Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (181)

4

— Чичо, за бога, чичо, събудете се! — отново извика Фортуната.

И тъй като на вратата се показа вялото, изпъстрено с брадавици лице на Идо дел Саграрио, младата жена му каза:

— Какво правите, че не събуждате чичо? Съвсем сама сте ме оставили тук! Малката също не идва!

Идо промърмори нещо, което Фортуната не разбра. Гледайки със съжаление към учителя, Макси каза на съпругата си:

— Този добър господин не е в ред. Искрено го съжалявам, защото зная какво е да си побъркан. Наемам се да го направя като нов, стига да последва моя план.

Като видя, че нещастният Идо отново се появи на вратата и надникна в спалнята с глупав поглед, добави високо:

— Господин дон Хосе, успокойте се и се научете да възприемате живота такъв, какъвто е. Глупаво е да се вярва, че нещата са такива, каквито ние си мислим, а не каквито са в действителност. За любовта закони няма. Моментален развод, ако жената измени, и тогава нека влезе в действие логиката, защото тя наказва без сопа и камък.

Фортуната се кръстеше, изпълнена с удивление: „Боже мой, вярно ли е, че съпругът ми е станал толкова умен или нещата, които казва, са фарс, прикритие на някакво лошо намерение? Какво да сторя, за да се махне по-скоро? Като нищо може да ми изиграе някой номер и да ме изплаши до смърт.“

— Прилича на твоя враг! — повтори Макси, връщайки се към мисълта, която леко го бе възбудила. — Това е нещастие за него. Ако вземе и бащиния си морал, ще бъде от зле по-зле. Невинното дете не е отговорно за грешките на баща си, но наследява лошите наклонности. Клетото дете! Жал ми е за него. Трябва да се радваш, ако умре, защото, ако остане живо, ще ти създаде много неприятности.

Тази мисъл възмути Фортуната, но тя не посмя да му противоречи. Да казва каквото си ще. Възнамеряваше да не му отговаря, та дано му омръзне и си тръгне час по-скоро.

— Има на кого да се метне — добави с мрачна ирония Макси. — Баща му е златен човек. Не е необходимо да ми казваш, че не дава пет пари за теб. Много добре го зная. Дори не е идвал да те види. И това си представям. Няма да дойде, бъди сигурна, че няма да дойде.

— Кой знае! — изпусна се младата жена и усети, че гърлото й се свива.

— Повтарям, че няма да дойде… Имам причини да твърдя това.

— Разбира се… Защо да идва! Притрябвал ми е.

— Точно тъй, притрябвал ти е. Благодаря ти, че чух от теб нещо разумно. Сега тоя човек си има други забавления.

Фортуната усети как кръвта й нахлу в лицето и се задъха. Рубин протегна ръка и се облегна с лакът върху леглото, заемайки същата ленива поза от времето, когато четеше в аптеката.

— Необходимо е веднага да го научиш. Колкото по-късно разбереш, толкова по-късно ще се възстановиш.

Стана й горещо и като вдигна ветрилото, което беше до възглавницата, започна да си вее.

— Нужно е да го узнаеш — повтори Макси с някаква неуловима студенина, присъща на хората, свикнали с убийството. — Твоят палач изобщо не си спомня за теб и сега върти любов с друга жена.

— С друга жена! — повтори тя думите му като скоропоговорка без смисъл. Погледът й бягаше по цветчетата на юргана.

Убиецът подхвърляше на жертвата думите на малки дози и наблюдаваше ефекта, който причиняваха. Фортуната направи опит да се освободи от това мъчение, като тръсна невчесаната си глава, сякаш за да изплаши и пропъди убеждението, което искаше да се всели в нея, и рече:

— Какви измислици си дошъл да ми разправяш? Остави ме на мира.

— Това, което ти казвам, не е измислица, а истина. Тоя човек е влюбен в друга жена и ти я познаваш. Учи се. Ето го чудесното оръжие на човешката логика, с което те ранявам, за да те излекувам. По-добре е да умреш, узнавайки, отколкото да живееш в неведение. Този страшен урок може да те отведе до светостта, до състоянието, в което аз се намирам. Кой ме издигна до това блажено състояние? Един урок, един обикновен урок. Чуй ме, Фортуната: благословен да е ножът, който лекува.

— Остава да е истина това, което казваш — отвърна жертвата в защита.

— Може да вярваш или да не вярваш, също както болният може да вземе или не лекарството, което е предписал лекарят. Защото това е лекарство за съвестта ти. Искаш ли още едно? Искаш ли да чуеш името на тази, която ти открадна това, което бе откраднала и ти? Ще ти го кажа.

Фортуната изгуби свяст и като дойде на себе си, стаята се въртеше пред очите й. Вдигна ръце към тях и каза на мъжа си:

— Трябва да ми го кажеш.

— Тя е твоя добра приятелка.

— Моя приятелка?

— Да, и името и започва с буквата А.

— Аурора! Аурора е! — възкликна младата жена, като подскочи в леглото и погледна мъжа си също както гледат хората с достойнство, след като са им ударили плесник.

— Тя е.

— От доста време сърцето ми подсказваше нещо такова, но съвсем тихичко, а и аз не исках да го повярвам.

— Толкова съм сигурен в това, което твърдя, че повече не може.

— Лъжеш ме, лъжеш ме — изрече младата жена с неописуема мъка. — Искаш да ме убиеш и вместо да ме застреляш, ми разправяш всичко това.

— Ако го смяташ за смъртен удар, твоя работа — обяви Рубин с неумолима студенина.

— Аурора… Аурора! Боже мой, каква ужасна мисъл! — развълнува се необикновено. — Но не, не може да бъде. Този човек е луд и не знае какво говори.

— Луд ли? — каза той невъзмутимо. — Добре, защищавай се с това. Но ще се предадеш, бъди сигурна. Нямаш друг изход. Истината се налага. Тя е куршум, който никога не ранява. Искаш ли още доказателства? Когато Аурора излиза от ателието, той я чака на улица „Санто Томас“ и тръгват заедно към „Аве Мария“. През неделите Аурора казва в къщи, че отива в ателието, а в същност отива в…

— Млъкни, млъкни, ти казвам — изкрещя Фортуната, кършейки ръце. — Ти си един лъжец и клеветник.

— А ти какво очакваше? — рече той с ледена усмивка. — Трябва да опиташ не само хубавото, но и лошото. Какво искаше? Да раняваш и да не те раняват, да убиваш и да не те убиват? Светът е такъв. Днес ти пронизваш някому сърцето, утре пронизват твоето… Още ли се съмняваш?

Жертвата не отвърна нищо. Не се съмняваше, не, изреченото от тоя човек, който на моменти изглеждаше безумец, на моменти — не, превръщаше вероятното в несъмнен факт. Нещо в съзнанието на нещастната млада жена го потвърждаваше, просветлявайки я за истината. Припомни си отделни думи и постъпки, свърза нишките и… Така си беше, нямаше никакво съмнение. Клетото момче можеше да бъде болно колкото си иска, но казваше истината.

— Още ли се съмняваш? — повтори той.

— Не зная, не зная… Ами ако грешиш? — каза тя с крайно безпокойство, задъхвайки се от гняв. — Не знам какво да мисля… Макси, Макси, ако ме беше застрелял, нямаше така да ме убиеш. Кълна ти се, че ако е истина, тая жена, тая лицемерка, тая безсрамница, която ми се правеше на приятелка, няма да може да ми се присмива. Кълна ти се, че ще я смачкам в най-скоро време — и падна назад в леглото. — Това така няма да остане. Ще я убия, ще й извадя очите, ще й изтръгна сърцето… Дайте ми дрехите. Чичо, момиче, искам да стана. Ама как само сте ме изоставили!

— Разбирам защо се ядоса толкова. И с мен беше същото, но след това станах стоик. Учи се от мен. Не виждаш ли колко съм спокоен? Минах през всички степени на гнева, беса и лудостта…

— Защото ти не си мъж — прекъсна го тя.

— Уроците ми помогнаха.

— Добре, защото си светец… Аз не съм светица, нито искам да бъда.

— А защо да не станеш? — хвана ръцете й, опитвайки се да укроти гнева й с нежност. — Защо не се опиташ да постигнеш състоянието, в което се намирам аз? Стигнах до него, като минах през беса, през лудостта… Тия дни, не много отдавна, когато видях тоя проклет човек да върши новата си гнусотия, духът ми отново се разколеба, усетих слабост, която смятах, че съм превъзмогнал. Обзе ме желание да го застрелям, за да освободя човечеството от такова чудовище. Но после съумях да се овладея и си казах: „Логическата последователност наказва по-добре от камата.“

— Искаш да кажеш, че си го видял с нея и си останал толкова спокоен? — изкрещя младата жена, а от очите й изскачаха пламъци.

— Не останах спокоен… Страшно се развълнувах, но след това дойде разсъждението. Важното е, казах си аз, не той да умре, а тя да научи. И ти научи.

— Ако аз ги видя!…

— Ако ги видиш, спомни си за мен. Дръж се като светица, както се държах аз. Виждаш ги и отминаваш.

— Ти не си мъж! Ти си едно нищо — възкликна с презрение младата жена. — Нея искам да наредя, тая мошеничка. Пипна ли я, и майка й няма да може да я познае. Гадина, повлекана, мръсница, мен да мами!

— По-добре помисли дали имаш право да се отнесеш по тоя начин с нея.

— Аз ли да нямам? — губеше контрол над себе си и не знаеше какво говори. — Отне ми моето. Аз съм лоша, но тя е още по-лоша, много повече.

— Разбирам яростта ти. Аз, който нямах друг мотив освен справедливостта, когато ги видях, когато се уверих, че грешат, вярвай ми, щях да им тегля шест куршума в гърба, ако имах револвер.

— Добре, добре — свирепо каза съпругата. — Защо не го направи? Глупак… Дори и мен да убиеше след това. Имаш право да го сториш.

— Видях ги да влизат в онази къща…

Очите на Фортуната се разшириха от ужас.

— Изчаках ги да излязат. Видях улицата и номера на къщата. Скрих се в един вход. О, извадиха късмет, че не носех револвер.

— Ще ти купя, още днес, още сега — въртеше се тя в леглото, вземаше детето си, отново го слагаше, изваждаше гърдата си, покриваше я, не знаеше какво прави.

— Да убия! Урок за нея? Ами за теб?

— За мен, за мен, вече ми го даде, досаднико. Още уроци ли искаш? На тая предателка аз ще й дам урок, и то хубав.

— Убиеш ли, ще те правят в затвора.

— Ще отида доволна.

— А детенцето ти?

При тия думи Фортуната отстъпи от дивашкото си намерение и като взе в ръце бебето, което бе почнало да проявява признаци на недоволство, го приближи до гърдата си.

Майката и детето се разплакаха и големият Идо отново се появи безмълвно на вратата, наблюдавайки съпрузите с поглед на статуя от мрамор или гипс, тъй като очите му като че ли бяха без зеници. Хубаво, че появата на Сегунда сложи край на това положение — щом видя Рубин, изпадна в ярост и устата й забълва змии и гущери. Хвърли вината на брат си и на тоя безполезен дангалак дон Хосе Идо, който реши, че е оскърбен безпричинно и мускулите на лицето му започнаха да се свиват и разтягат по невероятен начин — едното му око доближаваше устата, а другото стигаше чак до косата.

— Не зная причината — рече той, — не зная причината, но днес главата ми не е в ред… Трябва да ви кажа, че влезе, защото той пожела, аз не съм му заповядвал да влиза… А ако я убие, има си причини за това, естествено… Виж я ти тази госпожа как беснее! Не знаете ли кой съм аз? Аз съм Йосиф Прекрасни… Професор по раждания… интелектуални.