Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

5

— Ще ходите ли тази вечер у доня Силвия? — попита я Рубин.

— Тъй мисля. Ако излизаш, ще ме оставиш там, а после точно в единадесет ще дойдеш да ме вземеш.

Това не беше приятно за Максимилиано, защото намаляваше времето му, но той нищо не каза.

— А следобед ще излизате ли? — попита после, желаейки леля му да излезе преди вечеря, та да осъществи, докато тя е навън, подмяната на касичките.

— Може да отида за мъничко у Пака Морехон.

— Ще ви придружа… Трябва да отида да видя Нарсисо, за да ми услужи с едни записки. Ще ви оставя на улица „Хавана“.

Доня Лупе отиде в кухнята и се разписка на Папитос, защото тя беше оставила яденето да прегори. Но малката беше привикнала с всичко и стоеше най-невъзмутимо. Освен това, още щом чуеше да бъде наричана с най-обидни прозвища и получеше едно ощипване като с нажежени клещи, тя заставаше зад господарката си, за да гримасничи и да плези език, докато си чешеше болящата я ръка.

— Да не мислиш, че не те виждам, тарикатке — казваше доня Лупе полусърдита-полузасмяна, без да се обръща.

А не можеше да се оправя без нея. Нуждаеше се от едно създание, което да порицава и учи според своите си методи.

Доня Лупе наметна шала си и леля и племенник излязоха. Тя остана на улица „Аранго“, а той отиде да купи касичката и се върна в къщи. Дошла беше сгода да извърши покушението и той, който по време на замисъла изглеждаше тъй храбър, когато критичният момент приближаваше, усещаше най-живо безпокойство. Най-напред се застрахова от любопитството на Папитос, като завъртя ключа на вратата, след като запали лампата. Но как да се застрахова от собствената си съвест, която се бунтуваше, като му рисуваше замисленото нарушение като гнусно престъпление? Сравни двете касички и забеляза със задоволство, че бях съвсем еднакви по обем и по цвят на глината. Не беше възможно някой да забележи подмяната. На работа! Първо трябваше да счупи старата, за да вземе златото и среброто, като прехвърли в новата дребните медни монети заедно с повече от две песети на дребно, които за целта беше разменил в бакалницата. Да счупи гърнето, без да вдигне шум, беше нещо невъзможно. Остана седнал за малко на един стол до леглото, с двете касички върху него, като нежно галеше оная, която щеше да стане жертва. Погледът му блуждаеше около лампата, като търсеше някаква идея. Лампата осветяваше масичката, покрита с черна мушама, върху която лежаха учебниците, облечени с вестници и чудесно подредени от доня Лупе; две-три шишенца с лечебни вещества, мастилницата и няколко броя от „Ла Кореспонденсиа“. Погледът на младежа обходи тясната стаичка, сякаш следеше криволиците на летяща муха, и се плъзна от масата към закачалката, където висяха ония калъпи на самия него, дрехите му — жакетът, който възпроизвеждаше тялото му, и панталоните, които бяха собствените му крака, закачени, сякаш за да се разтегнат. След това погледна шкафа, сандъка и ботинките, които бяха върху него, собствените му отрязани крака, ала готови да тръгнат. Едно радостно движение и оживлението на лицето му подсказваха, че Максимилиано беше уловил някаква идея. Добре си го каза той — с ония неща изведнъж се беше превърнал в интелигентен човек. Стана и като взе едната ботинка, излезе и отиде у кухнята, където Папитос пееше.

— Момиче, ще ми дадеш ли чукалото на хавана? Тази ботинка има страхотен, ама страхотен гвоздей, окуцях.

Папитос взе чукалото на хавана, като замахна, сякаш да разбие главата на господарчето.

— Хайде, момиче, стой мирна. Внимавай, че ще разкажа всичко на леля. Тя ми заръча да те наглеждам и ако шавнеш от кухнята, да ти ударя два шамара.

Папитос се зае да кълца цикорията, без да престане да гримасничи.

— И аз ще й кажа — отвърна тя, — ще й кажа какво прави… клеветникът му с клеветник…

Максимилиано се стресна.

— Глупачке, какво правя аз?… — каза той, като прикриваше смущението си.

— Затваряте се в стаята си, ах, оле́, ах, оле́!… за да не ви вижда никой; ама аз ви видях през ключалката… ах, оле́, ах, оле́/

— Какво?

— Да пишете писма на годеницата си.

— Лъжа… Аз?… Я се махай, раздорнице…

Той се върна в стаята с чукалото в ръка и като удари пак ключа, запуши ключалката с една кърпичка.

„Тя няма да гледа, но ако й хрумне…“

Времето напредваше и доня Лупе можеше да си дойде. Когато взе пълната касичка, сърцето му думкаше, а дъхът му секна. Изпитваше съжаление към жертвата и за да избегне разнежването си, което можеше да провали делото, постъпи като престъпниците, които се хвърлят безразсъдно да нанесат първия удар, за да убият страха и усмирят съвестта си, и така преграждат пътя си назад. Взе касичката и с трескава ръка й нанесе удар, с чукалото. Жертвата изпусна сухо стенание. Беше се пропукала, но не беше счупена. Тъй като този първи удар беше нанесен на пода, на Максимилиано му се стори, че бе отекнал силно и тогава сложи ранения съд върху леглото. Тъй се беше развълнувал, че едва не удари празната касичка вместо пълната; но се успокои, като си каза: „Колко съм глупав! Щом това е мое, защо да не мога да разполагам с него, когато си искам?“ И — бой, още бой… Нещастната жертва, оня стар и верен приятел, образец на честност и вярност, простена под свирепите удари, като се разпадна най-сетне на три-четири парчета. Върху леглото се разпръснаха златни, сребърни и медни монети. Между среброто, което най-много изобилствуваше, блестяха златните монети от по сто реала като жълтите семенца на пъпеш сред бялата месеста част. С трепереща ръка убиецът събра всичко освен медните монети и ги прибра в джоба на панталона си. Пръснатите парчета наподобяваха късчета от череп, а червеният прашец от изпечената глина, който беше изцапал белия юрган, се стори на престъпника кървави петна. Преди да помисли да изтрие следите от погрома, реши да пусне дребните монети в новата касичка, операция, извършена толкова припряно, че монетите се препречваха в отвора, а някои не искаха да влязат. Сякаш отворът бе малко по-тесен от оня на разбитата. След това пусна медните монети от двете песети, които беше разменил.

Нямаше време за губене. Чуваше стъпки. Качваше ли се вече доня Лупе? Не, не беше тя; но скоро щеше да си дойде и се налагаше да свършва. А къде да хвърли тия парчета? Ето един проблем, от който косата на убиеца настръхна. Най-добре беше да увие кървавите останки в кърпичката и да ги хвърли насред улицата, когато излезе.

А кръвта? Изчисти юргана, както можа, духайки праха. След това забеляза, че по дясната му ръка и по маншетите на ризата му бяха останали някакви следи и той се зае грижливо да ги изтрива. Чукалото на хавана също се нуждаеше от едно хубаво почистване. Дали имаше нещо по дрехите? Огледа се от глава до пети. Нищо нямаше, абсолютно нищо. Като всички убийци в подобен случай той бе добросъвестен в огледа; ала тези нещастници винаги забравят нещо и където най-малко очакват, там остава обвинителната следа, която осветлява истината.

Това, което разстрои Рубин, когато сметна за приключило делото си, бе мъчителното чувство, че новата касичка не приличаше някак на пожертвуваната. Как преди престъплението те му се сториха тъй еднакви, че изглеждаха дори една и съща. Грешка на сетивата. Можеше да бъде грешка и разликата, която забелязваше след престъплението. Преди или след това се беше излъгал? Нищо не можеше да реши при огромния смут в душата си. „Но достатъчно е да имаш очи — си казваше той, — за да познаеш, че тази касичка не е оная… На тази глината е по-припечена, с по-тъмен цвят, и тук има черно петно… С просто око се вижда, че не е същата. Бог да ни е на помощ. Я да видя теглото?… Ами струва ми се, че по-малко тежи… Не, по-скоро е по-тежка, много по-тежка… Фатално!“

Дълго време той стоя загледан в лампата, в чиято светлина виждаше доня Лупе тъкмо когато взема фалшивата касичка и казва: „Но тази касичка… не зная… струва ми се… не е същата.“ Въздъхвайки тежко-тежко, уви бързо строшените останки на жертвата и ги скри в шкафа, докато стане време за излизане. Сложи новата касичка на обичайното място, което бе високият плот на шкафа, отвори вратата, като махна кърпичката, която запушваше ключалката, и след като отнесе в кухнята издайническия инструмент, се върна в стаята си с мисълта да преброи парите… Но щом те са негови, за какво толкова страх и тревога? Той не беше откраднал от никого нищо, а при все това се чувствуваше като крадец. По-правилно беше да разкаже на леля си какво става, отколкото да се прикрива. Да, ама доня Лупе хубаво щеше да се развика, ако той й разкажеше своето приключение и за какво употребява спестяванията си! По-добре беше да си мълчи и — напред.

Той не можа да прекара времето в броене на съкровището си, защото влезе доня Лупе, която незабавно се отправи към кухнята. Максимилиано се разкарваше из стаята си в очакване да го извикат за вечеря и наум пресмяташе неизвестната сума, която толкова му тежеше. „Доста трябва да е, ама доста — смяташе той; — защото по еди-кое си време пуснах един дублон от четири дуро, а по-късно — друг. А когато изпих онова лекарство, което имаше толкова лош вкус, леля ми даде две дуро и всеки път, когато трябваше да вземам очистително, едно или половин дуро.“

Той почувствува, че мъжеството му се възвръща. Но когато го извикаха на храна и отиде в трапезарията, където застана пред леля си, помисли, че тя ще познае по лицето му какво беше спорил. Тя го гледаше по същия начин както в злополучния ден, когато й открадна копчетата, изтръгвайки ги от дрехите й… А смущението застави племенника й да вижда опасности там, където ги нямаше. „Струва ми се — размишляваше той, като гълташе супата, — че завивката не е достатъчно чиста… По дяволите, забравих нещо, ама нещо много важно… — да видя дали са паднали някъде глинени парченца. Сега си спомням, че чух нещо, сякаш едно парченце подскочи в момента на счупването и се удари в шишенцето с йод. На пода може би… А леля мете всеки ден!… Как ме гледа! Дали подозира нещо?… Сега остава само леля да е минала през магазина на връщане от Морехон и продавачът да й е казал: «Тук беше вашият племенник, за да размени две песети за дребни монети.»“

В изпитателния поглед на доня Лупе нямаше нищо особено. Тя имаше навика да проучва лицето му, за да види как е със здравето, а това лице беше книга, от която добрата жена беше научила повече медицина, отколкото нейният племенник фармация от учебниците.

— Струва ми се, че ти не си добре… — каза му тя. — Когато влязох, те чух да кашляш… Тези студове… За бога, пази се много; да не стане пак като миналата година, когато прекара четири хреми и едва не пропусна годината. Не забравяй да вържеш копринената кърпа на главата си през нощта, когато си легнеш; а аз на твое място бих почнала да пия смолиста вода… Не се мръщи. Хубаво е да се лекуваш здрав. За всеки случай утре ще ти донеса хапчета от Толу[1].

Младежът се успокои, като разбра, че тези погледи бяха само ежедневните медицински прегледи. Вечеряха и се приготвиха да излизат. Престъпникът се загърна хубаво в наметалото си и угаси лампата в стаята си, за да вземе останките от жертвата и да ги измъкне тайно. Тъй като монетите, които той носеше в джоба на панталона си, не бяха слама, го издаваха, като звъняха една о друга. За да избегне този досаден звън, Максимилиано мушна една кърпичка в този джоб, като я смачка добре, за да не се обаждат златните и сребърните монети; тъй и стана в същност, защото по целия път от Чембери до дома на Торкемада слухът на доня Лупе, който винаги се изостряше при звъна на парите, както слухът на котките от стъпките на мишка и сякаш дори вдървяваше ушите й, не долови нищо, абсолютно нищо. Племенникът, щом помислеше, че монетите се движат, тъпчеше джоба си, както се тъпче оръжие. Човек би помислил, че му е излязъл тумор на крака!

Бележки

[1] Град в Колумбия, където се е правел прочут балсам, употребяван за лечебни сиропи. — Б.пр.