Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (6)

3

Това момиченце, пък и други от квартала, много нагиздени от майките си, сресани в стил „маха“, с гребенче и цветя в косата, а на раменете с манилска кърпа, от тия, дето им казват по снагата, се събираха под една колонада на улица „Постас“, за да просят парички за празника на светия кръст на 3 май, като биеха един сребърен поднос на масичка, покрита с червена дамаска. Собствениците на сградата, наречена с колонадата на Богородица, същия ден чествуваха мил празник и слагаха до самата работилница за лъжици и ръчни мелнични, която още съществува, олтар с окичен с клонки кръст, много свещи и някои фигури от рождество Христово. Богородица, която все още се тачи там, също окичваха с ароматни треви; а фабрикантът на лъжици, който беше галисиец, си слагаше баретата и червената жилетка. Ако възрастните се залисваха, малчуганките нарушаваха забраната и се втурваха на улицата в оспорвана надпревара с други просещи момиченца, припкайки от един плочник на друг, спирайки господата, които минаваха, и досаждайки им, докато получат грошчето. Чували сме самата Барбарита да разказва, че за нея нямало по-голяма радост от тая да проси за празника на светия кръст и че тогавашните кавалери били в това отношение много по-учтиви от сегашните, понеже не пренебрегвали никое добре облечено момиченце, което се овесвало на пешовете им.

Дъщерята на Арнайс, когато изгуби баща си, бе вече завършила обучението си — твърде повърхностно по онова време, то се състоеше в това да чете без интонация, да пише без правопис, да брои, като свива на тръбичка устата си, и да бродира с отличен бод модела. Тогава дойдоха сериозните занимания, за да вкоравят духа й и да утвърдят характера й. Нейната майка и брат й, подпомогнати от дебелия Арнайс, предприеха инвентаризация на фирмата, в която имаше известен безпорядък. За наличните запаси от забрадки не се намериха сигурни данни в книгите на магазина и при преброяването им се оказаха повече, отколкото се предполагаше. В подземието се спотайваха няколко денка с кутии, които още не бяха отваряни. Освен това вносните фирми от Кадис^[1], Куеста и Рубио известяваха за две внушителни пратки, които вече бяха на път. Не оставаше нищо друго, освен да се поеме целият тоя стоков излишък, което в същност беше спирачка за търговията по време, когато, изглежда, започваха да се налагат палтата от конфекцията и се забелязваше склонност и у народните слоеве да се обличат като средната класа. Упадъкът на манилския шал започваше да се проявява, защото ако кърпите, наричани „по снагата“, които бяха най-евтините, се продаваха добре в Мадрид (предимно в деня на свети Лаврентий за въшливата клиентела) и имаха средно добър пласмент във Валенсия и Малага, то големият шал — скъпите шалове от три, четири и пет хиляди реала се продаваха много слабо и минаваха месеци, без някоя клиентка да се престраши да купи от тях.

Наследниците на Арнайс, след като инвентаризираха наличностите на фирмата, които само от споменатия артикул не бяха под петдесет хиляди дуро^[2], разбраха, че се задава криза. Загубиха три-четири месеца в класифициране, подреждане, поставяне на цени, сверяване на бележките на дон Бонифасио с кореспонденцията и фактурите, дошли направо от Кантон или препратени от фирмите в Кадис. Без съмнение покойният Арнайс, направил толкова много поръчки, не е виждал ясно нещата и е бил заслепен и омаян от известна стокова халюцинация; може би е чувствувал прекалена страст към артикула и е бил повече артист, отколкото търговец. Служител и съдружник на Филипинската компания, ликвидирана през 1833 година, той пое в свои ръце търговията със забрадки от Кантон, уверен, че я познава по-добре от всекиго. Наистина я познаваше, но имаше една неблагоразумна вяра във вечността на въпросната дреха и някои суеверни представи относно слабостта на испанския народ към пищните крепони с растителни мотиви в хиляди цветове. „Колкото по-крещящи — казваше той, — толкова повече се продават.“

В това време в Далечния изток се появи нов художник, един гений, който доразстрои дон Бонифасио. Новаторът бе Сенка, за когото може да се каже, че в онова будистко изкуство представляваше по отношение на Аюн това, което в музиката представлява Бетховен по отношение на Моцарт. Сенка видоизмени стила на Аюн, като му придаде по-голям размах, разнообрази повече цветовете, с една дума, направи от изящните поетични и изтънчени сонати могъщи симфонии, разточително жизнени и възхитително предизвикателни с новите си съчетания. Още щом видя първите мостри от стила на Сенка, дон Бонифасио се смахна съвсем. „Света Богородице! Това е божествено — казваше той. — Голям китаец е този!…“ И възторгът му роди неблагоразумни поръчки и сериозната търговска грешка, чиито последици въпросният добър човечец не можа да оцени, защото го застигна смъртта.

Инвентаризацията на ветрила, платове от манилски коноп, копринено платно, тъкани от Мадрас и предмети от слонова кост показваше също много големи цифри и бе направена педантично. Тогава през ръцете на Барбарита минаха всичките прелести, които в нейното детство й приличаха на играчки и от които се разтреперваше. Въпреки възрастта си и придобитата с нея мъдрост тя никога не погледна равнодушно подобни дрънкулки и дори днес заявява, че когато в ръцете й попадне някоя от онези изящни камбанарийки от слонова кост, й идва да я скрие в пазвата си и да хукне да бяга.

На петнадесет години Барбарита беше едно много хубавичко, източено, свежо и розово момиче с весел, палав и малко присмехулен нрав. Още нямаше обожател, нито пък майка й разрешаваше това. Различни досадници се навъртаха безуспешно около нея. Майката си имаше планове и започваше да трасира сполучливи пътища, за да ги осъществи. Семействата Санта Крус и Арнайс се държаха като почти близки приятели и освен това имаха родствени връзки със семейство Трухильо. Жената на дон Балдомеро I и тази на покойния Арнайс бяха втори братовчедки — цветущи клонки на онова възлесто родословно дърво, на онзи сарач от улица „Толедо“, чиято история знаеше тъй добре дебелият Арнайс. На двете братовчедки им хрумна щастлива мисъл; разкриха си я една на друга, като се изненадаха, че и на двете им е хрумнало едно и също нещо… „Види се, било е съвсем естествено…“ И като се хвалеха взаимно, решиха да я превърнат в щастлива реалност. Всички потомци на естремадуреца^[3], оня с магарешките такъми, се отличаваха с навика си да теглят винаги една много къса и много права линия между замислите и делата си. Замисълът беше да оженят Балдомерито за Барбарита.

Дъщерята на Арнайс беше виждала много пъти малкия Санта Крус, но никога не й мина през ума, че той ще стане нейн мъж, защото не само че никога не беше й казал и половин любовна дума, а дори не я гледаше, както обикновено гледат ония, които искат да бъдат погледнати. Балдомеро беше разсъдлив, много приятен наглед, едър и с хубав тен, много ограничен умствено, блудкав като тиква и толкова неразговорлив, че когато говореше, винаги можеше да се преброи колко думи е използувал. Неговата свитост не подхождаше на снажността му. Гледаше предано и благо, както гледа едно голямо куче-водолаз^[4]. Минаваше за самата порядъчност; ходеше на богослужение всички дни, в които повеляваше църквата; произнасяше заедно със семейството си молитвата за петнадесетте тайнства на света Богородица; работеше в кантората, без да вдигне глава по десет часа и повече на ден, и не харчеше парите, които му даваха неговите родители. Въпреки тези редки заложби, ако някой път го срещнеше на улицата, в магазина на Арнайс или в къщи, което ставаше много рядко, Барбарита го гледаше със същия интерес, с който може да се гледа един голям чувал с въглища или един денк с платове. Тъй че остана като гръмната, когато един задължителен черковен ден, на връщане от църквата „Санта Крус“, където и двете се бяха изповядали и причестили, майка й й предложи венчило с Балдомерито и за целта не си послужи с усуквания, нито със словесна дипломация, а постави въпроса направо и решително. Ах, тая праволинейност на рода Трухильо!…

Макар че Барбарита беше непринудена в мисленето, бърза в отговорите и умееше да се отърси от някой досадник, който й додява, в такъв важен случай остана леко омаломощена и я досрамя да каже на майка си, че не иска нищо от малкия Санта Крус… Щеше да го каже, но лицето на майка й й се стори като вкаменено. В смръщените му вежди видя късата линия без криволици, този стоманен прът на рода Трухильо, и клетото момиче се побоя, ах, как се побоя! Схвана добре, че майка й ще се превърне в лъвица, ако тя наивно й поиска нещо друго. Замлъкна като на литургия и на всичко, което майка й й говори същия ден, както и в следващите по темата за несполучливия брак, отвръщаше със знаци и думи на покорно съгласие. Не преставаше да се допитва до собственото си сърце, в което намираше неведнъж мъка и утеха. Не знаеше що е любов, само го подозираше. Истина бе, че не обичаше годеника си, ала не обичаше и друг. В случай че обикнеше някого, този някой можеше да бъде и той.

Най-интересното беше, че след като се уговори сватбата и Балдомеро виждаше редовно годеницата си, не й обелваше и половин дума за любов, макар че кратките отсъствия на майката, която често ги оставяше сами за малко, му предоставяха сгоден случай да блесне като ухажор. Ала нищо… Той, хубавият и прозаичен момък, не умееше да излезе от най-изтърканата рутина в разговорите си. Свитостта му беше толкова церемониална, колкото бе и сюртукът му от черно сукно — от най-доброто от Седан^[5]. Сюртукът изглеждаше на гърба му като реклама на хубавата стока на фирмата. Говореше за фенерите, които беше поставил маркиз Понтехос^[6], за холерата от предишната година, за клането на монасите и за многото великолепни къщи, които щяха да се изградят на местата на разрушените манастири. Всичко това беше много хубаво да се каже на клиентелата на един магазин; ала звучеше зле в сърцето на една девойка, която не беше влюбена, а искаше да бъде.

Като слушаше годеника си, Барбарита си мислеше също, че той крие чувствата си и въпреки толкова несъразмерния си ръст, горкото момче нямаше смелост да й ги покаже. „Дали ме обича?“, се питаше годеницата. Скоро трябваше да заподозре, че ако Балдомерито не й говореше открито за любов, то беше от чиста нерешителност и от неумение да се отприщи, а това, че беше влюбен до ушите, се ограничаваше да изявява само с най-изразителна деликатност, любезност и коректност. Без съмнение най-възвишената любов е най-дискретната, а най-красноречивите уста — онези, в които не може да влезе нито една муха. Но девойката не се успокояваше от тези свои разсъждения и страхът и несигурността не й даваха покой. „Ами ако и аз го обичам, без да зная това“, си мислеше тя. О, не! Разпитвайки се сама и отговаряйки си най-честно, излизаше, че изобщо не го обича. Истина бе, че и не го мразеше.

И в това прескучно годеничество минаха няколко месеца, в края на които Балдомеро се поотпусна и поокопити. Устата му взе полека-лека да се отлепва, докато се пукна като бодлива обвивка на кестен, която узрява и се отваря, показвайки зрелия плод. Дума по дума изпускаше кестените, онези завършени идеи, пазени с набожно майчинство, както природата крие своите едреещи плодове. Дойде най-сетне определеният за сватбата ден — 3 май 1835 година, и те се венчаха в „Санта Крус“ без тържественост, като се настаниха в къщата на съпруга, която беше една от най-хубавите в квартала, намираща се на малкия площад „Леня“.