха от бакалиите, като подскачаха или се спираха пред сергиите да видят дайретата и незабелязано и леко ги тупваха два-три пъти, за да звъннат. На сергиите за риба продавачи от Марагатерия^[3] чистеха червеноперки, чиито люспи хвърчаха по минувачите, докато един викач, обул черни гащи и сложил зелена раирана престилка, крещеше пред вратата: „На прясното днес, на пресничкото!…“ Огромен фенер с излъскани стъкла осветяваше купищата калкани, сардини и барбуни и кошовете с миди. В касапниците с глух трясък кънтяха ударите на сатъра, а блюдата на кантарите, ту качвайки се, ту слизайки безспирно, издаваха от чукването по мраморния тезгях най-странни шумове с нотки на загадъчна радост. В онези квартали някои търговци се хвалят, че освен отбрани стоки притежават и богато въображение и за да задържат минувача и привлекат купувача, си служат с театрални и фантастични средства. Затуй Хасинта видя пред вратите пирамиди от бъчви с маслини, които стигаха до първия етаж, олтари от кутии с марципан, трофеи от стафиди и триумфални арки, украсени с гирлянди от гроздове фурми. Отгоре и отдолу — испански знамена с поетични надписи, които гласяха: „Потоп от марципан“ или „Халва от земния рай“… По-нататък — „Бисквити от Асторга^[4], благословени от Негово светейшество Пий IX^[5]“. На същата врата двама или трима продавачи, облечени смешно с фракове, със смачкани цилиндри, с мръсни ръце и с начернени лица крещяха свръх сили, като хвалеха стоката си и даваха на всеки, който минава, да я опита. Един амбулантен продавач на халва беше измислил странен надпис, за да унищожи конкурентите си, горделивите бакали с дюкянчета. Какво можеше да напише? Защото да се каже, че стоката е много хубава, нищо не означаваше. Нашият човек бе забил в най-голямото парче от оня сладкиш с бадеми едно знаменце, на което пишеше: „Хигиенична халва“. Тъй че сега купувачите я забелязваха… Другата халва можеше да бъде колкото си иска вкусна и сладка, но не беше хигиенична.

— Ишкам либа — измрънка Питусо, търкайки очи в лошо настроение.

— Гледай — казваше му Рафаела, — майка ти ще ти купи захарна риба.

— Татко Пепе — повтори момчето през плач.

— Искаш ли едно дайре?… Да — едно голямо дайре, което да звънти много?

Трите жени полагаха усилия да го утешат, предлагайки му всичко, което имаше за предлагане. След като бе купено дайрето, малкият каза, че иска портокали. Купиха му и портокали. Вечерта настъпваше и движението ставаше трудно по тесния, хлъзгав и мокър тротоар, с ежеминутно блъскане в хората, които го бяха залели.

— Ще видиш, ще видиш какво хубаво рождество ще бъде! — казваше му Хасинта, за да го успокои. — И какви хубави деца! И една голяма, страшна риба, цялата от марципан, за да я изядеш наведнъж.

— Голама, голама!

Питусо се успокояваше от време на време, но после пак изведнъж го прихващаха капризите и той почваше да рита във въздуха. Рафаела, която беше слаба жена, вече не издържаше. Гилермина го взе от ръцете й с думите:

— Дай го тука. На тебе вече душа не ти остана… Стига, господинчо, казахме да мълчиш…

Питусо я удари по главата.

— Слушай, ще те тупна в земята… Ще видиш какъв бой ще изядеш… Ах, колко е дебел вагабонтинът, да не повярваш!…

— Ишкам един ба’тун… мамка му!

— Един бастун?… И него ще ти купим, синко, ако си мълчиш… Да видим къде ще намерим бастуни сега.

— Тъкмо това му трябва — каза Гилермина, — и то от ония, от дива маслина, дето налагат хубаво, та да се научи да не се глези.

По този начин стигнаха до главния вход на дома на Вилюендас вече в тъмна нощ. Влязоха през магазина и в задната стая Хасинта изнемощяла се отпусна върху един чувал, пълен с монети от по пет дуро. Гилермина настани Питусо върху един обемист денк, който съдържаше… хиляда унции злато!