Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fortunata y Jacinta, –1887 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Бенито Перес Галдос. Фортуната и Хасинта

Първо издание

Преводачи: Боян Цонев, Мария Арабаджиева-Тричкова, Стефан Крайчев

Редактори: Мария Арабаджиева-Тричкова, Невена Ангелова, Нина Цанева

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Виолета Славчева, Кева Панайотова, Керанка Дончева

 

Дадена за набор декември 1983 г.

Подписана за печат април 1984 г.

Излязла от печат юни 1984 г.

Печатни коли 45, Издателски коли 58,32

УИК 61,37 Формат 70/100/16

Поръчка 544

Цена 7,51 лв.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Д. Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

4

На следващата сутрин Хасинта се събуди много доволна, с приповдигнат дух и с голямо желание да говори и да се смее без видима причина. Барбарита, която в десет се върна от улицата, й каза:

— Колко си палава днес!… Слушай, на връщане от Сан Хинес срещнах Маноло Морено, който вчера е пристигнал от Лондон. Поканих го на обяд.

Хасинта отиде до огледалото. Мъжът й още спеше и тя започна да се занимава с тоалета си. След малко пристигна една гостенка, която тя прие в кабинета. Беше Севериана, която два пъти седмично водеше Адорасион при нейната покровителка. Тъй като Хасинта не можа да вземе Питусо и да го направи свой син, а чувствуваше все по-силно и властно в душата си желанието за майчинство, зае се с покровителството на прекрасната и мила дъщеря на Маурисия Мъжкараната. За Хасинта нямаше по-голямо и по-истинско удоволствие от това да гали един малчуган, да го стопля и да му предава онова чувство на доброта, което бликаше от душата й. Момиченцето толкова я очароваше, че тя би го взела при себе си, ако свекърът, свекървата и мъжът й биха й позволили, но беше невъзможно, затова се задоволяваше да го облича като госпожица, да плаща колежа му и да прекарва известно време с него. Наслаждаваше се на красотата му, вдишваше уханието на невинността му и го изпитваше понякога, за да се убеди в израстването му.

— Здравей, ела тук, момиче, дай ми целувка и ме прегърни — му каза госпожата, като го привлече към себе си с майчинска обич.

Адорасион потърка гальовно лицето и тялото си около колана и полата на настойницата си.

— Казва, че ще помоли Девата — заяви Севериана с ласкателството на много облагодетелствуваните скромни хора, които искат да бъдат още повече облагодетелствувани — да не се разделя никога с госпожата… за да я гледа винаги.

— Знам вече, че ме обича много, и аз също ще я обичам, ако се държи добре и учи. Колко си елегантна… Не бях виждала новата ти рокля.

— Снощи мечтаеше за нова рокля — каза Севериана — и когато вчера вечерта я облече, през цялото време се оглеждаше в огледалото. Само ако я докоснехме, о, искаше да ни удари… Щеше й се госпожата да я види такава хубава, нали, миличка?

— Не ми харесва този стремеж към външния блясък. Сега желая да видя как вървят уроците… Днес нямам време да задавам въпроси, но в четвъртък ще видим как върви катехизисът.

— А, госпожо, знае го наизуст. Подлудила ни е с ония, дето изяли манната, и с Ноевия ковчег и всичките животни, които били в него. Ами четенето? Чете по-добре от мъжа ми.

— Това ми харесва… Следващия месец ще я запишем в колеж… Вече е големичка… Добре е да започне да се учи на добри маниери… мъничко френски, мъничко пиано… Искам да я подготвя за учителка или гувернантка, нали?

Адорасион я гледаше прехласната.

— А онази жена? — попита след това Хасинта Севернана, имайки пред вид майката на Адорасион.

— Госпожо, не я споменавайте. Малко след като напусна „Микаелас“, изглеждаше пооправена. Отново започна да продава манилски шалове и някои дрехи, беше в добро състояние, но ето че отново се развихри проклетият и порок. Завчера вечерта са я прибрали вдървена от улица „Ла Командре“… Какъв срам!…

Хасинта направи жест на съжаление…

— Горкичката ми! — възкликна тя и прегърна още по-силно любимката си.

— Затова — добави другата — исках да говоря с вас, госпожо, за да видя дали доня Гилермина има възможност да уреди да я вземат някъде, където да я издържат. В „Микаелас“ не може да стане, като се има пред вид, че оттам са я изгонили като скандалджийка… Но би било добре да я приберат, ако е удобно, в някой приют или лудница, поне да не дава лош пример.

— Ще видим… — каза разсеяно Хасинта и стана, защото бе дочула дрънкането на звънеца, с който нейният мъж я викаше.

Адорасион се бавеше със сбогуването. Нейната настойница винаги й даваше някакво лакомство, а тоя ден забрави. Момичето остана право в средата на кабинета дори след последните целувки за сбогом. Хасинта усети разсеяността си.

— Чакай малко.

Върна се след малко с това, което момичето очакваше, и след като й повтори да се държи добре и да учи много, ги изпрати до вратата. Когато Севериана и племенничката й излязоха, влезе Морено-Исла и Хасинта, която го видя да се качва, застана на площадката. Качваше се бавно и задъхан поради болното си сърце, което го мъчеше. Беше остарял много, имаше лош тен и повече отпреди приличаше на чужденец.

— О, врата на рая! Какви ръце те отварят!… Извинете… Ужасно се уморявам — каза Морено, който я поздрави толкова изискано, колкото и сърдечно.

Еступиня, който влезе след него, също поздрави възторжено дон Мануел и си позволи да го прегърне, защото бяха стари приятели.

— Подмладил си се — каза му Морено, като го потупваше по рамото.

— Караме я… А вие?

— Горе-долу.

— Все по тия чужди земи!… По дяволите, и ако това е вкус, след като човек има толкова хора тук, които го обичат…

Чуждоземецът му отговори с леко студено благоволение, което умеят да използуват добре възпитаните високопоставени. Разделиха се в коридора, защото Еступиня трябваше да отиде към столовата. Морено последва Хасинта до салона и оттам до кабинета.

— Гилермина не ми беше казала, че сте в Мадрид. Разбрах днес от мама — каза тя, за да каже нещо.

— Гилермина? Та колко ли е добре тя с главата, та да си спомни да каже за пристигането ми! Знаете ли, че винаги, когато идвам в Испания, я намирам все по-шантава? Вчера, когато влязох в къщи, първото, което направи, докато ме поздравяваше, бе да пребърка джобовете ми. Отупа ме. Така, както ви бях казал: „Едва стъпил кракът ти в Испания, не си направил крачка, и се сблъскваш с гангстери.“ Сега иска всички роднини да й направим един апартамент… Дреболия.

— Горката! Тя е светица.

Тогава дойде дон Балдомеро и още от вратата се провикна весело:

— Къде е тоя антипатриот?

Когато се появи с разтворени ръце, Морено се остави да бъде притиснат от него.

— Добре, куме, като момче сте.

— А ти, загубено човече? Казака ми, че си се нещо изнежил.

— Ужасно се уморявам — отвърна чужденецът, като се хвана за сърцето. — Тук нещо… Но казват, че е от нервите.

— Да, да, нервите — потвърди Санта Крус, сякаш познаваше на пръсти цялата медицина.

— Разбира се, че са нерви — повтори Хасинта.

А Барбарита, която в това време влизаше, също допълни:

— Какво ще е, ако не нерви?…

— Хайде, хайде, с тоя разпътен вид — обади се дон Балдомеро, като гледаше дълго своя приятел и роднина и не се осмеляваше да каже, че го намира много зле. Все същият чуждоземен вид.

— Не иска да има мито общо с нас — каза Барбарита, която разглеждаше дрехите му. — Виж, виж какъв сив затворен сюртук… и бели боти… Ами, Маноло, какви обувки носят там? Тия ръкавици тук ще ги вземат за ръкавици на кочияш.

Морено се разсмя. Неговият вид беше толкова английски, че който го видеше, го вземаше за един от ония отегчени лордове милионери, скитащи по света, за да се отърсят от тъгата, която ги погубва. Дори когато говореше, не личеше испанският му произход, не от престореност, а от навика да провлачва малко „р“-то, забравил някои от малко употребяваните думи. Беше учил в известния колеж „Етън“. На тридесет години се върна в Англия и продължи да живее там постоянно, с изключение на кратките престои в Мадрид. Владееше изкуството на добрите обноски в най-изтънчената им форма и свобода в държанието, с която пленяваше. Беше осиновен от дон Балдомеро I и затова наричаше кръстник дон Балдомеро II.

— Вече знаете, че не се погаждам с родината — каза той с усмивка. — Колкото повече я посещавам, толкова по-малко ми харесва. От уважение към моя кръстник не се осмелявам да кажа повече.

Чуждестранните вкусове на този човек и омразата към родината му, които демонстрираше, бяха причината за упоритите спорове между него и дон Балдомеро, който с истински ентусиазъм защищаваше всичко, свързано с кралството. Понякога добрият испанец се вбесяваше и твърдеше, че във всичко, което е вън от страната, има много фалш, а Морено, като преувеличаваше антипатиите си, настояваше, че в Испания има само три хубави неща: националната гвардия, бялото кехлибарено грозде и музеят „Прадо“.

— Да видим — каза дон Балдомеро с радост, която се излъчваше от лицето му. — Какво ще кажеш за краля, който доведохме? Сега вече наистина ще сме добре. Ще видиш как ще преуспее страната и ще се свършат войните.

— Хубаво момче е. С няколко испанци, живеещи в Лондон, го придружихме във влака до Девер. Аз му подарих прекрасен часовник… Много отворено момче, ама много. Жалко за краля! Казах му: „Ваше Величество ще управлява страната на неблагодарността, но Ваше Величество ще победи хидрата.“

Казах му го от куртоазия, но не вярвам, че ще може да управлява тия хора. Той ще поиска да го направи, но трябва те да му позволят.

В това време влезе Хуан и се прегърна с роднината, както му е редът. За да започне обедът, липсваше само Вилялонга.

— Но какво — каза Дофина, — ще го чакаме ли? Един бог знае в колко часа ще дойде. Сигурно снощи си е тръгнал в три от вечеринката на министъра на вътрешните работи и все още е в леглото.

Тогава решиха да не чакат повече и по време на сърдечния обед, не щеш ли, разговорът се насочи към това, дали в Испания всичко е лошо, а в Англия и Франция всичко, от което се възхищаваме, заслужава истинска похвала. Морено-Исла не отстъпваше крачка от антипатриотичните си твърдения, което потвърждаваше неговото твърдоглавие.

— Вижте… говоря съвсем откровено сега — каза той, след като изчерпа докрай темата за ястията и премина върху някои теми от обща култура. — Имам наблюдение, което никой не ще обори. След като се премине границата и се влезе във Франция, нито една бълха няма да ви ухапе.

— Но какво общо имат бълхите?

— И ти настояваш, че във Франция няма бълхи ли?

— Няма, повярвай, кръстник, няма. Това е резултат на общата хигиена, на чистотата на къщите и на хората. Идете в Сан Себастиан. Жив ще ви изядат…

— Човече, за бога, какви аргументи!…

Чу се звънецът. „Ето го!“, казаха всички, а Барбарита погледна към празното място, предназначено на масата за Вилялонга. Той влезе много весел, поздрави семейството и стисна ръката на Морено.

— Милост, госпожо. Дойдох, летейки, за да не ви карам да ме чакате.

— Приятели, откакто сте на мода, човек не може да ви види. Колко сте се издигнали!

— Не ме оставят да живея. Снощи чествуването продължи до три. Двеста души влизаха и излизаха. И без да искат нищо…

— Подготвяте изборите, а?

— О, ако преминем на политическа тема!… — отбеляза Морено.

— Не, не минавай — отвърна Санта Крус. — На тоя терен отстъпвам, отстъпвам…

След това спориха за различните видове сиренета, при което дон Балдомеро каза, че тия в кралството също са добри. После стана въпрос за къщите, които Морено определи като невъзможни за обитаване. „Затова всички живеят на улицата.“

— Но вижте какво — каза Вилялонга, — може къщите ни да са много лоши, но пък ония в чужбина въпреки изяществото си, имат един недостатък. Става въпрос за това, че липсват външни капаци на прозорците и балконите, поради което светлината влиза още щом бог се събуди и човек не може да заспи.

— Но мислите ли, че има някой там, който да спи до обед?

Въпросът се разисква много и чуждоземецът изтъкна други доводи.

— За себе си мога да кажа, че щом премина границата за насам, ме налягат най-мрачни мисли. Има нещо за възхищение, но аз го пропускам и виждам само грубиянството, лошите обноски, мизерията, хората, които приличат на диваци, увити в одеяла, кльощави жени… Най-вече ме изненадва влошаването на рода… Рядко може да се види мъж здравеняк и свежа жена. Не, не се съмнявайте: народът ни се храни зле, и то не отсега — от векове… гладува. Моята страна ми е твърде противна и още от влизането ми с експреса в Урун вече се проклинам. На сутринта, когато се събудя в Сиера и чуя да предлагат мляко в делва, се чувствувам още по-зле, вярвайте ми… А пристигна ли в Мадрид и видя ли мъжете с плащове, жените с шалове, зле павираните улици и конете на файтоните слаби като скелети, ми се иска начаса да си тръгна обратно.

— Човече, в какви глупости се вглеждаш! — отбеляза дон Балдомеро, като продължи разгорещено възхвалата на родината, която чужденецът благосклонно слушаше.

Когато пиеха кафето си, всички забелязаха, че Морено се чувствува зле, но го прикриваше, и като се хвана с ръка за сърцето, каза отново:

— Нещо тук… май нищо не е. От нерви може би. Най-много ме смущава шумът от кръвообръщението. Затова толкова обичам да пътувам… Шумът на влака заглушава моя.

За момент настъпи тишина и смущение на масата, но всичко премина и разговорите продължиха. Хасинта забеляза, че някой й правеше знаци от вратата, като повдигаше малко завесата. Излезе. Беше Гилермина.

— Не, не, няма да вляза. Трябва веднага да тръгвам по моите дела — прошепна тя доверително. — Дойдох, за да ти поръчам да му говориш. Подхвани разговора, както можеш, за да разбере добре в каква нужда се намираме.

— Морено ще помогне — каза приятелката й, отвеждайки я в другата стая, за да говорят по-свободно.

— Не знам… сърдит ми е… Тази сутрин се скарахме… Наистина… ядосах се, трябваше да се ядосам. Представи си, тоя път е по-голям еретик от всякога. Всеки е господар на съдбата си, но защо говори именно на мен неща против религията.

— Колко лошо!

— Такива бяха подигравките и светотатствата му, че… Бог да ми прости… ядосах се. Заявих му, че парите му въобще не ми трябват и че ще се страхувам да ги взема в ръцете си, защото са сатанински пари. Така се казва, нали?

— Разбира се.

— А тука не говори ли за религия?

— Не, нито дума. Мама не би позволила. Разправя, че в Испания имало повече бълхи, отколкото във Франция.

— Хайде де! Какво значение, че имало бълхи, след като има християнство! Нещата, дето ги говорят тия еретици, би трябвало да ни възмущават, ако не ги приемахме на шега. Не знаеш колко протестантски и калвинистки настроен е сега! Ужасих се, когато го слушах. Но в края на краищата там ще се разбере с бога, а засега важното е да разпусне кесията си за моето дело. И това ще помогне на душата му, макар и да не желае. Та да видим дали ще го убедиш.

— Ще направя, каквото мога… Ще видим, ще му кажа нещо…

— Да не забравиш… Сбогом, дете на моята душа. Тръгвам, тази вечер ще ми разкажеш какво ти е казал. Мисля, че няма да ни изостави, защото в дъното на душата си е добряк. Като му се остърже малко кората на еретик, се показва същината му на ангел от други времена. Остани с бога.

Хасинта се върна в столовата. Дали изпълни или не поръката на Гилермина, ще разберем, като му дойде времето. Освен от събирането на парите за приюта, дамата се тревожеше и от това да види разрешена според желанието и историята, за която тя и мъжът й разговаряха предната вечер. Водена от такова желание, щом си тръгнаха Морено и Вилялонга, тя подхвана Дофина и двамата заобсъждаха въпроса за приключването на връзката. Бяха съгласни за главното, само не можеха да се споразумеят по въпроса за най-подходящия начин за раздяла, защото тя смяташе това да стане чрез писмо, а той — чрез прощална среща. Накрая, след дълъг разговор, надделя мнението, което ще разбере този, който продължи четивото докрай.