Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (128)

1

Като стигнаха до улица „Мира ел Рио“, срещнаха Севериана, която доня Лупе бе виждала няколко пъти. Носеше чанта с лекарство, покрита с хартия в стила на старите аптеки. Доня Лупе я разпита, а щом Севернана разбра, че отиват при сестра й, ги поведе на драго сърце през мръсния портал, по не по-малко мръсното стълбище и коридора. Вече знаем, че жилището на Севериана бе едно от най-хубавите в тоя кошер и в сравнение със съседните можеше да мине за луксозно, тъй като бе просторно и прилично мебелирано. Тя живееше с някоя си доня Фуенсанта, вдовица на комендант, и жилището бе издържано в гарнизонен дух — състоеше се от две съвършено еднакви всекидневни, всяка с прозорец към улицата. Между вратата и първата всекидневна имаше коридор, в който бе коритото за пране и входът за кухнята, с решетка към коридора. Две вътрешни стаи дооформяха жилището. Когато Гилермина усети близката кончина на Маурисия, внуши на Севериана да я измъкне за трети път от болницата и да я вземе при себе си, а вдовицата на коменданта отстъпи жилището си за това тъй благочестиво дело, като премести нещата си в дома на една съседка. Настаниха Маурисия във втората от двете малки всекидневни. Севериана спеше във вътрешната спалня, а първата всекидневна бе предназначена за гости и това личеше от относителния лукс на скрина, съвсем новите столове във викториански стил, канапето, покритата с мушама маса, картината с двете влюбени сърца, картината с кораба „Нумансия“, портретите на зетьовете на Севериана като военни, рогозката от тръстика, която бе съвсем нова, без нито една дупчица и с червени и жълти плетеници, и накрая гравюрите, купени наскоро почти без пари от заложната къща. Бяха превъзходни гравюри, излезли вече от мода, с пожълтяла хартия и следи от влага, в махагонови рамки, а в сюжетите им нямаше нищо испанско — сражение на Наполеон I, възпроизведени по прочутите някога картини на Орас Верне и барон дьо Гро^[1]. Кой не е виждал „Наполеон в Айлау и Йена“, „Бонапарт в Аркола“, „Апотеозът при Аустерлиц“ и „Прощаването във Фонтенбло“?

Предвождани от Севериана, доня Лупе и Фортуната влязоха в стаята на болната, която лежеше на леглото. Наскоро й бяха отрязали косите, за да могат да лекуват раната на главата, римският й профил бе станал още по-изразителен, носът й бе изтънял, долната й челюст бе още по-издадена напред, а от изтощението очите й изглеждаха по-големи. Изящната извивка на устата беше още по-подчертана, стиснатите устни, които сякаш бяха изваяни с фино длето, й придаваха вид на паднало величие или на унизен човек, примирил се благородно със съдбата си. Лилавите кръгове под очите заемаха половината й лице, долната част на челото се издаваше като наличник на шлем, очите, красиви и горящи, бяха потънали навътре и моравата кожа около тях им придаваше още по-силен блясък, сякаш дебнеха кога ще настъпи моментът. Черните вежди образуваха права линия. Челото беше широко, с кичур черна коса… С една дума, Мъжкараната допълваше историята, изложена на стените — представяше Наполеон на остров Света Елена.

Когато доня Лупе и Фортуната я поздравиха, тя се вгледа в тях, като че ли се мъчеше да ги познае. После произнесе имената им. Какъв глас! Гласът на Маурисия винаги е бил малко дрезгав, но сега бе паднал съвсем „Боже мой — каза си Фортуната, като я чу, след като я бе огледала. — Наистина прилича на мъж!…“ В това време доня Лупе се намести на един от сламените столове и каза утешителните думи, подходящи за случая, след което добави:

— Това е, за да се поучиш… и да се държиш прилично. Да видим дали като ти мине, ще ти служи за назидание.

Маурисия изви очи към Фортуната, която бе седнала близо до възглавницата; гледа я дълго и мълчаливо; после обърна поглед към тавана и промърмори:

— Да… Не съм добре, никак не съм добре…

И отново погледна приятелката си:

— Хей ти, покай се!… Но навреме, навреме. Не го оставяй за последния час, защото е безполезно… Ти също не си цвете за мирисане; когато дойде и твоят ред, съвестта ти ще има нужда от много пода и сапун, от много метене и миене…

Каза го тъй искрено, че Фортуната не се обиди. На доня Лупе забележката се стори твърде нахална и неучтива, защо, за бога, да говорим за чужди грехове, след като си имаме достатъчно свои? Вярно е, племенницата й не е била образцова, но вече се е поправила и не е необходимо да се връщаме към миналото.

— Разбрахме, че се грижат за теб, както трябва — рече тя, за да смени темата.

— Това се дължи на майката на бедните — заяви Севериана, докато оправяше леглото. — Не й липсва нищо. Каква жена!

— Светица! — възкликна доня Лупе с най-ласкателен тон. — Не я наричайте с друго име, това най-много й приляга.

— Ама тая не иска да яде — каза сестра й, — а без ядене живеят само хамелеоните.

— Наистина ли не ядеш?

— За да си изпие бульона, се налага да й го даваме с херес. А сутрин, с препечената филийка, трябва да й даваме по едно напръстниче бадемова ракия; вечер още едно напръстниче…

— Ама наистина ли й давате… тая отрова? — запита разтревожено доня Лупе.

— Лекарят нареди. Казва, че било лекарство. Това май прилича на уж е едно, а то съвсем друго.

— Виж ти! Няма ли да хапнеш кокоша кълчица, парченце мерлуза, крокет? — рече Фортуната.

На Маурисия й ставаше още по-зле само като чуеше за ядене. Ръцете й трепереха много, от време на време имаше пристъпи като при задух, тъй като дишането й бе много трудно и се оплакваше от нетърпима горещина. За момент, докато вдовицата на Хауреги и племенницата й бяха там, Мъжкараната заприлича на човек, който се мъчи да избухне в кашлица и не може. Трите жени я гледаха състрадателно и се чудеха как да облекчат мъките й.

— Пийни малко вода — каза Фортуната и се изправи.

Но пристъпът мина и нещастницата заговори отново, като накъсваше изреченията и си поемаше дъх на всяка дума.

— Вчера ми доведоха момиченцето… Колко е красиво и колко е пораснало!

— Нима не е при теб? — запита съпругата на Рубин.

— Не, госпожо. В колеж е — отвърна Севериана. — Настанена е в девическия колеж на доня Виситасион.

— Да… по-добре, че е там… там… далеч от мен. Вчера… такава мъка! Не ме позна… Толкова време не ме е виждала! Беше я страх от мен… Бедната ми душичка! Ама страх, истински… Сякаш майка й е таласъм…

В това време се чуха стъпки и всички се обърнаха към вратата. Както винаги доня Гилермина влезе бързешком, с пламнало лице, с неизменното си тъмно палто, галошите и вълнената пола. Доня Лупе и Фортуната станаха на крака и основателката поздрави с присъщата си изисканост и любезност, еднаква и за краля, и за последния от просяците. Тъй като бяха говорили само веднъж по време на една църковна служба в приюта, доня Лупе помисли, че няма да я познае, но тя дори я назова по име, защото Гилермина бе като големите пълководци, които притежават изключителна памет за имена и лица и войникът, с когото са говорили един път, вече не се изтрива от паметта им.

— Племенницата ми — представи вдовицата Фортуната.

Гилермина я погледна с усмивка.

— Не ми е непознато лицето й… Виждала съм ви в „Микаелас“… Преди много години.

Веднага след това се обърна към Маурисия и опря ръце в леглото.

— Как се чувствуваш днес? Хапна ли нещо? Не се тревожи, тая беда скоро ще те отмине. Утре ще се причестиш. Как сме със съвестта? Хубаво ще те причестим. Необходимо ти е повече от всичко друго. Бих искала аз самата да се заема с теб и да те накарам да се изповядаш, защото бог ще те дари с милостта си, ако му кажеш цялата истина за себе си… С една дума, да се приготвим. Следобед отец Нонес ще дойде пак. Разбрах от него, че си се изповядала, както трябва. Но ми се струва, че на бял свят могат да се извадят и други нечистотии, нали?

Маурисия се усмихваше смутено и объркано. Кимна с глава в знак на съгласие.

— Закоравелите нещица трябва да се изхвърлят навън, тъй като дяволът се улавя за всичко — каза светицата, галейки с пръсти брадичката си. — Имай го пред вид… Утре тук ще има голям празник… Нали така? Ще те посети този, който е създал небето и земята… Ще ти се стори, че не го заслужаваш… Но макар и да не го заслужаваш, той ще дойде и всички знаем защо.

Изразителността, изяществото и пламенността, с които говореше Гилермина, направиха силно впечатление на четирите жени, които я слушаха. От очите на Севериана капнаха две сълзи. В душата си Фортуната чувствуваше такова възхищение, че би целунала края на дрехата й. „А разправят, че нямало вече добри хора на този свят — помисли си тя. — Ами тая жена?… Да се откажеш от всичко, от дом, роднини, богатство, любов и да пожертвуваш младостта си, за да крачиш цял живот сред мизерия!“

Дори наум не смееше да измери разстоянието, което я делеше от именитата дама; без съмнение, безкрайно разстояние, което нищо не можеше да скъси, защото даже и светицата да стореше грях, а тя да извършеше множество благочестиви дела, душите им никога нямаше да се доближат.

Живо и деловито както винаги, основателката даде някои наставления на Севериана за предстоящата церемония.

— За олтар ще донесете масичката от другата стая. Ще ти изпратя разпятие и ще потърсим цветя… Постелките на леглото трябва да бъдат чисти, а стаята ще украсим колкото се може по-хубаво…

След това мина във всекидневната, следвана от доня Лупе, която на всяка цена искаше да вземе думата.

— Ще дойдем утре с най-голямо удоволствие. Високо ценя Маурисия, която, ако не беше тоя проклет порок, щеше да бъде свястна жена, работна, благочестива… Кажете, трябва ли да бъдем край нея през нощта? Нямам нищо против да остана някоя нощ. Ако аз не мога, ще пратя племенницата…

— Бог ще ви възнагради… Приема се, приема се. Споразумейте се със Севериана. Ние с комендантшата дежурихме снощи. Трябва да има поне двама души, защото, изпадне ли в криза, и бог не може да я удържи.

— Истина е — заяви угоднически доня Лупе, — че примерът, който ни давате, госпожо, ни помага да станем по-добри, отколкото щяхме да бъдем, ако ви нямаше.

Комплиментът бе на място, но Гилермина се разсмя и благодари, без да го приема.

— Аз и примери! Де да можех. Добре би било на мен да ми ги даваха. Ах, дъще, предпочитам мен да поучават, отколкото аз — другите.

— Какво говорите? Дори не искате да знаете високото мнение, което имат другите за вас. Хайде, приятелко, не бъдете толкова скромна и да не се подценяваме.

— Оставете, оставете тия неща… Казвате го от скромност. Само бог знае колко добрини сте направили тихомълком на тоя свят, може би и на самата Маурисия! А сега искате да ги припишете на мен.

— Аз? Исусе! Не казвам, че и в моята сметчица на небето няма добри дела, но да се сравнявам с вас… Мълчете, за бога, госпожо.

— Е, не е нужно да спорим коя греши по-малко, нали? — отвърна основателката, като смеси по тоя начин учтивостта и скромността, позволявайки си характерното за нея малко лукаво присвиване на очите. — Моят девиз е: всеки да прави това, което може и което знае, а бог ще реши.

— Същото мисля и аз.

— Извинете ме, чака ме много работа. Довиждане до утре. Надявам се, че ще дойдете.

Междувременно Севериана бе отишла в кухнята и съпругата на Рубин остана сама с болната. Оправи й възглавницата, след което се загледаха една друга. Фортуната си мислеше за необяснимата симпатия; която тая жена винаги й бе вдъхвала, въпреки че бе толкова луда и лоша. Не беше ли тая симпатия сродна с порочността? Усещаше, че я привлича неудържимо и сякаш й доверява сладостни за сърцето истини, които тя възприемаше като произнесени от свръхестествени уста. Безброй пъти бе размишлявала за чародейната способност на приятелката си без да може да си я обясни. Тайни на духа, които само бог разбира!

Лицето на Маурисия бе кротко и тъжно.

— Каква жена! — възкликна Фортуната. — Дали е родена от майка като нас?

— Обзалагам се, че не е — отвърна Мъжкараната. — Каква жена! Когато искаше да ме измъкне от ония загубени протестанти, откачих и я обидих… Колко зле се държах! — щеше да изпусне една ругатня, но се сдържа, защото й бяха забранили най-строго да произнася грозни думи, а това бе за нея истинско мъчение, тъй като обичайният й речник не бе твърде богат. — А тя, сякаш я нарекоха сладко момиченце… Не си срещала друга като нея. Да вземе да ме доведе тук и да се грижи за мен, все едно… Не знам как да се изразя… Гледай само колко много прави за мен!… Първа братовчедка е на Христос, никой не може да ми го избие от главата… Можеш да си представиш какво представляваме ние край нея… Ние, дето винаги сме били едни никаквици! И разкаяни не струваме да й вържем обувките. Ама чакай да дойде другата… И тя е от тестото на Исус.

— Коя?

— Приятелката, дето се грижи за моето момиченце…

Пред очите на Фортуната се появи тъмен облак и я обгърна цялата. Сърцето й подскочи.

— Значи и Хасинта идва тук?

— Вчера беше при мен… Сама доведе момиченцето ми. Повярвай, понеже аз ти го казвам: като влезе, се́ едно че в стаята нахлу светлина.

Фортуната изпитваше желание да избяга.

— Още ли я мразиш? Ах, че си лоша! Прости й, заслужава го. Отне ти твоя човек, ама не беше тя виновна. Каква гадост! Ах, изпуснах се! Грозна думо, върни се обратно в мен. Не, остани навън… Не бъди наивна, момиче… Мислиш ли, че някой хубав ден твоят дон Хуан няма да те обикне отново? Като че го виждам. Като умира, човек ясно вижда нещата, много яснички му стават, смъртта те изпълва със светлина и аз ти казвам, че твоят господин ще се върне при теб. Това е закон, закон без грешка… И ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че Хасинта не дава пет пари. Изобщо не го обича… Тия женени богаташки, дето живеят с толкова подаръци, не обичат мъжете си. Влюбени са в други. Не говоря за нея, бог ми е свидетел, макар че не се знае какво може да й хрумне. Но това не пречи да бъде още по-голям ангел и да раздава милосърдие.

Фортуната мълчеше. Болната се наклони към нея и като си придаде наставнически вид, започна да я гълчи с глас на духовен пастир:

— Покай се, момиче, не отлагай. За всичко се покай, с изключение на любовта, която ти идва отвътре, щото това не е грях, както разправят. Не кради, не се наливай, не лъжи, но любовта да си е любов, каквото ще да става. Правиш ли винаги така, няма кой да ти вземе звездичката от небето.

Фортуната се приготви да каже нещо, но не можа, защото в това време влезе доня Лупе и я подкани да побързат. Времето бе напреднало, а им предстоеше да ходят и другаде, преди да се приберат у дома. Сбогуваха се, като обещаха да дойдат на следващия ден, и си тръгнаха. По пътя стана дума за Гилермина и вдовицата каза следното:

— Тая жена те наелектризирва, когато приказваш с нея, и без да щеш и в теб прониква светостта… Маурисия ми дължеше петдесет и три реала. Опростих й ги, но, вярвай ми, щях да се радвам повече, ако ми дължеше най-малко двеста, та и тях да й опростя.