Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (119)

6

На другия ден, влизайки, Фейхо й каза:

— Днес за първи път трябваше да взема файтон от площад „Майор“ дотук. Досега краката се държаха, тези крака, които правеха преходи от шест левги за една нощ… Файтонът е пред вратата. Ела с мен и ще отидем към южните покрайнини на града.

Фортуната мислеше само как да му достави удоволствие и отстъпи с известна боязън, тъй като винаги, когато се разхождаха заедно, дори това да беше и в най-отдалечени места, тя се страхуваше да не срещне Максимилиано и доня Лупе на някой ъгъл. Тази мисъл я караше да трепери.

Поразходиха се мъничко без никаква неприятна среща. Два дни по-късно дон Еваристо не отиде да я види. Вместо него дойде слугата му с кратка бележка, с която я викаше. Господинът беше прекарал много тежка нощ и лекарят му бе заповядал да не става от леглото. Фортуната изтича там много разтревожена, видя го да седи в леглото, излъчващ спокойствие и радост.

— Няма нищо особено — каза й той, като я накара да седне до него. — Лекарят ми забранява да излизам. Но не съм зле, малко по-добре съм от миналите дни. Само че нямам навика да лежа… Откакто прекарах жълтата треска в Куба преди четиридесет години, не знаех какво е това легло в четири часа следобед. Какво желание имах да те видя. През нощта ти ми се яви като скръб… Помислих, че ще умра, без да мога да ти осигуря един напълно уреден живот. Понеже може да умра, ще ти кажа какво мисля от няколко дена. Ще видиш какъв план имам. В началото може да те натъжи малко, но няма друго средство, няма друго средство…

Наведе се към страната, където беше момичето, за да сложи устата си колкото се може по-близо до нейното ухо, и й каза следните думи:

— След много мислене реших, че е необходимо да се свържеш отново със съпруга си.

Въпреки очакванията на симпатичния старец Фортуната не се разсърди и не прояви изненада. Разбира се, личицето й беше леко опечалено и като повиши глас, каза:

— Но това възможно ли е?

— Няма нужда да повишаваш глас. Днес чувам много по-добре. През лявото ухо вече влиза всичко и не излиза от другото… Казваш дали е възможно? Това е целта, да го направим възможно. Опитах вече терена. Тази сутрин тук беше Хуан Пабло, да ме види, и аз му хвърлих една въдица. Трябва да знаеш, че онази вечер ме срещна доня Лупе на улицата и аз и на нея загатнах.

— Те знаят ли? — попита съпругата на Рубин с пресъхнали устни.

— Това?… Мисля, че не. Може би се съмняват, но нищо конкретно не знаят.

— Ах, не можеше ли да ми кажеш нещо — заяви момичето, облизвайки устните си, които още повече пресъхнаха — по-отвратително, по-…

— Разбирам…

— А ако ти не умреш? — попита развълнувано Фортуната, е нотка на протест в гласа, изправяйки се.

Фейхо беше затворил очи и се усмихваше в мрака на своите мисли. Девойката млъкна, гледайки го. С усмивка, напомняща на усмивката, която остава на някои лица и след смъртта, дон Еваристо сякаш отговаряше по-добре, отколкото с думи.

— И на Николас ли загатна? — попита тя след малко, като искаше да пооживи този толкова мрачен разговор.

— Не, защото не съм го виждал. Той е най-твърдоглавият от тримата. Вярвай ми, ако спечелим доня Лупе, всички останали ще склонят глава, включително и мъжът ти. Доня Лупе командува там, и толкова по-зле за тях, ако не ги командуваше.

— О… Аз се съмнявам, че ще се съгласят… Изиграх им много лош номер — потвърди тя, радостна, че е намерила един аргумент срещу този план, толкова противоположен на желанието й, — много лош номер. Това, което извърших, не се прощава.

— Всичко се прощава, дете, всичко — каза болният със снизхождение, пропито със скептицизъм. — Паметта на обществото е толкова къса, че надминава всички наши представи. Доброто и благодарността й са ограничени, тях винаги ги срещаме рядко. Забравата е безкрайна. От нея идва „отново да започнем“, без което светът би свършил.

— О… Не, не е възможно… Нямат срам, значи, ако ми простят.

— Това си е тяхна работа… Мен ме интересува ти да останеш в прилично положение, и най-вече сигурно… Ти самата си беззащитна срещу опасностите, които увлеченията поднасят в живота. Ако те оставя сама, макар и да ти осигуря съществуването, страстите пак ще те повлекат и ще се върнеш към лошия живот. Моето момиче се нуждае от спирачка и тази спирачка, която в същност е законността, няма да ти дотяга, ако знаеш да я ръководиш, ако следваш съветите, които ще ти дам. Глупачка, глупачето ми, всичко в този свят зависи от начина, от стила… Нищо само по себе си не е добро или зло. Разбираш ли ме? Внимавай със сърцето, това е първото, което ти казвам. Не позволявай да те ръководи. Да захвърлиш всичко през прозореца, когато сърцето не е доволно, е една глупост, която скъпо се заплаща. Трябва да дадеш на сърцето си парченце месо, то е звяр и дългите гладувалия го правят яростно, но трябва да се даде необходимата част и на другия звяр — обществото, за да не буйствува. Ако не го правиш, проваляш цялата работа и няма да имаш спокоен живот. Теб те плаши мисълта да живееш заедно с тоя мъж, защото не го обичаш…

— Не само това. Не го обичам и никога, никога, никога, няма да го обичам.

— Нормално нещо. Но всичко ще се нареди, дете, всичко ще се нареди… Не бързай, нито пък прави тези тъжни физиономии. Да говорим по-малко. За днес не искам да разбърквам главата ти повече, нито пък своята, че говорих доста и започвам да се чувствувам зле. Всичко е ясно по принцип… по принцип.

Добрият господин заспа, тъй като беше прекарал лоша нощ. Фортуната застана встрани от него, без да говори и да се движи, за да не смути почивката му. Оглеждаше стаята и й се искаше, ако може, да разгледа цялата къща. От подредбата на спалнята си направи заключение, че къщата бе много добре подредена. Дон Еваристо, който се стараеше да бъде толкова практичен в обществения живот, като че ли беше още по-практичен в домашния. Съгласно разбиранията му, първото, което човек трябва да направи в тази долина на безпокойствата, бе да потърси една добра дупка, където да живее и да я нареди по свой вкус. Самотен и с богатство, достатъчно за човек, който няма жена, деца и близко семейство, Фейхо живееше в щастлива самота, добре обслужван от предани слуги, и бе пълен господар на къщата и времето си, не се лишаваше от нищо, което му харесваше, и всичките му желания се изпълняваха и при най-малката прищявка на волята му. Освен с лукс къщата се отличаваше с удобство и със спретнатост. Управляваше я някаква доня Пака, галисийка, която бе притежавала пансион за изискани и високи гости, в който Фейхо живя дълго време; прислугата се допълваше и от една доста добра готвачка и от един много мълчалив слуга, вече доста стар, който някога беше служил като ординарец на господаря.

Дон Фейхо се събуди след около половин час. Като търкаше очи и си мърмореше нещо, той с изненада забеляза, че приятелката му е още тук и повдигна глава, за да я погледне. Видя я да се усмихва и каза:

— От краткия сън изгубих чувство за действителността, момиче, не помня, че си останала тук… Щом те съзрях, още в полусън си помислих: „Нея ли виждам? Как и кога е дошла в къщата ми?“

Той изкара ръката си от чаршафите, за да улови нейната, и събрал веднага мислите си, които се бяха разсеяли, рече:

— Запомни добре едно нещо, а именно, че доня Лупе де лос Павос, която е най-разумната личност от цялото семейство, няма да се държи лошо с теб, ако имаш подход към нея. На доня Лупе й харесва да се разпорежда, да управлява къщата и да минава за съветничка и учителка. Трябва да я навиеш като пружина и да я оставиш да се разпорежда, колкото си иска. Ще управлява къщата много по-добре от теб, защото е жена, която умее това: разговарял съм малко с нея, когато мъжът й, мой приятел и земляк, беше още жив. Разбира се, когато остана вдовица, й хрумна да каже, глупаво и нехайно от нейна страна, разбира се, че съм бил за посмешище. Но така или иначе, тя е жена, която умее да управлява. С една дума, като я оставиш да се разпорежда по свой вкус в домашния живот, ще можеш да запазиш независимостта си в останалото. Не зная дали ме разбираш, но веднага ще ти го обясня по-добре. Ако някой ден все пак се сблъскаш с нея, заставаш и казваш: „Е, госпожо, аз не се пъхам в онова, което е ваше задължение. Не се бъркайте вие пък в онова, което е мое.“

Беше притъмняло и двамата събеседници почти не се виждаха. Фейхо извика да донесат лампата и когато доня Пака влезе с нея, първата светлина, огряла стаята, помогна на икономката бързо да огледа лицето на приятелката на господина: „Това е птичката, която го тревожи“ — рече си тя. Известно подозрително слугинско любопитство, което се надява на наследство, бе последвано от желанието й под различни претексти да остане при тях с намерение да чуе нещо от разговора. Но докато доня Пака беше в спалнята и се правеше, че прибира нещата, че размества мебелите или проверява лекарствата, дон Еваристо не продума нищо. Гледаше икономката и лукавата му усмивка сякаш казваше: „Ти ще се умориш.“ И наистина скоро тя се оттегли, а дон Еваристо се върна на темата си:

— Първото нещо, което трябва да вземеш под внимание, е, че винаги, при всички случаи по всяко време трябва да пазиш достойнството си. Слушай, момиче, няма да умра, докато не втълпя добре тази мисъл в главата ти. Научи наизуст моите думи и си ги повтаряй всяка сутрин веднага след „Отче наш“. — Подобно на преподавател по латински език, който повтаря склоненията на своите ученици сричка по сричка, сякаш ги заковава в мозъка им с удари на боздуган, дон Еваристо почукваше с дясната си ръка равномерно като с чук и набиваше в главата на ученичката си тези думи:

— Да спазваш приличието, да спазваш правилата на уважението, което си дължим един на друг, и най-вече, това е и най-главното, не се опорочавай никога (ръката на учителя при тази мисъл увисваше във въздуха и веждите му, извити по средата на челото, и очите му, странно бляскави, показваха значението, което отдаваше точно на това място от урока). Като не се отпускаш никога, ще можеш да правиш каквото си искаш.

След това се закашля. Доня Пака се появи, мърморейки, че кашлицата е последица от дългото говорене, което лекарят не разрешаваше.

— На вас не ви е нужно да се борите с болестта, а с говоренето. Хайде, изпийте сиропа и млъкнете.

И за да смекчи впечатлението от нелюбезната си нетактичност, тя удостои натрапницата с пресилена усмивка. Коя от двете щеше да даде на болния сиропа? Пожела да го стори икономката, но Фортуната се оказа по-сръчна. За да си отмъсти, другата направи неприятна авторитетна забележка на вмешателката:

— Това е то, дайте му хлор вместо сироп и ще я свършим една…

— Но не е ли това лекарството?

— Това е, да… Но вие можехте да сбъркате. Аз затова съм тук.

— Да ми даде каквото иска — измърмори Фейхо със смешно стеснение. — Вас какво ви интересува, госпожо доня Франсиска…?

— Това, че…

— Добре, дори и да ме отрови. По-добре.