Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (115)

2

„Но днес вече няма да задържам това, дето мъчи тялото ми — помисли Фейхо на другия ден, когато влизаше в салона, докаран, излъчвайки чистота и силен мирис на одиколон, както всяка сутрин на излизане от къщи. — А къде е? Какво прави, че не излиза? Очарователна е тая жена, а тоя Санта Крус е най-големият тъпак, който живее на божия свят… Колко много ме кара да чакам! Струва ми се, че чувам шум, който напомня търкане на четка по мебелите. Сигурно чисти, макар че днес не е събота. Но няма значение, че не е събота. Това й трябва — да работи, да прави упражнения, да се развлича, да ходи насам-натам. Чудесно!… Да, да, наистина. Тази жена е нешлифован диамант. Ако беше попаднала в моите ръце вместо в ръцете на тоя простак, какъв вид, о, боже, мой, какъв вид би придобила!… А тракането вътре продължава. Изглежда, влачат мебели… Добре, много добре, давай така. За да се решат сърдечните проблеми, трябва да се потиш, да се потиш. Ах, колко съм щастлив днес! От много време, приятелю, от много време не си се чувствувал така щастлив, както се чувствуваш днес. Откакто бях във Филипините… Сега, изглежда, местят желязното легло. Как скърца металът!… А, най-после излиза!…“

— Извинете, приятелю дон Еваристо — каза Фортуната, като се показа на вратата на стаята с всекидневния пеньоар, с много голяма престилка и с кърпа, вързана на главата, — чистя.

Зад нея се виждаше прашният въздух, осветен от слънцето, чиито лъчи влизаха през широко отворената врата на балкона.

— Защото аз имам тоя навик… Когато чувствувам желание да плача и ме хващат дяволите, знаете ли какво правя? Ами вземам метличката за прах, метлите, голямата гъба и кофата с вода. Винаги, когато съм много тъжна, се захващам за праха.

— Ах, дъще моя, съчувствувам ви… защото къщата блести като сребро…

— Каквато трябва да бъде!… Да, това е единственото ми развлечение. Не умея да върша никаква фина работа, не знам да шия, не знам да бродирам, нито пък да свиря на пиано. Не знам и да рисувам чинии като тази Антония, приятелката на Вилялонга, дето е все с четките; аз едва знам да чета и не намирам смисъл в никоя книга… Какво да правя? Да мия и да чистя. Така не се сещам за други неща.

„Бих я изял“, помисли дон Еваристо, който я наблюдаваше оглупял, без да каже нещо.

— Така че е по-добре да си отидете сега и да дойдете по-късно. Ще ви напрашим и измърсим.

— Не, дъще, аз не си тръгвам оттук.

— Уф! Как мирише на одиколон. Тази миризма наистина ми харесва… Но ще ви омърляме. Вижте, сега ще започнем със салона.

— Не ме интересува — отвърна добрият господин с безизразна усмивка. — Ще ме напрашите ли? Още по-добре. Ще се изтърся.

— Както желаете… Ами разходете се натам… Аз нямам тук албоми, нито книги, за да се занимавате.

— На мен никак не са ми нужни албоми… Продължавайте, продължавайте и работете добре. Това ви е необходимо… После ще говорим. Аз нямам какво да правя…

Два часа по-късно двамата бяха седнали един срещу друг в стаята. Тя беше в същия вид, в който се представи преди, и малко уморена…

— Кой знае какъв е видът ми!… — каза тя и стана, за да се огледа в огледалото над канапето. — Света дево Марийо! Виждате ли какви са ми миглите, целите в прах?

— Нямаше да са такива, ако не бяха така черни и така големи и красиви…

— Искам да се пооправя малко. Неуважение е да се посрещат гости в такъв вид.

— Не бързайте заради мен… По-приятно ми е да ви виждам такава. Починете и да си побъбрим. Ще си позволя един въпрос. Какво смятате да правите сега?

Фортуната, която се навеждаше напред, за да чуе по-добре, отметна главата си назад, в същност най-добрия начин, чрез който изразяваше, че не е мислила нищо по този въпрос.

— Мислите ли да искате прошка на мъжа си и да се сдобрите с него?

— Господи! Какви неща ви хрумват! — възкликна тя, като вдигна ръце към главата си, като че ли чуваше най-абсурдното нещо.

— Струва ми се, че не съм казал никаква глупост.

— Всичко бих понесла — потвърди Фортуната и зае най-сериозния вид, който можеше, — само да не се връщам при Максимилиано.

— Дори мизерията, безчестието…

— Да, господине.

— Добре. Това означава, че когато се свърши малкото, което имате… и предполагам, че не сте настоявали да върнете четирите хиляди реала… та като се привърши, няма да имате друг изход, освен да живеете, както можете. Вие не познавате никакъв честен труд, с който да печелите пари, така че… ще ви посъветвам нещо.

Фортуната сви вежди и без да вдига поглед от земята, усукваше края на престилката си.

— Това не е разрешение, приятелко. Или у дома с мъжа си, или на улицата с Хуан, Педро и Диего, все може да изскочи някой тип, с когото да преживеете. Този лош път се разклонява по различни пътечки и не всички водят в болницата и низостта. Така че помислете добре. Колкото и да мъчите мозъка си, няма да можете да решите тази дилема.

— Тази какво?

— Дилема означава или на дъното, или на повърхността.

— Искам да съм почтена — натърти младата жена, като още по-усилено заусуква края на престилката си.

— Почтена? Много добре. Кажете ми обаче съвсем откровено: честна — сита, или честна — гладна?

Фортуната се усмихна леко. Тази усмивка разсея за миг мъката й, но скоро лицето й отново помръкна, признак на ужасното съмнение, което разяждаше душата й.

— Да си порядъчен е много хубаво — продължи Фейхо. — Няма нищо, което да може да се изрече така лесно и което на практика да е толкова трудно. Мисля, че вие искахте да кажете относителна порядъчност.

— Не, аз искам да бъда истински порядъчна, порядъчна, порядъчна.

— Без да се съберете с мъжа си?

— Без да се събера с него.

С устни, с очи, с всички мускули на лицето си Фейхо направи много изразителна гримаса, принадлежаща към универсалния език на мимиката във всички страни, която означаваше: „Дъще моя, не разбирам това…“

Фортуната също не го разбираше и това я караше да се чувствува наистина оглупяла. Малко оставаше да заплаче.

— Хайде, хайде — каза полковникът, като отпъди всички доводи, както се пъдят мухите, — да говорим ясно и да бъдем практични, без да се страхуваме от истинското положение. Нещата са такива, каквито са, а не каквито ние желаем да бъдат. Какво повече можем да искаме от това, да сте порядъчна и чиста като слънцето! Но, късно е, както каза птиченцето, когато го поглъщали. Това, което сега се опитваме да постигнем, е да бъдете колкото се може по-малко непорядъчна. Защото аз се присмивам на добродетелите, които са само на думи. А животът, а храната? Вие, приятелко, сега нямате друг изход, освен да приемете покровителството на един мъж. Остава само съдбата да ви предложи добър човек. Ще се втурнете ли да го търсите измежду вашите познати или ще излезете да хванете някой непознат от улицата, в театъра, на разходките? Да видим… казвам това, защото ако искате да си спестите този труд, представете си, че отегчена сте тръгнали по тоя свят, хвърлили сте въдицата и че, о, изненада, сте хванали мен. Ето ме изваден от водата, удряйки с опашка от удоволствие, че са ме уловили такива добри ръце. Малко съм стар, но без да бъда суетен, мисля, че ставам за всичко, и вътрешно, и външно струвам повече от повечето млади. Нямам никаква работа, сам съм в света, живея от рентите си, и то добре, и мога да предоставя същото на този, който ме предразположи. Така че остава да се решите. Може да прозвучи нескромно, но ви казвам, че трудничко ще ви бъде в това положение да намерите по-добро предложение. Ще го проумеете едва когато премине тъгата ви, дано бъде скоро. Сега в главата ви е мъгла. И не се двоумя да го кажа — добави, като повиши тон, като че ли се ядоса. — Паднало ви се е от лотарията, и то не каква да е печалба, ами най-голямата — коледната.

— Искам да съм почтена — отвърна Фортуната, без да го гледа, както глезените деца упорито повтарят лошите неща, за които ги наказват.

— Няма да съм аз, който ще избие от главата ви тази идея — каза господинът, усмихвайки се, без да се съмнява в победата си. — И може би дори сте открили квадратурата на кръга.

— Какво казвате?

— Нищо… Мисля си също, че моето предложение ви предоставя възможността да бъдете порядъчна колкото си искате, колкото повече — толкова по-добре… С една дума, не искам да ви отвличам повече и ви оставям сама, за да помислите върху казаното от мен. Продължавайте да чистите, работете, трупайте мебелите, мийте, докато ви подпухнат пръстите, и движение, много движение, междувременно мислете добре за това и утре или вдругиден… не бързам… ще дойда за ответа, както казва селянинът…