Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (71)

1

В дъното на душата си доня Лупе беше склонна да се спогодят, както обстоятелствата налагаха, но без да трепне, продължи да проявява разумна непреклонност, докато дойде Хуан Пабло. Лелята и племенникът разговаряха за нечуваната новина в семейството. Една сутрин, когато Максимилиано беше още в леглото си, в полусън долови шум по стълбите и в антрето. Най-напред отекнаха стъпките и гласовете на носачите, които качваха куфари, после гласът на брат му Хуан Пабло и щом го чу, усети отново коварния страх, който смяташе, че е победил.

Нямаше никакво желание да става. Чу леля си да се пазари на дребно с носачите. След това му се стори, че тя и Хуан Пабло говорят в трапезарията. Дали не му разказваше за… Сигурно, защото леля му беше голяма клюкарка и не си държеше езика зад зъбите. После чу как брат му се мие в съседната стая и когато доня Лупе му занесе кърпа, дълго си шушукаха. Максимилиано си помисли, че вероятно говорят за наследството, но беше нащрек. Опитваше се да се окуражава, като си казваше, че неговият брат е най-симпатичният от цялото семейство, най-талантливият и най-разбраният.

Стана с нежелание. Измит и облечен, той се колебаеше дали да напусне стаята и за миг задържа ръката си върху дръжката на вратата. Доня Лупе обаче почука и той трябваше да излезе. Беше блед и видът му будеше съжаление. Прегърна брат си и като го погледна и по тона му разбра веднага, че знае голямата, невероятната история. Младежът нямаше желание за обяснения и пререкания и тъй като беше вече доста късно, побърза да отиде на занимания. Но и там не намери спокойствие и не престана да мисли какво щеше да каже брат му и как щеше да постъпи. Тази обърканост го караше тежко да въздиша. Страхът, коварният страх беше най-големият му враг. По-лесно му беше да смъкне маската пред брат си, както я беше свалил пред доня Лупе, защото докато не го направеше, нямаше да се успокои. Ако Хуан Пабло започнеше да го заплашва, щеше да бъде може би по-добре, защото така Максимилиано нямаше да бъде принуден да го почита, но ако започнеше с ловки хитрости, преструвайки се, че отстъпва, тогава… Ето кое най-много го плашеше.

Скоро съмненията му щяха да се разсеят. Когато Максимилиано се върна за обед, Хуан Пабло вече седеше на масата и доня Лупе влезе с поднос, на който имаше пържени яйца и шунка. Този ден госпожата беше радостна, защото Папитос се представяше добре, както винаги, когато имаше много работа.

— Тази хитруша така се променя, когато има много работа, че върши всичко за двама — казваше тя. — Стреми се да се отличи и когато й се удаде такъв случай, е истинско злато. Когато има по-малко работа, тогава се налага да я бия. Беше много дива, когато я взех, но малко по малко я отучвам от лошите навици. Беше лакома и винаги, когато купуваше нещо от магазина, го опитваше. Не вярваш ли, че ядеше сурово фиде? Прибрах я от бунището на Куатро Каминос^[1] гладна, дрипава. Ходеше да проси и беше истинска скитница. Но моята система ще я оправи. Кучето играе според тоягата и наистина ще направя от нея жена в истинския смисъл на думата.

— В Мадрид е толкова трудно да намериш слуга — забеляза Хуан Пабло, — че не трябва много да забелязвате недостатъците й.

През цялото време на обеда обсъждаха въпроса за слугите и каквото и да кажеха, гледаха Максимилиано, сякаш да измолят неговото съгласие. Младежът забеляза, че брат му се държеше сериозно с него; но тази строгост показваше, че го признава за мъж, защото дотогава винаги го бе считал за дете. Студентът очакваше намеци, от което най-много се страхуваше, или бащинско порицание. Но нито едното, нито другото се долавяше в равнодушния и студен глас на Хуан Пабло. Следобед Хуан Пабло го хвана мигрената и той си легна без настроение. До вечерта се гърчеше в ноктите на болката, по-скоро досадна, отколкото силна. Пристъпите му не бяха толкова мъчителни, колкото на Максимилиано и обикновено можеше лесно да задуши страданието в прегръдките на съня. Знаеше, че причина за пристъпа беше умората от непрекъснатите пътувания и че през нощта ще премине, но не затова го понасяше търпеливо. До късно проклинаше съдбата си и накрая се унесе в спокоен сън.

В същото време доня Лупе правеше хиляди предположения за студеното презрение, с което Хуан Пабло изслуша новината за онова. Беше свъсил вежди; след това изказа мнение, че брат му е луд, и накрая, вдигайки рамене, каза: „Аз какво да направя! Той вече е голям, сам да се оправя.“

Както Максимилиано, така и леля му забелязаха, че Хуан Пабло е тъжен. Най-напред го отдадоха на умората, но след това забелязаха, че след дванадесетте часа възстановителен сън беше още по-тъжен. Мълчеше. Сякаш нищо не го интересуваше, дори и наследството, макар за него да говореше винаги кратко и ясно.

— Знаеш ли, че брат ти прие всичко спокойно? — заяви доня Лупе на Макси една вечер.

— Кое?

— Твоя въпрос. Два пъти му говорих и знаеш ли какво прави? Вдига рамене. Изтърсва пепелта от пурата си и казва, че не го интересува.

Влюбеният младеж слушаше с радост тези думи, които за него бяха голяма утеха. Без съмнение Хуан Пабло спазваше разумното правило да уважава чуждите чувства и намерения, за да бъдат уважавани и неговите. Толкова малко говореше, че доня Лупе трябваше да му вади думите с ченгел. „Или и той се прави на много специален — казваше доня Лупе, — или му има нещо. Забавно ми е с моите племенници. Всички са мрачни. Макси поне е прям и ми доверява всичко.“

Доня Лупе можеше да застави по-големия си племенник да й открие причината за тъгата си, но като предполагаше, че е свързана с политически проблеми, не искаше да докосва това деликатно място, за да не се скара с Хуан Пабло, който беше или по-точно е бил карлист, докато доня Лупе, колкото и странно да е това, беше либерал, либерал в истинския смисъл на думата. След като бе служил при дон Карлос на административна военна работа, Рубин беше изгонен от кралската казарма. Пред близките си приятели той разправяше за клевети и предателски засади, но не се знаеше със сигурност нищо. От гърдите му се изтръгнаха гневни възклицания, клетви за отмъщение и горчиви обвинения срещу него самия: „Заслужил съм си го, щом съм се забъркал с тези хора.“ Когато пристигна в Мадрид, изгонен от двора на дон Карлос, по стар навик отиде при леля си, но едва се задържаше в къщи. Спеше навън, хранеше се по кафенетата или при някоя приятелка и доня Лупе се тревожеше с право, че подобен живот е в разрез с добрия морал и пестеливостта. Неочаквано мизантропът се върна на север, заявявайки, че скоро пак ще дойде, и докато отсъствуваше, се чу за смъртта на Мелитона Льоренте. За първи път Хуан Пабло разбра за наследството от едно писмо на леля си, което получи в Байона. Готвеше се да се връща в Испания и без това и новината от писмото само ускори завръщането му. Влезе през Сантандер^[2], отиде в Сарагоса през Миранда и оттам в Молина де Арагон. Десет дни стоя там и не срещна непреодолими трудности, за да получи наследствения капитал. Това наследство — около тридесет хиляди дуро в недвижими имоти и пари, получени като рента от чифлика, намалено от разходите за прехвърляне на правата върху имота — възлезе на около двадесет и седем хиляди дуро. Всеки от братята щеше да получи по девет хиляди. Като пристигна в Мадрид, Хуан Пабло писа на Николас също да дойде, за да се съберат тримата братя и да присъствуват на подялбата.

Казах вече, че доня Лупе отбягваше да говори за политика с Хуан Пабло. В същност тя нищо не разбираше от нея и ако поддържаше либералите, то беше от сантименталност — дан към паметта на нейния Хауреги, и от уважение към националната милиционерска униформа, с която той така самодоволно се перчеше от портрета си. Но ако я накараха да обясни основните положения в либералната догма, трудно щеше да отговори. Знаеше само, че проклетите привърженици на Карлос бяха безсрамници, които искаха да докарат инквизицията и гилотината. В детството си тя беше обградена от свободолюбива атмосфера, както и през двадесетте щастливи години с Хауреги, така че сега не искаше и да чуе за абсолютизма. Не разбираше как нейният толкова хитър племенник беше постъпил така лекомислено да остане подвластен на дебелака дон Карлос — негодник, грубиян, деспот в истинския смисъл на думата. Схващанията на доня Лупе за религия се нагаждаха към критерия на починалия й съпруг, който беше най-разумният от мъжете и умееше да даде на бог — божието, на кесаря — кесаревото. Вдовицата много гордо повтаряше тази фраза винаги, когато й се удаваше удобен случай, добавяйки, че вярва във всичко, в което светата майка-църква заповядва да се вярва, но колкото по-малко работа има със свещениците, толкова по-добре. В неделя ходеше на литургия и се изповядваше от време на време, но повече от това никой не можеше да я застави да направи.

Един ден, като спореха с племенника си на тази тема, те се скараха и едва не се сбиха и оттогава доня Лупе повече не спомена за карлистите пред Хуан Пабло. И когато го видя да се връща от кралската казарма засрамен и унижен, госпожата толкова се зарадва, че трудно успя да скрие радостта си. Спомни си за нейния Хауреги и за уместните и премъдри неща, които той казваше за всеки свързал се със свещениците нещастник — това е все едно да си имаш работа с деца. „И нищо не е разбрал — мислеше доня Лупе, — все още е готов да се върне към походите и да плаща за грешките на ленивеца Карлос Седми.“