Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (132)

5

След като си поговори с комендантшата за това и онова, Фортуната влезе в жилището на болната и видя неща, които я поразиха. Гилермина бе сложила шала си и молитвеника на канапето и вършеше най-неприятните задължение, влизащи в изкуството да се гледат болни. Правеше го машинално, като човек, за когото и най-отвратителната дейност представлява дълг и навик. Севернана се опитваше да й попречи, но Гилермина не отстъпваше.

— Остави ме… Нищо не ми коства. Върви да видиш какво иска Хуан Антонио, че от известно време се е развикал.

На бедната домакиня й се щеше да има четири ръце, за да се справи с всичко.

— Човече, съобразявай се. Да не би да искаш да оставя госпожата да…

Като видя всичко това и като си даде сметка колко малко са хората за разнообразната работа в къщи, съпругата на Рубин предложи на драго сърце услугите си. Онова, което вършеше Гилермина, можеше да изплаши всекиго. Фортуната не се смяташе способна чак дотам. Все пак, като видя как се унижава знаменитата благородничка, тя се засрами, че няма кураж да последва примера й и събирайки смелост от слабостта си, предложи да помогне. Като истинско дете от народа, тя не искаше да бъде по-долу от една дама от висшето общество в тия долнопробни задължения…

— Пуснете, за бога, дъще — възпротиви се светицата. — Само това трябваше. Не позволявам по никакъв начин… Желаете да помогнете? Щом имате добро желание, изметете стаята, че скоро ще пристигне лекарят.

Едва бе хванала метлата, и влезе Севериана, която я измъкна от ръцете й въпреки нейните протести.

— Само това липсваше, госпожо. Тая работа не е за вас…

— За бога, оставете ме да помогна. Искате ли да приготвя обеда на мъжа ви?

— Какво говорите!

— Ей че работа! Смятате, че не ме бива? Омлет с колбаси и сандвичи със сардина. През живота си съм приготвила повече работнически обеди, отколкото са космите на главата ми…

— Запалихме печката на съседката. Там е и Фуенсанта, но смята да пазарува, та ако желаете…

Това бе достатъчно за Фортуната. Отиде в дома на съседите, където комендантшата се бе запретнала за работа, тъй като трябваше да приготви не един, а три обеда: за Хуан Антонио и за още двама работници, чиито съпруги бяха вече отишли във фабриката.

— Вървете да напазарувате — рече й тя, — с омлетите ще се заеме една сервитьорка.

Доня Фуенсанта й благодари и както си беше — с вълнения халат и платнените обувки с дебели подметки — наметна червения шал, взе си кошницата и портмонето и отиде да получи нареждания от Севериана, която се въртеше из всекидневната сред облаци от прах.

— Купете ми един бут от онзиденшните, за да го осоля… Ребра от предница. Сланина имаме. А, не забравяйте морковите и пилешкото… Ако купувате за вас овнешки мозък, купете и за мен… Чакайте, чакайте, видите ли хубав език, вземете го цял, ще го осолим за двете…

Вдовицата на коменданта слезе, куцайки по стълбите, а след малко я последваха с торбичките храна в ръка Хуан Антонио и другите двама работника. Госпожа Рубин бе изпълнила заръката бързо и изкусно и докато си миеше ръцете, в блуждаещото й съзнание отново се появиха познатите мисли: „Ето какво ми е нужно — да бъда работничка, съпруга на почтен трудов човек, който ме обича!… Не прави напразни опити, момиче, сред народа се роди и такава ще си останеш цял живот. Козата бяга към планината, господарското не е за теб, така е, не е за теб…“

Когато отиде при Севериана, за да й каже, че е готова, тя бе измела стаята. Тъй като във въздуха се носеше много неприятна миризма, донесоха лопатка въглени, посипаха ги със стиска ливанда и обиколиха жилището от антрето до кухнята. Щом окадиха, Фортуната влезе при Маурисия, която й се видя много зле, отпаднала и угнетена. След малко пристигна лекарят, прегледа болната внимателно и забеляза подуване на краката и корема. Болестта се развиваше с ужасна бързина. Преди да си тръгне, лекарят поговори във всекидневната с Гилермина, като отбеляза, че тая работа ще свърши зле, няма да издържи повече от два дни… Фортуната се бе запътила към тях, за да чуе какво си говорят, когато видя да влиза неочаквано една личност, чието присъствие й подействува като електрически шок. „Исусе, пак тази хубавица!… Отивам си.“

Хасинта и Гилермина поприказваха още малко с лекаря, после той си тръгна.

— Ще вляза за малко при нея — каза Хасинта на приятелката си, като приседна на канапето. — Много време ли ще останете тук?

— Ще трябва да прескоча и до другия вход да видя обущаря. Бедният човек не пожела да постъпи в болница. Не бях срещала друг такъв случай на воднянка. Коремът на този нещастник снощи беше като бъчва… Вече три пъти го дупчиха, но вчера мина много зле, извадиха едва половин литър, а казват, че в тялото му имало към четиринадесет литра… Каква човещина, боже мой!

Фортуната влезе в стаята, след малко се върна и каза, че Маурисия е заспала дълбоко. Тогава основателката направи една смешна забележка. Обърна се към двете и рече:

— Чувате ли тромбона, който свири кралския марш?

Действително кралският марш се чуваше съвсем ясно, макар и отдалече, Леопарди го свиреше с истинска ярост, като използуваше със скандална щедрост най-различни орнаменти.

— Клетият човек — добави светицата, сдържайки смеха си, — разбере ли, че съм тук, веднага започва да свири без мярка. Тъй като несретникът е по-добре с дробовете, отколкото с облеклото, иска да ми напомни по този начин за обещанието да го облека. Слушай — рече тя на Хасинта и я хвана за ръката, — като се върнеш в къщи, виж дали мъжът ти няма някой излишен чифт панталони… Възможно е да няма, вече толкова пъти надничахме в гардероба му!

— Не знам, не знам — отвърна госпожа Санта Крус, като се мъчеше да си спомни. — Струва ми се…

— Ако нямате — обади се внезапно госпожа Рубин, — ще донеса един чифт на моя съпруг…

— Бог ще ви възнагради… На човек наистина му се къса сърцето, като гледа клетия човек в такова време с ленени панталони, каквито носят войниците в Куба.

Гилермина тръгна към дърводелския магазин на улица „Ронда“ и Хасинта я изпрати до коридора. Фортуната седна на канапето, мислейки, че и двете излизат. Но след като съпругата на Санта Крус поговори с приятелката си за това-онова, рече:

— Ще ви чакам тук. Вземете колата ми, после се отбийте да си тръгнем заедно.

След малко се появи и също седна на канапето.

Да седне до нея! Сякаш не личи по изражението на лицето й, че двете не могат да бъдат заедно, където и да било! След тая мисъл жената на Макси изпита желание да избяга, а после я хвана срам и страх да не би да го направи. Ако другата я заговореше, нямаше как тя да не отвърне. „Ако й кажа коя съм, ще я накарам да се разтрепери. Тогава ще видим коя ще трепери повече.“

Хасинта я погледна. Още вчера тази толкова изразителна красота бе събудила любопитството й. Когато погледът й срещна мълнията на тия черни очи, тя доби не особено приятно чувство, подобно на ония неясни догадки, които възникват не при допир с някой предмет, а при бързото му преминаване във въздуха.

— Според лекаря — обади се Хасинта, която бе решила да наруши мълчанието — клетата Маурисия няма да се оправи.

— Няма да се оправи клетата — съгласи се Фортуната, леко притеснена от мисълта, че езикът й не е достатъчно изискан.

— Ако продължава така, следобед ще доведа момиченцето да го види… При всички случаи трябва да го доведа, нали?

— Да, доведете го.

Хасинта знаеше, че непознатата не е мома, тъй като бе предложила чифт панталони на мъжа си. Тогава й зададе въпроса, който винаги се изплъзваше простодушно от устните й, когато пред нея се намираше омъжена жена:

— Имате ли деца?

— Не, госпожо — малко сухо отвърна съпругата на Рубин.

— Аз също. Но толкова ми харесват, че страдам от истинска лудост по тях и ми се струва, че чуждите би трябвало да бъдат мои… Ако можех, вярвайте ми, бих откраднала някое без задръжки…

— Аз също, ако можех — отвърна Фортуната, тъй като не желаеше да отстъпва на съперницата си по въпроса за майчинската лудост.

— Умрели ли са или не сте имала?

— Имах едно, госпожо… преди около четири години.

— И през тия четири години не сте имала друго? От колко време сте омъжена? Извинете за нескромността ми.

— Аз? — промърмори другата объркано. — От пет години. Омъжих се преди вас…

— Преди мен!

— Да, да, госпожо… Казах ви, че имах едно дете, което умря, да, госпожо, и ако бе останало живо, уверявам ви, че…

Тъй като дамата забеляза в очите на събеседницата си необикновен блясък и неспокойство, през ума и мина мисълта да не би да страда от душевна болест. Тонът и начинът, по който гледаше, бяха твърде странни и неподходящи за мястото и невинния разговор, който водеха. „Трябва да я оставя на мира — реши Хасинта, — няма да й говоря повече.“

Известно време мълчаха и гледаха в пода. Хасинта не мислеше за нищо съществено, докато в съзнанието на Фортуната премина целият й живот, обгърнат като в огнен облак. На устата й стояха сурови думи, пълни с укор към тази небесна красавица, отнела й онова, което й принадлежеше. Нима това не бе голяма несправедливост? Желанието да я оскърби бушуваше в гърдите й и думите изскачаха на устните й, груби и брутални, както е присъщо на момичетата от народа, щом започнат да се карат. „Пипвам я и!… — говореше на себе си тя и забиваше нокти в дланите си. — Че била ангел? Какво от това?… Че била светица? Какво ме интересува?…“ Но не произнесе нищо на глас… „Колко съм страхлива! Само с една дума ще я накарам да онемее и ще я хване такъв страх, че желанието й да ми задава въпроси ще се изпари.“

В това време небесната красавица, обезпокоена от закъснението на Гилермина, излезе за малко в коридора. Останала сама, другата набираше смелост за скандал… Цялата грубост, цялата невъздържана страст на жена от народа, пламенна, искрена, неприлична, кипеше в душата й, изпитваше непреодолимо желание да се покаже такава, каквато е в действителност, без лицемерно притворство. „Няма да се върне! — каза си тя, загледана към коридора, и щом изрече тия думи, самообладанието й се възвърна и отново се убеди, че правото е на нейна страна. — Тя е почтена жена, докато аз съм пропаднала… Но пропаднала или не, аз съм правата, защото тя щеше да бъде като мен, ако се озовеше на мое място…“

В същия миг видя красавицата да се връща… Все едно че ослепя, като я видя. Не разбираше какво става с нея. Хвърли се напред с бързината и неудържимостта на хрътка, подчинявайки се на порив, по-силен от волята й. Сблъскаха се на тесния праг. Уличницата заби пръсти в ръцете й и Хасинта я погледна ужасено, сякаш се бе озовала пред див звяр. Тогава върху устните на непознатата съзря усмивка на жестока ирония и чу един убийствен и ясен глас:

— Аз съм Фортуната.

Хасинта онемя… След това изпусна едно пронизително „ах!“, сякаш беше ухапана от пепелянка. В това време Фортуната кимаше с глава и повтаряше с нагла безсърдечност:

— Аз съм… аз съм… аз съм…

Бе тъй възбудена, че не можеше да произнесе следващите думи. Хасинта сведе поглед и с рязко движение се освободи. Поиска да каже нещо, но не можа. Другата се отстрани и отстъпи назад, като лъхтеше и от очите й изскачаше огън, продължаваше да мърда устни, без да може да произнесе дума: „Ще те пипна и ще те пльосна на земята… Защото ако аз бях там, където си ти, щях да бъда…“ Най-сетне си пое дъх и можа да каже: „По-добра от теб, по-добра от теб…“

Първа се опомни съпругата на Санта Крус, влезе във всекидневната и седна на канапето. Държанието й бе колкото достойно, толкова и невинно. Тя бе нападнатата и не само можеше първа да се успокои, но също и да отвърне на обидата с презрение и дори да прости. Другата, обратно, почувствува страхотна тежест в гърдите си. Ах! Невъздържаната и брутална постъпка притисна душата й, сякаш върху нея се бе сгромолясала къщата. Не й достигна смелост да влезе и тя потрепера при мисълта какво щеше да каже Севериана, ако научеше; ами доня Гилермина? Избяга в стаята на комендантшата, където беше оставила воала и маншона си. Обзелият я страх я подгони към улицата. Да бяга, да, кракът й повече да не стъпи в тая къща, нито там, където би могла да има подобни срещи… Излезе на пръсти и като мина покрай вратата, надникна и съзря Хасинта в дъното на дългия като бинокъл коридор. Беше в профил към нея, с ръка на бузата и дълбоко замислена, не я виждаше. Слезе и тръгна по улицата, спомняйки си една от най-важните препоръки на Фейхо: „Никога не губи присъствие на духа.“ Добре се бе проявила днес… „В същност — мислеше си тя, като се мъчеше да се успокои, — какво й сторих? Нищо… Чисто и просто и казах коя съм, за да знае…“

Странно нещо! Обзе я желание да изчака, за да я види, като излезе. Застана на пост на улица „Бастеро“ и след пет минути видя основателката да влиза в къщата. „Ще тръгнат по улица «Толедо» — рече си тя, — там няма да ме забележат.“ Продължи към улица „Толедо“ и зае позиция на отсрещния тротоар, близо до входа на една кръчма. Четвърт час по-късно от завоя се появи двуместният покрит файтон с двете дами. „Говорят за мен и тя й разказва как е станало… Имитира ме, показва как я хванах за ръцете… Какво ли си говорят, боже мой, какво? Сякаш ги чувам… Че съм никаквица, която трябва да се изпрати в затвора.“