Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (154)

11

Към десет часа Фортуната отиде да отнесе пакета с отровите на Балестер.

— Ето какво ни готвеше вашият приятел — каза му тя намръщено. — Хубаво го надзиравате! Вижте какво домъкна у дома…

Балестер разглеждаше ужасните прахове… След това стана много сериозен.

— Виновен е тоя глупак Падиля. Не знам как му е разрешил да пипа тия неща. Не се безпокойте, още днес ще му дам да се разбере. Най-добре е Макси да не работи повече тук, всеки момент може да ни създаде някоя неприятност… Но седнете де…

Докато й предлагаше стол, Балестер като че ли полагаше особени усилия тя да забележи новите му лъскави ботуши, да се възхити от сюртука и накъдрената му коса, от която се разнасяше силна миризма на хелиотроп. От лукавата й усмивка пролича, че е забелязала всичко.

— Смеете се, загдето съм се издокарал, нали? Свикнала сте да ме виждате облечен като копач… Е, добре, ще ви обясня: днес сестра ми встъпва в брак с тоя, когото наричат изтъкнатия мислител, Федерико Руис. Ще бъда на сватбата и довечера ще ви донеса сладки.

Фортуната се върна на въпроса:

— Налага се да вземем някакво решение. Лекарствата, които му давате, не водят до никакъв резултат. Днес си говорихме с леля. Преди да го пратим в лудницата, трябва да опитаме някое друго лекарство. Не се ли решавате да му дадете онова, за което говорехте? Не си спомням как се казваше… Онова, което звучи като кихавица…

— А, хашиша… Ще го приготвим. В тая къща вие заповядвате. Вие сте моя господар и ако поискате лапа, приготвена с късчета меса от сърцето ми, моментално ще я имате.

— Не ви ли омръзна да се шегувате?

— Сега е мой ред да ви помоля за една услуга…

— Казвайте.

— Довечера донасям сладки от сватбата. Пращам на втория етаж една част, другата част оставям тук за приятелите, които очаквам. При доня Каста ли ще идете, или ще дойдете тук?

— Ще се качим горе. Ако се поразходим, може и да влезем при вас. Зависи в какво настроение ще бъде онзи.

— Добре, тая вечер сигурно ще се появи моят приятел, критикът. Падиля ще го покани да влезе и ще му предложи сладки. Искам да хапне една, която съм приготвил тук специално за него… Представа си нямате как го мразя.

Фортуната, чиято глава беше пламнала от мисли за отрови, се изплаши.

— Но какво, по дяволите, искате да дадете на този нещастник? Та той е добро момче.

— Нищо, не се плашете… Това е само очистително… Смешното е след това доня Каста да го покани и той да се качи…

— Не ставайте груб. Та той е много добро момче! Казаха ми, че издържа майка си.

— Издържа майка си? Добре се е подредила. И с какво я издържа? Със статиите си?

— Дават му по две дуро за всяка, ето как. На седмица пише по четири.

— Хубаво, хубаво. Но в крайна сметка, дори да издържа майка си, баба си и цялото си семейство и да е превъзходно момче, искам да му устроя тая невинна шега. Ще ми направите ли услугата, за която ви моля?

— Каква е тя?

— Не моля да ме целунете, защото ако ви поискам тая райска благодат, няма да ми я дадете, а ако ми я дадете, в същия миг ще падна в ръчичките на приятеля Искиердо. Желанието ми днес, скъпа приятелко, се ограничава в следното: ако сте тук, когато този прославен момък влезе, да му предложите сладката, която съм приготвил. Дадете ли му я вие, няма да се усъмни… Освен това ще кажете на доня Каста или на Аурора да го поканят горе, за да чуе изпълнението на музикалната пиеса.

— Откажете се от тия неща… Аз не се бъркам в подобни интриги. Клетото момче! Аз съм на негова страна. Колко сте лош!

— Вие сте по-лоша… В замяна на вашата подлост ще ви кажа една хубава новина.

— Новини за мен?…

— Толкова е хубава, че ще ви се услади повече от сладките, които ще ви пратя тая вечер… Ах! Утешава ме едно нещо, приятелко моя, и то е, че и с мен сте тъй неблагодарна, както и с някои други. Зло за мнозина!…

— Какво говорите?

— Ами обикалят улицата заради вас… А момичето никакво го няма. Момчето си изкриви врата да гледа към балконите, а вие го измъчвате с отсъствието си. Бедният господин! Цял следобед нагоре-надолу по улицата…

Фортуната пребледня и запита смъртно сериозна:

— Кой и кога?

— Не се правете, че не разбирате. Късно вечерта, като си тръгна, имаше толкова разстроен вид! Такова чакане никога не е било. Гледах го и си мислех: „Тъй ти се пада, мошенико, поизмъчѝ се и ти. Всички сме еднакви.“ И искате ли да ви дам един съвет? Дръжте се с него сурово. Нека въздиша, нека обикаля, нека измери улицата. Не е редно всичката горчилка да е за мен… Искате ли още един съвет? На вас ви подхожда сърце като моето, цяло-целеничко и девствено, повярвайте ми, девствено. Приемете го и престанете да обичате неблагодарници…

Фортуната бе така развълнувана, че не чуваше любовните излияния на аптекаря.

— Сбогом, сбогом — каза тя, като се изправи. — Трябва да се връщам в къщи.

— Почакайте… Ако се върне следобед, какво да му кажа?

— Оставете ме — отвърна тя, тичайки към вратата, а той след нея.

— Какво да му кажа? Макар и никога да не съм говорил с него, ще го направя, ако ми заповядате. Да му кажа ли да не се мярка повече тук? Ах, каква жена! Изчезна като дим. Смахната е, смахната е като мъжа си… И всичко това само защото не се е влюбила в някой достоен мъж, като например… един слуга! Търпение, Сехисмундо. Бъди като въдичарите! Чакай, чакай и накрая ще клъвне.

Когато племенницата й влезе, доста задъхана от бързото качване по стълбите, доня Лупе се удиви, че я вижда толкова весела. „Бог знае — рече си, — бог знае защо сме така радостни днес. Вероятно тия разходчица под претекст, че ще отнесе праховете на Балестер, е била, за да види онзи… Сигурно той й е казал, че идва по това време… Как се е зачервила само! Няма съмнение, че са се мляскали на входната врата!“

Макси бе все тъй спокоен. Видът му бе по-скоро на оздравяващ човек, отколкото на болен. Беше много слаб и не желаеше нищо друго, освен да седи до прозорците на балкона и да наблюдава с разсеян поглед минувачите. Това никак не харесваше на Фортуната, защото… „ако на другия му хрумне да мине и тоя следобед и Макси го види, ще се нервира много“. Поради тази причина беше неспокойна и час по час надничаше навън и се опитваше да премести мъжа си другаде. Но другият не пожела да мине тоя следобед. Вместо това изпрати една бележчица на приятелката си, като я измъкна по този начин от чистилището на неизвестността и тъгата, в която се бе озовала. Ролята на Селестина^[1] при тия послания изпълняваше лелята на Фортуната, Сегунда Искиердо, която се бе появила миналия май, окаяна и разплакана, за да получи милостиня. Оттогава идваше всяка седмица и племенницата й помагаше веднъж с пари, друг път с останало ядене или някоя дреха. Санта Крус също я покровителствуваше и тя използуваше просията си, за да внася в жилището на Рубин любовните послания; правеше го тъй изкусно, че бдителната доня Лупе не подозираше нищо. Но тоя следобед, след като толкова пъти бе идвала с празни ръце, предаде на Фортуната една бележчица. Най-сетне, о, невероятно щастие!… Щом можа, щастливата жена прочете листчето, в което се посочваха часът и мястото за среща на следващия ден.

Вечерта всички отидоха у доня Каста, която се зае с Макси, като почна да го обсипва с хиляди любезности, да му предлага лакомства и да прави опити да освежи мозъка му с приятни разсъждения за питейните води в Мадрид и техните свойства, защото водата в „Алкубиля“, „Абронигал“ и „Фуенте де ла Рейна“ се различава от тая на „Лосоя“.

Вдовицата на Фенелон се появи в обичайния час, а след малко се качи момчето от аптеката с поднос сладки, изпратени от Балестер. Не закъсняха с посещението си също госпожата и господинът от третия етаж вдясно. По ирония на съдбата той бе най-сериозният, сух и неприветлив човек в света, по професия акушер, и се наричаше дон Франсиско де Кеведо^[2] (брат на военния свещеник Кеведо, с когото се запознахме на сбирката в кафенето заедно с Патер и Педорнеро). Жена му си съперничеше по грациозност с шамандурите в морето, за които завързват корабите. Ходенето й бе трудно, бавно и тежко и когато седнеше, не бе възможно да се изправи без чужда помощ. Кръглото й лице приличаше на фенер пред кметство или пред бърза помощ, защото бе зачервено и сякаш излъчваше светлина отвътре, до такава степен лъщеше. Балестер наричаше това безобразие доня Дездемона, тъй като Кеведо беше или е бил някога много ревнив; с тоя прякор ще я наричам и аз, въпреки че истинското и име беше доня Петра. Семейството нямаше деца и докато дон Франсиско си прекарваше живота да акушира човешките рожби, съпругата му акушираше и отглеждаше пиленца, в което бе много сръчна. Къщата беше пълна с кафези и в тях се въдеха най-различни родове и видове пойни птички. И като връх на противоположностите, госпожата на акушера бе изключително остроумна и цапната в устата. Обратно, чувството за хумор на дон Франсиско де Кеведо не бе повече от това на един кайман.